0
3166

Криза на либерализма?

Най-важното качество на либералната демокрация е нейната инклузивност, способността й да въвлича в своето русло маргиналните и периферни идеи, които съществуват по нейните граници, и да ги превръща в свои собствени идеи.

Огнян Минчев е един от знаковите публични интелектуалци, осмислящи процеса на демократична трансформация у нас след 1989 г. С началото на т. нар. „бежанска криза“ той изразява своята все по-критична позиция към политиките на Европейския съюз. Ценностно преосмисляне или рационален политологичен анализ e това? Как изглежда възходът на популистките и антиемигрантски движения в Европа през призмата на личното идеологическо развитие? Свидетели ли сме на краха на либерализма? Срещата с известния политолог – в рамките на поредицата „Идеологически траектории: новите дисиденти“, организирана от Червената къща – се проведе в края на октомври 2017 г. като опит за разговор отвъд ценностното и идентичностно противопоставяне. Целта на поредицата е да анализира идеологическите премествания в съвременното общество и основанията, които намират за тях знакови публични личности. Защо политици и интелектуалци от началото на демократичните промени въстанаха срещу европейските елити? Кои промени в света през последните години направиха подобни идеологически премествания възможни? Каква е цената на отдалечаването от зоната на комфорт на собствената референтна група и дали това е „ново дисидентство“? Краят на безалтернативността на либерализма ли е това? 

Модератор на събитието бе Десислава Гаврилова от Центъра за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“.

*  *  *

Огнян Минчев: През 90-те години промених съществено възгледите си просто защото това, което бях чел и което знаех на книга от 80-те години, започна след 1990 г. да се пълни с плът и кръв. Така че през 90-те години трябваше да преоценя много съществено моята гледна точка за свободния пазар. За себе си разбрах, че свободен пазар няма, че има пазар, който функционира без определени обществени отношения, без определени държавни институции и в зависимост от стратегията на тези държавни институции и културата, която е имплантирана в обществените отношения, този пазар е по-либерален или по-регулиран, но в никакъв случай няма свободен пазар в пълния смисъл на тази дума. Ако имаме освободен от обществените отношения и от държавната регулация пазар, то тогава получаваме това, което се случи в България през 90-те години – идентификация на пазар и джунгла. Свободният пазар, който не е регулиран от обществените отношения в държавата, не се различава от джунгла. Това беше една много съществена моя еволюция през 90-те години – отношението ми към пазара. Еволюция, която затвърди по-скоро кенсианските ми възгледи в икономиката. Аз не съм икономист, не претендирам да съм специалист по тези проблеми в тесния смисъл на думата, но тъй като съм социолог и политолог, имам свое мнение по какъв начин трябва да бъдат разглеждани пазара и икономиката в по-широк контекст.

Също така през 90-те години със съдържание се напълниха и много други мои представи, които бях придобил от книгите през 80-те години, но вече можех да ги изпробвам в един реален обществен процес, който протичаше в България. В скоби ще отбележа, че когато говорим за консерватизъм, трябва да кажем, че освен някаква съвкупност от идеи и ценности, конкретни спрямо определено общество и определен период от време, консерватизмът е и психологическа нагласа. В известен смисъл аз бях консервативен. Заедно с мои колеги като Румен Димитров, който е класически либерал, като Иван Кръстев, който е също класически либерал и си остава такъв, и някои други, ние подходихме консервативно към този тип радикализация на СДС от 1990-1991 г., който доведе до ранното разцепване на съюза, до формирането на т.нар. СДС-движение и създаването на едно правителство през есента на 1991 г., което просъществува мимолетно, само една година, и не успя да произведе – именно поради това, че се беше самоограничило в определени идеологически политически рамки – тази промяна, която беше необходима на България точно тогава. Ние критикувахме разцеплението на СДС, тази братоубийствена война, която протече в Съюза на  демократичните сили, и аз лично бих оценил от дистанцията на времето днес, че моята критика освен ценностна, освен идейна, беше и психологическа. Аз имах по-консервативна визия за това по какъв начин трябва да се развива една демократична алтернатива в България – без традиция на опозиция, без изграден алтернативен елит в условията на дълги години дисидентски противопоставяния и т.н.

