Как се развиха институциите и икономиката в бившите соцстрани? Защо демокрацията там все още страда от слабата правова държава? Кои са новите опасности, които заплашват младите демокрации – дебат в Софийския университет, посветен на 25-годишнината от срещата на Франсоа Митеран с българските студенти.
На 18 и 19 януари преди 25 години президентът Франсоа Митеран закусва с 12 български интелектуалци, между които и бъдещият президент Желю Желев. Освен това Митеран участва в кръгла маса в Българската академия на науките, посещава 9-та гимназия, удостоен е със званието Доктор хонорис кауза на Софийския университет и се среща със студентите.
Юлия Кръстева, която придружава президента и съпругата му, си спомня: Никой не предполагаше, че Стената ще падне. Знаехме, че системата постепенно се разлага, прояжда се и се разпада, но смятахме, че това ще продължи с години. Сега, отправяйки поглед назад във времето, виждаме, че ситуацията е била доста „назряла“. Тогава се срещахме с дисиденти, разбира се, в полулегалност в кафенетата рано сутрин. Но все пак ги срещахме. Спомням си и срещата със студентите в Софийския университет. Франсоа Митеран и Тодор Живков трябваше да разговарят със студенти в голямата амфитеатрална зала. Баха поканени само комсомолци. Но дойдоха и доста други. Един младеж попита Митеран какво мисли за държавите, в които диктатори се задържат на власт против волята на народа. Неудобен въпрос за Митеран, толкова очевидна беше алюзията с Живков. Той отговаря “При определени обстоятелства е по-важно да зададеш някой въпрос, отколкото да получиш отговор.” И наистина, смелостта на този млад човек беше знак за поврата, който назряваше.
По повод годишнината от срещите на Франсоа Митеран в София бе проведена конференцията „Да живее демокрацията! 25 години преход в Европа“. Събитието бе организирано от посолството на Република Франция в България, Френския институт, Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Червената къща. На откриването присъстваха ректорът проф. Иван Илчев, министърът по европейските въпроси на Франция Тиери Репантен, посланикът на Франция у нас Ксавие Лапер Дьо Кабан, президентът д-р Желю Желев. В рамките на конференцията бе проведен публичен дебат – три кръгли маси с размисъл върху края на прехода, европейското приобщаване и мобилизирането на гражданското общество – с участието на младежи, родени в контекста на новите свободи и дейни участници в изграждането на демокрацията. Предлагаме ви кадри от дискусията за края на прехода с участието на Алфредо Фосколо (бивш политически затворник), проф. Ивайло Знеполски (преподавател в Софийския университет и директор на Института за изследване на близкото минало), доц. Антоний Гълъбов (преподавател в Нов български университет), Жюлиен Арну (Изследователски и образователен център за административни и публични науки в университета Париж II) и Михал Хавран (словашки блогър).
Антоний Гълъбов: Демокрацията е всекидневно достояние
Хоризонтът на перестройката имаше за цел да запази монопола на комунистическата партия. Следващият преход бе преходът към парламентарна република, либерална демокрация и пазарна икономика. Той имаше друг хоризонт и друг ритъм, изискваше друг тип усилие. След 1999 г. влязохме в трети преход, който беше свързан с интегрирането на България в Европейския съюз. Отново с друг хоризонт, с различен тип изисквания и различен ритъм. Така че когато говорим за прехода, имайки предвид тези 25 години, аз винаги задавам въпроса – кой от тях, тъй като представата за край на прехода винаги е замъглявала представата за неговото начало. От точните науки знаем, че преходът винаги има някакво начало и някакъв край, някакво желано състояние. През всички тези години много ярко изследвахме изходното състояние на България – как България навлезе в тази каскада от преход и какво в това изходно състояние се е променило 25 години по-късно. Можем ли да кажем категорично, че 25 години по-късно всички рефлекси на тоталитаризма са изчезнали? Можем ли да приемем, че тези три различни хоризонта, които описах в началото, са постигани последователно, че те са отстоявани или че са създали една нова политическа култура в България? И накрая, когато говорим за прехода в България, изпълнени ли сме с разбирането за това, че демокрацията е всекидневно достижение, че демокрацията не е нещо, което функционира, след като веднъж е създадено и фиксирано в конституцията, независимо от това кой и как управлява? Убедени ли сме наистина, че всекидневно отстояваме демокрацията, такава каквато искаме да я виждаме, или смятаме, че е достатъчно да приемем конституция, за да сме сигурни, че демокрацията е гарантирана?
