Краят на постреволюционната утопия

Публична лекция на политическия философ Павел Барша за двата различни прочита на съвременната криза в Централна Европа.

„Има два прочита на съвременната криза в Централна Европа. Според единия различни отрицателни явления като корупцията, ксенофобията и възхода на популизма могат да бъдат видeни като манифестации на проваления изход от комунизма към обетованата земя на либералната демокрация; според втория – ние вече сме стигнали до желаната дестинация. Кризата на нашия регион и на нашите страни (т. нар. „Вишеградска четворка“) е част от кризата на самата обетована земя. Следователно задачата ни вече не е да се справяме с останките от комунизма, а по-скоро с реалността на капитализма. Богът, който ни провали, не са революционните утопии, които определиха дневния ред и параметрите на един твърде къс ХХ век (1914-1968), а постреволюционната утопия, която възниква след техния крах в дългото десетилетие на 1970-те. Възникналата в Централна Европа „последна утопия“ (по Самюъл Мойн) се асоциира с идеите на независими интелектуалци като Адам Михник, Вацлав Хавел или Дьорд Конрад. Провалът на тази утопия ни призовава да преосмислим критически дисидентското наследство на 70-те и 80-те години на ХХ век.“

Павел Барша (р. 1960) преподава политическа философия в Карловия университет в Прага. В момента е гост-изследовател в Института за изследвания върху човека във Виена. През 80-те години на ХХ век е част от движенията в чешкото гражданско общество, които отправяха предизвикателства и спомогнаха за отхвърлянето на комунистическия режим. Така че неговите критики към някои от тези движения са критика отвътре.

Публичната лекция на Павел Барша се проведе в началото на ноември в Червената къща в рамките на програмния цикъл „Революциите и техните деца“, изследващ революциите, контрареволюциите, консервативните революции и постмодерните революции във вечното питане – какво е прогрес? Ноември е месецът, белязан от двете ключови революции на ХХ век – болшевишката от 1917 г. и нежната от 1989 г. Какво се случва с революциите и техните деца? Какво е наследството на болшевизма? Какво е мястото на Октомврийската революция в Централна Европа днес? Какво е мястото на нежните революции в развитието на страните от Вишеградската четворка като част от Европейския съюз?

*  *  *

Краят на постреволюционната утопия

Павел Барша

През последните три-четири години наблюдаваме разпад на либералния консенсус, наложен в началото на 90-те години като продукт на революцията от 1989 г.

В началото бих искал да представя разбирането за 1989 г., което се наложи в Чехия, а струва ми се и в Централна Европа. Естествено това би било едно обобщение, което не непременно ще съответства на начина, по който гледат на събитията от 1989 г. хората в България например.

Кадифената революция от 1989 г., както я наричаме в Чехия, е особена с това, че нейната утопия – всяка революция се нуждае от утопия – е либерална утопия. Характерно за нея е, че тя се противопоставя на революциите от ХХ век и особено на революцията от 1917 г. По подобие на революцията от 1917 г. обаче и кадифената революция възприемаше себе си като последна. Предполагаше се, че след нея ще се наложи един либерален ред, който би изключил нуждата от революции занапред.  

Каква е разликата между революцията от 1917 г. и тази от 1989 г. на едно по-дълбоко философско ниво? На първо място, разбира се, отбелязвам антиколективистичния патос на революцията от 1989 г. Т. нар. кадифена революция е индивидуалистична, тоест либерална по същността си, заедно с това обаче тя е космополитна, макар това да не е характерно за някои страни от Източна Европа, в които надделяха по-скоро националистическите интерпретации. При нас обаче, в Централна Европа, я имаше идеята, че с тази революция ще бъде преодоляна националната държава и ние ще намерим своето място в една интегрирана Европа.

През последните 3-4 години все повече хора имат усещането за посегателство върху наследството на тази революция. Примерите в това отношение засягат не само страните от Централна Европа – Качински в Полша или Орбан в Унгария. Можем да дадем пример и с президента на САЩ Доналд Тръмп, чиито изказвания често са антиглобалистки и дори неонационалистически, или с Марин льо Пен във Франция.

В либералния лагер има два типа реакция на тези процеси. Единият е на либералите, които казват – борбата продължава, все още не сме построили либералната утопия и трябва да продължим да водим битката, която започнахме преди тридесет години. Другата реакция, тази, която отстоявам и аз, е, че се нуждаем от критическо преразглеждане на либералния консенсус от началото на 90-те години.  

През 2010 г. Виктор Орбан стана министър-председател на Унгария, а през 2014 г. формулира програмата си за нелиберална демокрация. През 2015 г. Вишеградската четворка каза Не на бежанците и квотите за тяхното разпределение в ЕС. През 2015 г. партията „Право и справедливост“ на Качински спечели изборите и взе властта в Полша. През 2016 г. неофашистка, тоест антисемитска и антициганска партия влезе в словашкия парламент с 8% от гласовете.