В началото на 90-те години заедно с повечето хора, които бяха ориентирани към опозицията, аз бях радикален пазарнист и исках бърза реформа. И понеже помагах на Петър Дертлиев и тогавашната Социалдемократическа партия – Дертлиев ми беше най-симпатичен от тогавашните политически лидери, освен това си мислех, че е много важно да има една силна социалдемократическа партия, която на собствен терен да се противопостави на променящата се като име и визия комунистическа партия, – тогава самият Дертлиев ме предупреждаваше: „Недейте така, ще видите, че грешите“. Той имаше собствена гледна точка, ние обаче бяхме радикални пазарнисти. Така или иначе, през 90-те години, след като видях заедно с други мои колеги и цялото българско общество по какъв начин бе реализирана тази радикална идея през един период на срутване на институциите вместо тяхното реформиране поради дългата и много ожесточена борба между синьото и червеното в България, бях принуден да преоценя някои неща, които бях научил през 80-те години и за които писах в дисертацията си още през 80-те години.

Видя се, че нашето понятие за свободен пазар, както и много други понятия, бяха идеологически утопии. Те бяха наследени от нас с това, което четяхме, за да се противопоставим умствено и като позиция на господстващата тогава идеология на марксизма-ленинизма. Тогава бяха модерни неоконсерваторите в САЩ, във Великобритания и в цяла Европа и на практика това, което трябваше да осъзная, бе факта, че тези идеологически утопии, тези идеологически абстракции, с които се противопоставяхме на статуквото отпреди 1989 г., на практика не работят, че те трябва да бъдат напълнени с плът и кръв и да бъдат релативирани, да бъдат направени цветни, защото именно липсата на опит в общество като нашето ги направи черно-бели. Нашето противопоставяне беше черно-бяло, то нямаше реалния вкус на живота, където никога няма само черно и бяло.

Десислава Гаврилова: А либералната демокрация също ли се оказа утопия?

Огнян Минчев: За либералната демокрация искам да кажа няколко думи, тъй като тази дискусия е кръстена „Криза на либерализма?“. Либерализъм означава много и различни неща, надявам се, че тази вечер ще успеем да се спрем на част от тях. Аз лично никога не съм бил либерал в тесния смисъл на думата. Не обичам да си закачам етикети, оставям си свободата да мисля така, както намеря за добре, но ако трябва да се определя най-близко да някое политическо направление или политическа идеология, бих казал, че съм християндемократ, тъй като съм персоналист. Аз ценя високо човешката свобода, индивидуалната свобода, която е свързана с чувството за отговорност към общността. Поради което не мога да приема категорично възгледи като тези на Айн Ранд, които са популярни в България през последните години и според които алтруизмът е нещо негативно. Алтруизмът и изобщо задължението да помагаш на другите е в определен смисъл, както казваше един мой приятел, данъкът, който плащаме за това, че тъпчем тая земя. Ние получаваме някакви пари за това, което работим, но данъкът за това, че сме тук, че някой ни е пратил тук е този да помагаме на другите. В този смисъл винаги съм бил далеч от либерализма в тесния смисъл на думата – като секуларизъм, като изцяло секуларно възприемане на човешката личност и на човешката свобода, като атомизиране на човешката личност и човешката свобода.

Същевременно винаги съм бил либерален демократ. За разлика от всички други политически идеологии, либаралната демокрация е нещо много просто, тя се състои от няколко основни правила. Много е простичко да я дефинираш – това е представително управление, гражданско представителство и гражданско равенство, управление на мнозинството и права на малцинството, и най-важното за мен качество на либералната демокрация е нейната инклузивност, способността ѝ да въвлича в своето русло маргиналните и периферни идеи, които съществуват по нейните граници, и да ги превръща в свои собствени идеи. Защото плурализмът, който е ядрото на либералната демокрация, може да функционира тогава, когато въвлича, когато обогатява. Ако погледнете историята на либералната демокрация, ще видите, че всъщност най-големите достижения на либералната демокрация, ако можем да ги обобщим, са две. Едното е интегрирането в процеса на либерално-демократичното управление на консерватизма, който, нека не забравяме, тръгва от Жозеф дьо Местр, и е антитеза на това, което се случва след Френската революция и в процеса на модернизацията на Европа. Интегрирането на консерватизма и обогатяването му с възгледи, които отпадат от прогресивисткия дневен ред през XIX и първата половина на XX век, е едно от най-големите достижения на либералната демокрацията. Другото голямо достижение на либералната демокрация е интегрирането на работническото движение, на всички  радикални идеи вляво – комунистически, анархистки, социалистически и пр., които са обединени от лозунга на революцията, – които в края на XIX и началото на XX век бяха интегрирани на Запад в мейнстрийма, в основния поток на демократичното мислене и действие по различен начин в различните страни – в Англия чрез синдикатите, в Германия чрез социалдемократическата партия и т.н.