Тези преходи имаха и своите европейски измерения. Западна Европа беше по-шокирана от края на съветския лагер, отколкото самите ние. В това отношение през тези години Западна Европа трябваше да преосмисли както разбирането си за Съветския съюз и неговите сателити, така и разбирането си за съветската власт, разбирането си за комунистическите идеи и тяхното практическо приложение, разбирането си за това докъде стига Европа и какво всъщност се е случвало в Централна и Източна Европа, докато Западна Европа смяташе, че там се развива друг тип модерност. В това отношение Европа продължава да се намира в състояние на трансформация, не толкова на преход, а на една непрекъсната трансформация. Ние ще сме постигнали до голяма степен целта си, ако казваме, че Европа е тук. Европа е такава, каквато ние я правим всеки ден в България. Европа не е Брюксел. ЕС е там, където се отстояват определени принципи и ценности. ЕС е такъв, какъвто го правим и ние тук, това включва степента, в която разбираме, че демокрацията е всекидневно достояние, че няма кой вместо нас да отстоява собствените ни права, че няма как някой друг вместо нас да настоява за нашето право на глас и за нашето гражданско достойнство.
Ивайло Знеполски: Понятието преход не е полезно нито за хората, нито за теорията
Понятието преход беше свръхупотребявано и поради тази причина то доведе до много психологически травми сред голяма част от т. нар. обикновени хора. От една страна става дума за техническо понятие, което трябва да обозначи един преход във времето от една точка до друга точка, но ние не сме определели много точно началната, изходната точка, а крайната позиция се губи в някаква далечна мъгла. Следователно има едно движение, което е натоварено с различни очаквания и най-често резултатите не съвпадат с очакванията. Тази разлика между очаквания и крайни резултати създава травматични състояния. Най-срещано е становището, че преходът е провален, ние сме излъгани, не сме постигнали това, което очаквахме. Никой обаче не може да каже какво точно е очаквал, тъй като има някакви неясни обещания.
Преходът има политическо измерение – от монопола на една партия се върви към многопартийна система, за която сме чували, че е основата за функционирането на една ефективна демокрация. Тук идват първите разочарования след 1989 г. и кръглата маса. Виждаме, че политическият живот от една страна е различен, но от друга страна съвсем не изглежда нормален. Има известна поляризация, има дебати, има компромати, няма диалог и т.н. От тази гледна точка се казва: „Политическият преход не е успешен“. От една страна в политическия живот има позитивна промяна, от друга страна чисто политически нещо не върви. След това настъпват малки колебания, идват Симеон Сокскобургготски и НДСВ, а после и ГЕРБ, основните политически субекти на прехода са променени, появява се някакъв центризъм, като че нещо се успокоява, но няколко години по-късно отново се връщат бясната конфронтация, компроматите, ненавистта, липсата на диалог и хората си казват: „От политическа гледна точка преходът е провален. Ние не сме достигнали стандартите на страните, които задават модела на демократичното устройство“.
След това идва икономиката. В това отношение преходът първоначално се мисли като промяна на собствеността – от държавна собственост към частна инциатива и свобода на предприемачеството. Обаче хората виждат, че тази промяна е свързана с редица деформации, злоупотреби, корупция, присвояване на общо имущество и си казват, че това е бандитски капитализъм. Нека си спомним показните убийства на големи бизнесмени. Дори след отминаването на вълната на очевидния бандитски капитализъм и настаняването на джентълмените с бели якички това чувство за провал на икономическия преход, за обсебване на благата от една шепа хора и то по един не особено законен начин продължава да бъде водещо настроение сред по-голямата част от българите. Тоест освен политически преходът е провален и икономически. Същото важи и за административната сфера – правилата съществуват формално, но те не са интериоризирани, както от голяма част от институциите, така и от отделните индивиди. ЕС е в известен смисъл събирателна точка на всички тези аспекти на прехода, които трябва да бъдат хармонизирани с европейските реалности. И виждаме, че въпреки първоначалния ентусиазъм и устрем постепенно тези дефекти започват да се възпроизвеждат и всъщност страната не прави сериозни стъпки напред.
