0
1271

Краят на пътя

Последните години на Осип Манделщам

Поэт Мандельштам

„И тъй, Осип Манделщам е славата на Русия? Да. Но не само. Манделщам е също нейната трагедия, нейна болка и нейна – на Русия – жертва“.

С тези слова в Москва бе открита изложбата „Краят на пътя“, която представя последните пет години от живота на поета. В юбилейната година на Манделщам – на 15 януари 2016 г. се навършиха 125 години от рождението му – са предвидени множество конференции, кръгли маси и изложби от Хайделберг, където поетът посещава лекции от 1908 до 1910 г., до Владивосток, където умира на 27 декември 1938 г. Ден преди годишнината от смъртта му – на 26 декември миналата година – на ул. „Нащокинский переулок“, последният адрес на Манделщам в Москва, бе поставена паметна плоча.

Изложбата „Краят на пътя“ представя последните, най-трудни години от живота на Манделщам – от първия анонимен донос, написан на 15 юни 1933 година, до смъртта му през 1938 г. в болничната барака на лагера в Далечния Изток. Показано е и писмото на Николай Бухарин[1] до Сталин, написано след ареста на Манделщам през 1934 г. Тогава поетът е задържан заради острата епиграма за „планинеца в Кремъл“ („Ний живеем без слух за страната под нас…“):

Мы живем, под собою не чуя страны,
Наши речи за десять шагов не слышны,
А где хватит на полразговорца,
Там припомнят кремлёвского горца.
Его толстые пальцы, как черви, жирны,
И слова, как пудовые гири, верны,
Тараканьи смеются усища
И сияют его голенища.

А вокруг него сброд тонкошеих вождей,
Он играет услугами полулюдей.
Кто свистит, кто мяучит, кто хнычет,
Он один лишь бабачит и тычет,
Как подкову, дарит за указом указ:
Кому в пах, кому в лоб, кому в бровь, кому в глаз.
Что ни казнь у него — то малина,
И широкая грудь осетина.

Ноември, 1933 [2]

Бухарин ценял високо Манделщам и го покровителствал. Поетът се обръщал неведнъж към него за помощ. След писмото на Бухарин до Сталин се случило чудо: Манделщам не бил разстрелян, а интерниран в Чердин на Кама. Ето и текстът на писмото:

„Скъпи, Коба,

Заминавам за Ленинград за четири-пет дни, тъй като трябва да се захвана трескаво с подготовката на конгреса на писателите, а тук не ми дават да работя: трябва да се скрия (адресът ми: Академия на науките, кв.30). Във връзка с това реших да ти пиша по няколко въпроса… За поета Манделщам. Неотдавна той беше арестуван и изселен. Преди ареста той идва при мен с жена си и ми разкри своите опасения във връзка с това, че се сбил (!) с Алексей Толстой, на когото нанесъл „символичен удар“ за това, че онзи несправедливо, така да се каже, е решил негово дело, когато друг писател набил жена му. Говорих с Агранов, но той не ми каза нищо конкретно. Сега получавам отчаяни телеграми от жената на Манделщам, че той е психически разстроен, че опитал да се хвърли от прозореца и т.н. Моята оценка за Манделщам: той е първокласен поет, но е абсолютно несъвременен; безусловно той не е съвсем нормален; чувства се преследван и т.н. Тъй като през цялото време апелират пред мен, а аз не знам в какво е „съгрешил“, реших да пиша на теб за това. Прости ми за дългото писмо.

Поздрав.

Твой Николай.

P.S. За Манделщам пиша още веднъж, защото Борис Пастернак е в пълно умопомрачение от ареста му и никой нищо не знае.“

Според изследователят Леонид Максименков „Бухарин само е отложил с няколко години гибелта на Манделщам“. В Чердин поетът постъпил в болница поради психично разстройство. След подобряването си е преместен във Воронеж, където работи като журналист. Надежда Манделщам, съпругата на поета, нарича това заточение „воронежка почивка“.


На изложбата е представен и друг донос – с дата 16 март 1938 г. Става дума за писмото на В. П. Ставски до Н. И. Ежов[3], в което поетът е наречен „автор на мръсни, клеветнически стихове за ръководството на партията и за целия съветски народ“. Няколко месеца след този донос на специално съвещание на НКВД Манделщам е осъден на пет години затвор в трудово-изправителен лагер и е изпратен по етапен ред в Далечния Изток, където умира на 27 декември в лагера Владпрепункт.