И оттук вече моята основна критика и несъгласие към това, което представлява либералното статукво или, ако предпочитате, статуквото на днешна Европа. А то е в това, че днешните европейски елити са много ексклузивистични, те са изключително твърди, изключително неприемащи каквото и да е, което не е свързано с твърдия кръг на техните възгледи, на техните идеи и политики. На една конференция в Талин преди две години, на която присъстваше заместник-председателят на Европейската комисия Франц Тимерман, стана дума за бежанския проблем и различните подходи към него. Тогава той размаха пръст и каза: „Не, не по този начин, не може да ограничавате правото на бежанците да идват, ние имаме свои ценности“. Кои сте вие? Чакай малко, ти си представител на 28 страни. Кои сте вие, които имате ценности и назидавате нас, дето нямаме ценности? Тоест липсата на инклузивност, на гъвкавост да оцениш гигантските проблеми, които се стоварват в света и в Европа, и да ги интегрираш в действителния либерално-демократичен процес на управление на континента, е най-голямата заплаха, която в момента съществува за Европа. Защото ако действително тези елити не съумеят да направят стъпките, необходими за промяната, за преочертаването на това статукво, което по силата на редица обстоятелства беше щастливо статукво в продължение на десетилетия, то Европа е заплашена да престане да съществува като единно политическо цяло.

Това, което ми се иска да отбележа преди всичко, е, че самият начин, по който се разгърна тази бежанска криза, представлява атака срещу Европа. Това беше организиран процес на внасяне в Европа на силен дестабилизиращ елемент от милион и половина – толкова се оказаха, а ако не беше реакцията на мнозина европейци, можеха да се окажат и много повече – хора, част от които извън всяко съмнение бяха бежанци, но които като цяло, влизайки в Европа, по начина, по който го направиха, поставиха под въпрос нейния интегритет и способността ѝ да действа институционално по начин, който е подходящ за нейното съхраняване и нейната сигурност. Не искам да влизам в подробности, но няма как през Турция да минат и да напуснат милион и половина души на път към гръцките острови, или към България, или където и да е, без това да е разрешено от турската държава. Дори един човек не може да напусне Турция току-така. Всеки, който познава Турция, знае това много добре. Тоест това се случи с участието и подкрепата на турската държава за каналджиите, които бяха в основата на всичко.

Европейските институции реагираха по начин, който показва, че не са в състояние да опазват сигурността на Европа. Не защото хората, които влязоха, са престъпници, не защото те не биха могли да влязат и по друг начин, но не може през територията на Европа да вървят 1000 км пеша колони от хора и никой да не обръща внимание на факта, че за тях няма нито граници, нито документи, нито някакъв порядък, по който това се случва. Но бежанската криза в нейната конкретика не е това, което според мен трябва да разглеждаме в този момент. Ние трябва да разглеждаме бежанската криза като индикатор на нещо. Бежанската криза е индикатор, че Европа в продължение на десетилетия – благодарение на определена международна конфигурация по време на студената война и 40 години закрила под американския ядрен чадър, а впоследствие на десетилетието на либерален консенсус, когато Европа беше притегателен център, мека сила за огромна част от жителите не само в периферията на континента, но и на целия свят – утвърди своята идентичност като страна, която действа позитивно, която действа инклузивно от гледна точка на нагласата, че все повече и повече хора, общества и народи биха могли да бъдат интегрирани в нея. Тимоти Гартън Аш го формулира много добре през 2002 г. – когато го попитаха къде на изток свършва Европа, той каза: „На изток Европа не свършва, тя отшумява“. Но именно тази концепция за отшумяването, за липсата на граница се превърна в един момент от добродетел, от упражняване на мека сила спрямо останалия свят, в твърде пряка и директна заплаха за европейската сигурност. Защото на границата между първото десетилетие на века и следващите години, със смяната на международната система на либералния консенсус с една нова международна система на интензивна геополитическа конфронтация и съперничество, се оказа, че Европа има и врагове, а не само адмиратори. И тези врагове се възползват от обстоятелството, че Европа беше и остава в продължение на много дълъг период от време само мека сила, само отворена, позитивна идея към другите.