Тези развития в Полша, Унгария и Словакия биват определяни от повечето либерали като контрареволюция. Разбира се, водещата партия в управляващата коалиция на Словакия е традиционна центристка партия, но един от партньорите в коалицията е партия, която е открито неофашистка. На парламентарните избори през октомври 2017 г. в Чехия най-висок резултат има популистката партия АНО – 30%, на второ място с голяма разлика е дясната посткомунистическа партия, която спечели 11.32%, а след това се наредиха две антисистемни партии – Партията на пиратите с близо 11% и ксенофобската популистка партия „Свобода и пряка демокрация“ на Окамура също с 11%. Накрая останаха социалдемократите, които през 2013 г. спечелиха изборите с 20%, а сега паднаха до 7,27%.

Преживяваме обща криза на доверието в посткомунистическата система, идеи и политически елити. Както вече казах, два са основните типа реакция – единият е т. нар. теза за приемствеността, според която битката продължава, тъй като в Централна и Източна Европа все още се борим с остатъците от тоталитарния режим. Много добър пример, подкрепящ тази теза, е книгата на Тимъти Снайдър За тиранията, който по този начин реагира на Тръмп – продължаваме старата битка срещу тоталитарните и авторитарни тенденции, ето защо наследството на 1989 г. и на дисидентите от оня период е все още ценно и ние трябва да продължим да следваме същата линия.

Втората теза е критична, ако щете самокритична – през XXI век нещата вече изглеждат по-различно, може би този тип либерализъм, който победи в началото на 90-те години, имаше някои недостатъци, върху които трябва да поразсъждаваме.

Нека се фокусираме върху либерализма, който победи в началото на 90-те години на ХХ век. Той е особено създание, което е до голяма степен продукт на разгрома на революциите от края на 60-те – например Пражката пролет от 1968 г., и в някакъв смисъл на разгрома въобще на самата идея за революция, свързана в голяма степен с революцията от 1917 г. Либерализмът от началото на 90-те е продукт на дългото десетилетие от края на 60-те до началото на 80-те години.

Като основна характеристика на този тип либерализъм ще спомена три неща – идеята за глобалните човешки права, която се оформи като мощен мобилизационен фактор през 70-те години. По отношение на икономиката – идеята There is no alternative, няма алтернатива, става дума за твърдението, че неолибералните икономически политики нямат алтернатива, тоест можем единствено да следваме пазара.

По отношение на политическите идеологии традиционните политически противопоставяния от типа социализъм срещу капитализъм бяха изоставени в полза на политиката на идентичността, което на Запад се проявяваше като мултикултурализъм, а в Централна Европа по-скоро като изработването на някаква централноевропейска идентичност в покрайнините на Европа, която да бъде все пак европейска идентичност.

Друго важно явление на 70-те и 80-те години е усилването на паметта за Холокоста и неговото утвърждаване като централно и парадигмално събитие на ХХ век, събитие, което изразява най-добре същността на ХХ век.

Вече споменах, че утопията на кадифената революция от 1989 г. е особена утопия, можем да я наречем негативна утопия, тъй като тя обръща утопията от 1917 г. –  вместо, както обикновено се случва при утопиите, да гледа към бъдещето и да предлага някакви решения на днешните проблеми, тя гледаше към миналото, към страданията на миналото, към Холокоста, към ГУЛАГ и казваше – ние трябва да направим така, че такива неща никога повече да не се случват. В този смисъл тя бе една негативна утопия.

Вече споменах, че това е една антиколективистична революция, тя замени колективизма на революцията от 1917 г. с идеята за индивидуалните човешки права не просто на чехите, не просто на нашия народ, но на всички хора на земята. Може да се каже, че това е едно от нещата, които се сринаха през последните години с големия бежански поток. Стана така, че отвън дойдоха доста хора наведнъж и гражданите в много европейски страни реагираха, казвайки – ама тези хора не са наши, ние не ги искаме, те трябва да отидат някъде другаде. Така че на тези хора им бяха отказани индивидуалните човешки права.

Мисля, че бежанската криза е много важен вододелен момент в политическата история след 1989 г. Общо взето дотогава нашите правителства консенсусно следваха Западна Европа и признаваха, че Западна Европа е права по всички въпроси, а ние сме изостанали, трябва да наваксаме, да правим като тях и т.н. Докато с бежанската криза през 2015 г. нашето правителство за пръв път каза – не, Западна Европа греши, ние не искаме да правим като тях, не искаме мюсюлмани в нашата страна. Искам да подчертая, че тук не говорим за някаква популистка националистическа партия, тогава на власт в Чехия бяха социалдемократите.

Разбира се, подобни реакции имаше и в Западна Европа, там също се породи силна ксенофобия, там също имаше такъв дебат и не знам доколко можем да твърдим, че ксенофобските реакции в Централна Европа – когато говоря за Централна Европа имам предвид страните от Вишеградската четворка: Полша, Унгария, Чехия и Словакия – са по-силни от тези на Запад, че нивото на ксенофобия при нас е по-високо.