Защо става така? От една страна промените са безспорни, обществото се е развило, но имаме едно психологическо чувство за провал. Моята гледна точка е, че понятието преход може да се обясни само от антропологична гледна точка, то е едно антропологично понятие, което се занимава с вътрешните състояния на средния българин… В известен смисъл съветската система се провали, но хомо совиетикус продължава да съществува в една огромна част от обществото – да кажем 75 %. Този егалитарен манталитет, който се проявява в затваряне в личното, в лошо гледане към всичко чуждо, в недоверие към хората и някаква омраза, остана да съществува. Всъщност този манталитет се преодолява много бавно. Това блокира осъществяването на нормите, които приемаме. Можем да приемем, че нашето състояние на преход е едно разпадане между пластовете на времето – от една страна миналото е преодоляно, но у голяма част от хората то не е отречено. Ние не сме осмислили комунистическия период, имаме борещи се памети за него и то по един доста нечестен начин. От друга страна бъдещето изглежда неясно, тъй като сегашното има много проблеми и се оказва, че живеем в едно неясно сегашно, което не може да върже пластовете на времето и да ни предложи един успешен проект. Точно това е антропологичното измерение на проблема преход. Моето лично мнение е, че понятието преход не беше никак полезно нито за хората, нито за теорията. Това е едно дълбоко демобилизиращо понятие, тъй като винаги се очаква да се пристигне някъде, но тази точка на пристигане е невъзможна, тъй като ние навлизаме и се присъединяваме към една модерност, в която промяната е постоянно състояние на обществото. Тоест дори и да набележим една точка, до която трябва да стигнем, в която и да е от тези различни сфери, в които функционира идеята за преход, ние следващия път ще бъдем отместени, тоест никога няма да можем да достигнем. Трябва да работим и да употребяваме други политически и научни инструменти, ако искаме да осмислим нашето съвременно състояние.
Алфредо Фосколо: В България старият режим все още не е изчезнал
Перестройката не успя никъде освен на две места – тя успя в руската част на Съветския съюз, но десет години след края на СССР. Там мрежите на КГБ изместиха номенклатурата, която им пречеше, и след десетгодишен период се върнаха на власт в лицето на хората около Путин – защото властта не е на Путин, властта е на една мрежа, на една шайка и ако Путин го няма, това не значи, че ще се смени системата. Другата страна от държавите, които бяха под съветско опекунство, където успя перестройката, е България. Всъщност България не мина на другата фаза – правовата държава. Фасадно изглеждаше, че сякаш минаваме към демокрация и правова държава, но фактически днес можем да констатираме, че сме далеч от това. Имаше някакъв зачатък, но общо взето властимащите нямаха желание за това. Така че можем да кажем, че не е имало и преход.
Според мен в България старият режим все още не е изчезнал, той просто е мутирал, това е един мутирал комунизъм. Отпадна идеологията, тъй като пречеше, но целта е същата – запазване на властта и владеене на средствата, тоест на парите… Стигнали сме дотам, че в момента в България може да се смята, че не само има мафия, както е във всички държави, но мафията си има държава. Искам да кажа, че самата държава е криминализирана. Ако искаме преходът към Европа да започне, трябва да се вземат най-бързи и крути мерки за декриминализация на държавата. Днес вече дори не става дума за Социалистическата партия, днес вече тази партия е изпуснала властта и тя е в ръцете на олигархията, а тези, които са на власт, са само нейни марионетки.
Министър Репентен (френският министър по европейските въпроси Тиери Репентен – б. ред.) каза, че по време на закуската преди 25 години Митеран бил очарован от тази среща и тогава той разбрал, че нещо става на Изток. Тук ще внеса една корекция – всъщност това, което знам аз, е, че Митеран е бил крайно разочарован от тази закуска, защото повечето от тези интелектуалци, или поне някои от тях, му се оплакали, че били страшно репресирани, защото ги изключили от партията. Но затова пък беше възхитен от посещението си в университета и срещата си със студентите. Тогава неговият министър на външните работи ми каза, че Митеран за пръв път му споделил, че тази система скоро ще рухне. Усетил е тук, в София, след посещението си в университета и срещата с младите хора, че нещата се променят бързо.
