Въпреки дистанцията, с която достига до нас „Родната Европа” на Чеслав Милош, тя някак си идва точно навреме[1]: поради кризата на паметта, в която се намираме днес – тази до голяма степен необразована, спекулативна и безгрижна памет, склонна да вижда миналото в контрасти, само черно или само бяло, или просто черно-бяло, без нюанси, да създава митове или да забравя. „Родната Европа” е важна и поради нарастващата трудност да мислим себе си в хоризонт отвъд непосредствената ни биография, обратното на което прави Милош: „търся дистанция към моята личност и я използвам като пример, като исторически обект или като представител на поколението”.
Книгата е важна и поради пределността на усилието да мислим и говорим през травмата от историята, когато искаме да разкажем щетите, които тя е нанесла. „Родната Европа” се справя със всички тези трудности. Тя е смела в почтеността на разказа си, в способността си да гледа в очите злото на тоталитарния режим – фашизъм или комунизъм, да обърне гръб на автобиографичната апология и да говори за другия. И за този друг, когото разбира и с когото до голяма степен се идентифицира – евреина, вечния друг, и за този, когото недокрай проумява – беларусина, и за другите, които очертават собствените граници на Аза в текста – руси, западноевропейци, американци. Самият Милош непрекъснато мисли за себе си като за другия – източноевропееца, литовеца, поляка, чужденеца, номада през граници, идентичност и култура. Този, който до голяма степен няма форма, един непрекъснат субект в процес, защото форма, т.е. завършеност „се придобива в стабилни общества”: „Аз съм красноречив пример за това, колко големи усилия изисква усвояването на противоположни традиции, норми и прекалено богати впечатления и привеждането им в някакъв порядък.”
Книгата е пример как може да се придаде форма, последователност на този опит, да се победят хаоса и злото в един толкова сложен житейски разказ, който побира в себе си твърде много история, твърде много лични и географски посоки, който напластява места и събития, кошмарни и красиви видения, призраци от миналото, равносметки в настоящето и прогнози за бъдещето.
„Родната Европа” е автобиография, която обаче е себедистанцирана, пълна с коментари и анализи на политиката и историята, философски и теологически рефлексивна и съчетаваща публицистични с художествени елементи. На няколко места в текста самият Милош я нарича роман и в метафоричен смисъл тя е това – роман за един живот, видян в потока на колективно преживяната история.
„Родната Европа” е трагическа книга. Тя схваща европейското като родено от кризата, насилието и смъртта, които чертаят неговите вътрешни граници и разделяния. Милош рисува карта на европейския ХХ век, видян през центъра на Втората световна война, в една ужасяваща, лишена от катарзисност експозиция. В този XX век държавите живеят по-кратко от хората, които също живеят твърде кратко и твърде насилствено, а прекрояването на територии води до масови миграции. Чеслав Милош описва една Европа на терора, хаоса и смъртта, в която идеята за нация е в основата на самата тревожност, свързана с катастрофата на собствената индивидуална човешка идентичност, с колективистични митове, които раждат екстремно насилие и с поставяне под въпрос на хуманистичните и религиозни идеали, тоест на самата идея за европейското. Зад бодливата тел на лагера, тази фабрика за смърт според определението на Бауман, светът изглежда изправен пред пустотата. Как да се справим с пустошта, чиято бездна историята отваря в човека, е въпросът, който поставя и отговорът, който дава Милош. Именно тази разклатена земя под краката ни обитава автобиографичният повествовател. Това е нашата черна земя, източната част от Европа. „Родната Европа” многократно твърди, че е книга, писана от източния човек за този на Запад, за да разбие антропологическите клишета за човека от Изток, от другата половина. За да разкаже нямата история на Европа, защото, както и самата книга казва, е лесно да говориш за Париж, но е трудно да разкажеш източноевропейския град, защото за него никой не знае, в лицето на Запада той няма съхранена история на паметта. Въпреки това намерение, книгата на Милош има много по-широко значение, тя е фар на усилието критически и рефлексивно да съхраним паметта наспроти на думите от Еклесиаст: „Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле.”[2]