„Документът с доноса е намерен съвършено случайно – разказва кураторът на изложбата Павел Нерлер. Донесли го по погрешка на историка Алексей Берилович, който изучавал колективизацията“. „Архивите стигаха до нас постепенно, капка по капка – разказва още Нерлер – отначало беше възможно да получим само лоши ксерокопия, после нелоши фотографии, а накрая доста добри сканирани копия. Бях първият човек, видял това лагерно дело. В съветско време бях секретар на Комисията за литературното наследство на Осип Манделщам. На едно от нашите писма, струва ми се до архива, ФСБ[4] тогава отговори: „Не успяхме да открием нищо с приетите методи за разследване“. Каква гениална формулировка! Методите за разследване могат да бъдат различни, но следвайки тези, които сме приели, погледнахме под масата и видяхме, че там няма нищо. Гениална формула за намиране на претекст.

После започна затоплянето и много неща излязоха наяве. Днешните архивисти обаче отново станаха твърде внимателни, даже може да се каже страхливи. Ако по-рано, в сивата зона, казваха по-скоро „може“, сега най-често казват „не може“. И дори когато имаш право, пак може да ти кажат „не може“.

Ето и текстът на писмото на Ставски до Ежов:

„Уважаеми Николай Иванович!

В писателските среди твърде изнервено се обсъжда въпросът за Осип Манделщам. Както е известно, Осип Манделщам е бил изселен във Воронеж преди три-четири години заради мръсни, клеветнически стихове и антисъветска агитация. Срокът за неговото изселване приключи. Сега заедно с жена си той живее в Подмосковието. Но на практика често е в Москва при свои приятели, най-вече – литератори. Него го подкрепят, събират му пари, превръщат го в „страдалец“ – гениален поет, непризнат от никого. В негова защита открито се изказват Валентин Катаев, И. Прут и други литератори, които говорят доста остро. За да се разсее напрежението, на О. Манделщам бе оказана материална подкрепа чрез Литфонд. Но това не решава въпроса за Манделщам. Въпросът е не толкова и не само в него, авторът на мръсни, клеветнически стихове за ръководството на партията и целия съветски народ. Въпросът е в отношението на група видни съветски писатели към Манделщам. И аз се обръщам към Вас, Николай Иванович, с молба да помогнете. В последно време О. Манделщам написа редица стихотворения. Но те не представляват особена ценност – по общото мнение на другари, които помолих да се запознаят с тях (в частност на другаря Павленко, чийто отзив прилагам тук).

Още веднъж ви моля да помогнете да решим въпроса за Осип Манделщам.

С комунистически поздрав. В. Ставски.

16 март 1938 г.“

Към този донос е приложено и заключението на П. А. Павленко – „За стиховете на Манделщам“:

„Четейки старите стихове на Манделщам, винаги съм смятал, че той не е поет, а стихоплетец, хладен и безчувствен съставител на римувани произведения. От това чувство не мога да се откъсна и сега, четейки неговите последни стихове. В болшинството си те са хладни, мъртви, в тях го няма онова основното, което според мен прави поезията – няма темперамент, няма вяра в строфата… Съветски ли са тези стихове? Да, разбира се. Но само в „Стиховетe за Сталин“ чувстваме това откровено, в останалите стихове само се досещаме за съветското. Ако пред мен бе поставен въпросът – трябва ли да се печатат тези стихове, аз бих отговорил – не, не трябва. П. Павленко“.

Използван е текстът на Инна Денисова „Он был жертвой государства“, публикуван в сайта на радио „Свобода“.

 


[1] Съветски политически деец, по това време главен редактор на вестник „Известия“.

[2] Ний живеем без слух за страната под нас,
десет стъпки встрани глъхне нашият глас,
но дори в полугласните теми
става реч за планинеца в Кремъл.
Той не пипа, а с глистави палци пълзи
и гласът му от истинни гири тежи,
има поглед със смях от хлебарки
и излъскани кончови ярки.

А наоколо – вождове с тънки снаги,
той върти полухора и търси слуги.
Кой мяучи, кой хленчи, кой киха,
само той се шегува, хихика.
Като къчове указ след указ кове –
де в очи, в слабини, де в чела, в носове.
Без смъртта в него, той е малина
и широка грузинска градина.

Превод Димитър Калев

[3] Николай Ежов (1895-1940) – съветски политик, генерален секретар по държавната сигурност, известен с репресивните си мерки, придобили популярност като ежовщина.

[4] Националната служба за сигурност на Русия, приемник на КГБ.