В ЕС днес има гласове, които казват, че поначало не е трябвало да се приемат централноевропейските страни, че те са токсични и ето сега ще провалят нашия хубав проект. Аз определено смятам, че ксенофобията в нашите страни е по-силна, отколкото на Запад, тя не само е по-силна, но е по-крайна и по-брутална в своите прояви. Ще дам пример с нашия президент Земан, който е популист от типа на Качински и Орбан, но тъй като Чехия не е президентска република, той няма кой знае каква власт, макар че все пак може да говори като интелектуалец и говори много. Ако направим сравнение с Марин льо Пен във Франция, ще видим, че тя все пак, макар да се изказва против радикалния и фундаменталистки ислям, винаги прави уточнението, че говори против фундаментализма, а не против исляма изобщо. Тя не може да си позволи да направи това публично включително и поради факта, че във Франция има 3 милиона мюсюлмани. Докато нашият президент Земан открито каза, че ислямът и мюсюлманите въобще са опасни, той ги сравни с нацистите, казвайки, че ислямът като такъв е несъвместим с либералната демокрация.

Ще спомена три основни причини за това ксенофобията в Централна Европа да е по-силна. Първо, ние не сме били колониални империи, в този смисъл нито познаваме така добре тези култури и тези народности, нито имаме гузна съвест, каквато имат британците и французите например в случая със Сирия.

На второ място, Чехия е страна на емиграция, а не на имиграция, тоест хората по-скоро бягат навън, а не идват отвън, както мисля е и при вас. В този смисъл дефиницията за нацията е етнизирана, тоест нацията се дефинира етнически, така че политическата общност е изключително тясно дефинирана и това е много трудно да се промени.

На трето място, уважението към различието на Запад до голяма степен е резултат от революциите на 60-те години и се развива впоследствие през 70-те и 80-те години с идеята за мултикултурализма, докато социалистическите режими в Централна Европа не позволяват революциите от края на 60-те години напълно да се случат.

Основните ми изводи. Първо ще се обърна към хората, които казват, че настоящата криза на либерализма е, така да се каже, същият проблем, с който сме се сблъсквали в миналото, че продължаваме да се борим с някакви остатъци от миналото и следователно трябва да се върнем към оня тип дисидентско говорене от 70-те и 80-те години, което отново ще ни помогне да се преборим с този антилиберален враг. Искам да дам един пример за такова дисидентско говорене от 70-те и 80-те години, за да илюстрирам, че то не помага. Дисидентското говорене от 70-те и 80-те години е говоренето за централноевропейската идентичност. То се отличава рязко от критиката на съветската политика през 60-те години, когато в Чехословакия съветският социализъм се критикуваше като тоталитарен, неправилен и криворазбран социализъм, който отнема свободи. Това бе една универсалистка критика на Съветския съюз и съветската политика. Докато след разгрома на Пражката пролет дискурсът, който се разви в централноевропейските страни през 70-те и 80-те години, беше изключително партикуларистичен. Той казваше – ние, централноевропейците, сме част от западноевропейската култура, имаме исторически свидетелства, че принадлежим към тази култура, докато сега сме завладени от една евразийска империя, която е културно различна от нас, така че искаме да излезем от тази империя и да се върнем там, където принадлежим цивилизационно. Това говорене твърдеше не просто, че ние принадлежим към западноевропейската култура, то казваше, че ние сме даже по-западноевропейци от западноевропейците, защото тъкмо поради факта, че сме в периферията на тази култура и сме застрашени, ние сме по-чувствителни към заплахите за основните ценности на тази култура. Този тип говорене беше употребено например през 2003 г., когато Джордж Буш искаше да нападне Ирак и от западноевропейските страни го подкрепиха единствено Великобритания и Испания. Тогава Хавел, който все още беше президент на Чешката република, успя да обедини лидерите на страните от Източна и Централна Европа, позовавайки се именно на идеята, че тъй като сме застрашени, ние сме по-чувствителни за заплахите към фундаменталните европейски ценности. Тъкмо въз основа на това разграничение тогава държавният секретар на САЩ Доналд Ръмсфелд прокара едно такова разделение между Нова Европа, която разбира заплахата към ценностите на Запада, и Стара Европа, която е някак покварена, развалена и не иска да защитава своите ценности.

През последните години нашите страни – за разлика от западноевропейските, които все пак приемат някакви мигранти – отказаха да участват в каквито и да било схеми за разпределяне на бежанците и за споделяне на европейско ниво на отговорността за тези хора. Напротив, нашите страни казаха – това си е проблем на Италия, това си е проблем на Гърция, ние нямаме нищо общо. Днес те отново използват този дискурс, за да оправдаят своята политика, казвайки, че западноевропейците не знаят с какво си имат работа, не знаят с какво се сблъскват, те нямат този опит, докато ние имаме исторически опит с руснаците. В Полша се връщат дори до османските турци през XVII век и твърдят – ние имаме този исторически опит и наша отговорност е да обясним на западноевропейците с каква заплаха всъщност си имаме работа. Така че това е само един от примерите, че връщането днес към дисидентското говорене от 70-те и 80-те години няма как да ни бъде от помощ.