Искам да кажа, че далеч преди 1989 г. в България имаше опозиция. Аз срещнах тези хора, които представляваха истинската, антикомунистическата опозиция, а не перестроечната, в Старозагорския затвор. Никога през тези години политическият контингент в затвора не е спадал под сто души, което е един от най-високите проценти във всички бивши социалистически страни. Така че българите нямат никакъв повод да се срамуват от миналото си, защото е имало опозиция. Още през 1986 г. беше отправен Апелът на шестте до Виенската конференция, а после и организирането на Независимото дружество за правата на човека в България. Но тази много бита опозиция не бе допусната до закуската, защото имаше такъв проект – някои от тези хора от истинската антикомунистическа опозиция да присъстват на закуската, но това беше категорично отказано от страна на българските власти. Дори някои от тях бяха задържани за няколко дни, за да не отидат при Митеран. Тези хора бяха отстранени още от началото на прехода и това е една от причините тази страна да се окаже днес в такова окаяно политическо положение. Естествено, че има промени, естествено, че аз днес мога да говоря тук, а вие можете да отидете, където искате по света. Искам обаче да кажа, че промяната е конфискувана от елита, състоящ се от бившата номенклатура, нейните наследници и мрежите на силовите министерства, които продължават да управляват тази страна като олигарси. Всичко това може да ви се стори много радикално, но мисля, че историята ще си каже думата и вече е започнала да го прави.
Жулиен Арну: Страните от Източна Европа в голяма степен завършиха своя преход
Терминът преход, който се използва в Западна Европа, идва да опише по свенлив или почтителен начин бившите посткомунистически страни, за да не ги квалифицира като комунистически. Така че вие сте в преход.
Преходът обаче е двойствена реалност – понякога съществува, а понякога не съществува. Не съществува например в Беларус. Не съществува също така и в Азербайджан, където на последните президентски избори на 9 октомври м.г., резултатите бяха обявени още на 8 октомври. Очевидно в политически или електорален план при такива реалности не можем да говорим за преход.
Дали обаче има преход или преходи? За да има преход, трябва да има отправна и крайна точка. Проблемът е, че всички тези страни, които бяха в орбитата на бившия Съветски съюз, нямаха една и съща отправна точка. Ако говорим за комунизма в Чехословакия, очевидно е, че чехословашкият комунизъм не е същия като румънския, нито като югославския. Излиза, че преходът не е единствения ориентир. Защото още преди комунистическия режим, миналото на страните в Източна Европа е доста различно. Чехословакия е имала реален и автентичен демократичен живот преди Втората световна война, докато не такъв е бил случаят на Унгария. И дори от методологическа гледна точка да е по-лесно да се каже „всяка страна е отделна”, то наистина е така. Всеки преход, всяка еволюция е индивидуална. Склонен съм обаче да говоря не толкова за еволюция, колкото за преход. Преходът предполага позоваване на някаква норма. Всички отделни източноевропейски страни се разглеждат през призмата на тяхното движение за интеграция към ЕС.
А ако говорим за модел, може би по-правилно е да говорим за западни модели на разбиране. Дали преходът или преходите в Източна Европа са завършили? Това е дискусионен въпрос. Първо, има норма, и, второ, разпространение на различни европейски модели. Факт е, че страните от Източна Европа в голяма степен завършиха своя преход. Те вече са по-скоро в една устойчива фаза, а не в онова, което наричаме преход.
Михал Хавран: Западна Европа подцени потенциала на източноевропейците
Трудно е да се осмисли падането на комунизма. Всички тези последвали отмъщения между хора с различна политическа нагласа, всички тези разделения – например между чехи и словаци – идват за разсеят мита за прехода. Осемдесетте години като че ли се утаиха в нашата лична съдба. Но като ви кажат, че този период е преход, това сякаш ограничава вашите собствени действия наляво или надясно. Напълно съм съгласен с казаното, че страните от Централна и Източна Европа в този период сякаш изгубиха ориентир. А това бяха доста развити страни, към които Западна Европа подхождаше любезно, но и дистанцирано, те някак не бяха гледани с добро око. Подценяваше се потенциала, който имат тези страни. Спомням си как през 90-тодини в Словакия за първи път дойде английски лектор, който, позволявам си да го кажа, ни третираше като „африканци”. Което беше много унизително, още повече, че в тези контакти хората от Запада често демонстрираха липса на образование. А това не можеше да не наложи отпечатък върху нас. Ние се възприемахме като неотменна част от Запада. В моето семейство никога не сме имали дилемата дали сме част от Западна или Източна Европа, защото за нас Изтокът беше Русия. Казваха ми, че съм облечен като „западняк”, а аз не знаех как по-друг начин бих могъл да се облека. За мен източното облекло е облекло на някой продавач на коприна или сол в Монголия от XIII в.