Ще дам пример, преди няколко дни бях на среща с израелския писател Давид Гросман, който определи позицията на писателя в съвременен Израел като позиция, която трябва да внася хуманизъм във възприятието на всеки човек, защото казва той – Израел води една непрекъсната война в продължение на десетилетия, а когато водиш война, противникът, врагът се дехуманизира, и писателят трябва да компенсира тази дехуманизация с обратния процес на хуманизиране на всички човешки същества. Европа прекара всички тези седем десетилетия от своето основаване, благодарение на обстоятелства, които знаем, изцяло в посоката на хуманизирането. Но в един момент, когато се оказа, че тя има и противници, а не само приятели, институциите, които трябваше да я защитят, се оказаха безпомощни да го направят, оказаха се неспособни да сложат границата, която трябваше да замести постепенния процес на отшумяването. САЩ, Канада и Австралия не са по-малко демократични страни, охранявайки своите граници и взимайки решение за това кой може да ги премине и кой не може да ги премине. В един ключов момент от своето развитие Европа отказа да направи тази разлика и ако продължава да отказва да я направи, това може да има много съществени последствия за нейната цялост и бъдеще.

Десислава Гаврилова: Когато артикулираш тези възгледи и оценки за случващото се в резултат на бежанската криза, усещаш ли се като дисидент в европейски контекст – сред твоите колеги на конференции като тази в Талин например, – има ли конфронтация с някакъв доминиращ дискурс за европейските ценности, човешки права и пр.? Усещаш ли това противопоставяне, налагало ли ти се е да се конфронтираш с хора, с които преди това си бил в един лагер? 

Огнян Минчев: Разбира се, но не се чувствам дисидент. Аз просто принадлежа към една от двете основни интерпретации на този процес. Разбира се, не съм чак толкова твърд, колкото определени правителства в Централна и Източна Европа, но така или иначе смятам, че бежанската криза показва много важни проблеми на Европа, които не са в това, че чувството за самосъхранение на определени европейски граждани се събужда и се противопоставя на това, което се случва. Не това е голямата заплаха, въпреки че то може да се превърне в заплаха, ако не бъде интегрирано. За мен отговорността на тези, които са натоварени със задачата да управляват Европа през последните години, е в това, че те не са в състояние да вземат ключовите решения за създаването на ясна и охраняема европейска граница, на ясна и охраняема система и стратегия за сигурността на Европа като цяло. Заплахата е не просто външна, заплахата е и вътрешна. Защото ако статуквото не се адаптира към новите предизвикателства, то ще породи антитеза, както и я поражда в лицето на по-радикалните десни формации, които няма да бъдат интегрирани в европейския мейнстрийм, за да правят политика в Европа, а ще бъдат окуражени да правят национална антиевропейска политика и ще доведат до разпада на Европа, тъкмо защото не им е дадено пространството да защитават своите възгледи и своите интереси в един по-цялостен европейски контекст.

Десислава Гаврилова: А как гледаш в този контекст на това, което се случва в Унгария и Полша, включително на новите избори в Австрия, които доведоха десницата и крайно дясното на власт?

Огнян Минчев: Поставянето на всички тези случаи в една кошница е опростителско. Когато става дума за Унгария, критиките към Орбан са известни, няма какво да ги повтарям. Но може би не всички знаят, че унгарците в продължение на всички тези векове са били в Централна Европа хората, които са се опитвали да се отграничат, за да оцелеят между две морета – на запад от тях е немското море, а на изток от тях е славянското море. През всички тези векове унгарската позиция е била – какво можем да направим, за да оцелеем, ние, малкият унгарски народ, притиснат от тези две морета. Така че позицията на Орбан в унгарския случай не може да се разглежда само като идеологическа позиция на десен популист или на прекален консерватор, тя отразява много съществена част от унгарския манталитет, от унгарския светоглед, формиран исторически, благодарение на тези обстоятелства.

В Полша е интересна ролята на католицизма и сблъсъкът на двата основни елита на прехода, тъй като при тях го няма този посткомунизъм, който при нас формира вече над 25 години единия полюс на политическия спектър. При тях действително конфликтът е между либералния елит и истаблишмънт, който пое властта през 1989 г., и консервативните му съперници, които дойдоха на власт през последното десетилетие и се опитват да променят дефиницията а политическата игра в Полша.

Казвам, че това са различни случаи, за да се върна към едно обобщение, което ми се струва много важно. Можем да ги наричаме десни полулисти, но има и леви популисти, има и центристи-популисти. Всъщност популистки е всеки опит за правене на политика, който минава над институциите и адресира избирателя с персонална харизма, призовавайки го да подкрепи определено движение, определена политическа паритя и т. н. Макрон е популист. Какво друго е Макрон, освен популист, а той е в центъра. Така че закачането на табелата десен, ляв или какъвто и да е популист, макар че се превръща често в идеологическа оценка, само по себе си не може да бъде оценка. Важно е от какво произтичат тези популисти и какво в крайна сметка води до разширяването на техните позиции. Когато Тръмп спечели в САЩ, всички бяха оскандалени, целият истаблишмънт и всички привърженици на прогресивна Америка бяха оскандалени, но никой не си зададе в началото въпроса – впоследствие този въпрос започна да се задава – защо това стана възможно, дали само защото Тръмп е един талантлив популист, или защото в американското общество в продължение на много дълго време съществуваше едно мълчаливо мнозинство от т.нар. червени вратове или по-малко успешни хора, по-провинциални хора, които не можеха да вървят с тези темпове на промяната, които им налагаше либералният елит, управляващ страната, включително по отношение на мултикултурализма, включително по отношение на имиграцията, включително по отношение на глобализацията. Защото за Тръмп гласува целия „ръждив пояс“ от хора, които са загубили работата си през последните 30-40 години, защото американската индустрия е изнесена в Китай или някъде другаде. Тоест проблемът на прогресивизма и на либерализма е в това, че промяната стана прекалено бурна, прекалено динамична. Тя носеше облаги на доста широки и по-високостоящи слоеве в обществото, но остави без облаги и в по-трудна ситуация други широки слоеве, които нямат толкова голям достъп до медиите и до ресурсите на обществото, за да изявят своите интереси. И тези хора в един момент се обадиха. Ако в Европа това се случи, няма да имаме просто дяснопопулистко управление, а ще имаме разпад на ЕС на национални държави, тъй като този тип политика функционира на основата на националната утопия. Основното предизвикателство пред Европа е тези възгледи да бъдат интегрирани в европейския контекст, те да бъдат превърнати във възгледи, които функционират като възгледи за Европа и в Европа.

Десислава Гаврилова: Още едно предизвикателство е да се отстояват човешките права като една основна ценност за Европа в контекста на бежанска криза. Смяташ ли, че е необходимо преосмисляне на това каква е ролята на човешките права в Европа? Смяташ ли, че може да бъде удържан свят с отворени граници и универсални човешки права?

Огнян Минчев: Аз съм привърженик на универсалните човешки права, но същевременно си давам сметка, не знам дали сте съгласни с мен, че за да имам аз права, някой трябва да има задължения. Това, че аз съм надарен от Бог с неотчуждаеми човешки права е вярно, но за да ги практикувам в обществена среда, някой трябва да носи отговорността да гарантира тези права. Без да бъдат гарантирани тези права, без те да бъдат функционални в обществена среда, те съществуват като трансцендентна даденост, но не могат да бъдат защитени. От тази гледна точка е много важно, когато разглеждаме въпроса за бежанска криза и по-широкия въпрос за имиграцията в Европа, да си дадем сметка за това, че в Европа живеят около 500 млн. души и те живееят значително по-добре, отколкото повечето други граждани на планетата. Но на юг от Европа има един континент – Африка, който много бързо нараства и от който 200-300 милиона души са готови да тръгнат веднага към Европа, ако имат такава възможност. И ако те получат правото да дойдат в Европа, аз искам да попитам кой ще гарантира техните права, а и правата на хората, които живеят в Европа, при един подобен прилив. Как ще се случи това? Същото се отнася и за Близкия изток, където живеят не по-малко хора, значителна част от които  в не по-добри условия, отколкото африканците. Тоест проблемът за човешките права е проблем за това по какъв начин те ще бъдат гарантирани, по какъв начин те ще бъдат функционални в обществена среда, а не само като трансцендентна даденост.

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика.