0
1474

Кризи, елити, популизъм

Какви са различните проявления на популизма и антиелитизма, как се отразяват кризите върху политическите режими и гражданските мобилизации – Антоний Тодоров, Анна Кръстева, Нано Ружин, Евелина Стайкова, Илдико Отова.

„Кризата“, „кризите“ са трайно установили се термини в политическите, медийните и аналитичните дискурси, с които се обозначават трудностите на актъори, институции или системи да отговорят на промените и на техните политически, икономически и социални последици. „Кризите“ пораждат в някои случаи политическа дестабилизация, поява или засилване на крайни популистки и ксенофобски тенденции или срив на традиционни партии.

Появяват се нови протестни граждански движения. Засилването на евроскептицизма в много страни от Европейския съюз дава поле за „пророчески“ изявления за неговия близък край. През пролетта на 2016 г. в София се проведе международна конференция, организирана от Нов български университет и Френския институт в България и фокусирана върху кризите в Европа и по света през последните 25 години („25 години кризи, протести, мобилизации“).

Целта на конференцията бе да обогати анализите на отражението на кризите върху: Европейския съюз; политическите режими, партии, елити; популизма в различните му проявления и радикализацията; гражданските мобилизации и протести. Вижте гледните точки на участниците в панела, посветен на популизма и радикализацията.

Антоний Тодоров, НБУ

Радикализъм v/s популизъм: кризата на политическите етикети


Представителите на политическите елити се обръщат към широката публика, за да поискат от нея подкрепата ѝ. Това е, което наричаме представителна демокрация. Един от етикетите, които най-често се използват през последните години, е свързан с популизма. Това, което привлече вниманието ми, е използването на популизма като термин, който се опитва да обхване всичко. Говорим за популизъм в няколко различни перспективи. Това е например синоним на една националистическа и ксенофобска евроскептична десница, която в дискурса си е настроена антикапиталистически, но реално погледнато е антисоциалистическа. Говорим за ултраконсервативните правителства в Русия, Полша, Унгария, които де факто премахват либералната и социалистическата опозиция и твърдят, че представляват целия народ посредством един националистически и евроспектичен дискурс. Наблюдаваме политически лидери, които правят нереалистични обещания – това, което виждаме например в Испания, Италия, Гърция. Най-накрая популистко е всичко това, което е противопоставяне на някакъв политически консенсус между традиционните партии по въпросите, свързани със съвременния капитализъм.

В доминиращия дискурс всяка радикална критика на съвременния капитализъм се счита за популистка. Популистка е, защото създава нереалистични очаквания, които не могат да се изпълнят. Така че популизмът е понятие, което обхваща най-различни и дори противопоставящи се явления, макар че можем да говорим за една обща основа и това е разочарованието от демократични модели, които трябва да следваме.

Какво означава днес суверенитет? Дали това е изключителното право да упражняваш политическата власт на някаква определена територия? Не можем ли да кажем, че де факто глобализацията унищожи този национален суверенитет? Но пък има някои други настроения, които, напротив, се опират на този национален суверенитет и се възприемат от широката публика. Целият този дискурс е свързан с непопулярните политики.

Какво да кажем, когато използваме термини като светски характер или мултикултурализъм, които са много оспорвани. Те противопоставят ли се или взаимно се допълват? А може ли да произведем един мултикултурен фундаментализъм по подобие на един съществуващ религиозен – ислямистки или християнски – фундаментализъм. Винаги можем да стигнем до крайности и по този начин да отречем самия смисъл на понятията, които използваме. Как да управляваме процеси, свързани с въпроси като носенето на бурка или никаб? Какви компромиси са възможни, какви реакции и срещу какво?

Или пък демокрацията – за какво говорим, за режим, за тип общество, каква е връзката с пазарния капитализъм? Намирам, че сме в ситуация на разделение между представителната демокрация, либералната демокрация от западен тип и съвременния капитализъм с неговите пазарни принципи за конкуренция. И тук трябва да търсим някакво ново съчетание, което Западът успява да постигне в някои моменти, но което днес се поставя под въпрос и се оспорва. Освен това каква е връзката между демократичния режим и това, което наричаме олигархия или плутокрация? От кого се вземат решенията в т. нар. развити демокрации? Кой е основният играч? Естествено по-заможните слоеве, тези, които са част от елита – те вземат решенията. 

Задаваме си тези въпроси и виждаме, че има търсене от страна на най-различни части на обществото, които трудно могат да се обединят. Едно търсене за по-видимо и реално участие на гражданите във всички процеси по вземане на решения и изработване на политики.

Възможно ли е и как да накараме всички да участват в демократичния процес? Това не е ли новата утопия? Ако е утопия, трябва да го кажем и да спрем да говорим за разширяването на демокрацията. Спираме там, докъдето сме стигнали, и си казваме, че нашата либерална демокрация е един от възможните модели. Съществуват различни начини за управление на обществата, но в действителност да накараш всички да участват в политиката, означава да се замислиш за края на професионалната политика. Но може би не можем да заместим професионалната политика с непрофесионална? Може би трябва да се допълни професионалната политика с механизми, които поставят гражданите в центъра на демократичното вземане на решения. Как може да стане това? Например това, което наричаме демокрация на разискванията.

Илдико Отова и Евелина Стайкова, НБУ

Антиелитизмът: популисткият отговор на кризите


Модерната либерална демокрация е изправена пред процес на трансформация. Класическите форми на представителство все повече губят своята популярност. Все по-малко граждани се чувстват представени. Обратно, все повече граждани се чувстват непредставени и желаят да участват в обществения живот чрез това, което бихме нарекли класически форми като членството в партии, гласуването… В тази ситуация антиелитизмът се явява естественият отговор. Елитите са естественият враг на гражданите, които не се чувстват представени, тъй като очевидно не служат на интересите на същите тези граждани. От друга страна, се появяват все повече нови канали и форми, които способстват гражданската активност. Тоест гражданите имат все повече начини да заявяват своите искания и да демонстрират своята активност. Същевременно елитите отново са в парадоксалната ситуация да бъдат все по-малко адекватни на тези изисквания и политическите партии трудно се адаптират към новите форми на гражданска активност, което е една доста плодородна почва за антиелитистките нагласи и дискурси. Най-често тези нагласи и дискурси са иззети от популистките движения, които се представят като алтернатива на статуквото. И най-често срещаната таргет група на тези дискурси са, разбира се, младите. Най-често посочваният враг в едната част на Европа са либерализмът и неолиберализмът, а в другата част на Европа традиционният враг са комунистите и държавна сигурност. Тоест и в двете посоки елитът, статуквото е привидяно като враг и в тази ниша, която се появява между кризата на европейската левица и кризата на европейската десница, твръде естествено се появяват тези популистки и антиелитистки движения. Разбира се, популизмът и антиелитизмът не са сами по себе си идеология, те много често са дискрусивна стратегия, която позволява на различни движения да се позиционират в тази ниша.

Антиелитизмът не може да бъде разглеждан чисто теоретично извън популизма. Мнозина изследователи считат, че популизмът сам по себе си не е идеология. Той е дискурсивна стратегия, която употребяват партии от различни сектори на политическата призма. Един от най-видимите елементи на този дискурс е антиелитизмът. И за популизма, и за антиелитизма ключова роля има разбирането за дихотомията между народ и елит. Разбира се, народът, демосът и изобщо отстояването на неговите интереси е ключов елемент в символиката както на демократи, така и на екстремисти и популисти. Дихотомията народ/елит или антиелитистката стратегия може да бъде разглеждана в две перспективи – от една страна, противопоставянето на народ и елит, а от друга, парадоксално, сливането на народ и елит. В противопоставянето на народ и елит се вижда един от основните стремежи на антиелитистката стратегия, а именно премахването на дистанцията между горе и долу, между високо и ниско, между народ и елит. Тази перспектива на антиелитистките нагласи се основава на разбирането за органичната национална цялост, при която народът и държавата трябва да бъдат разглеждани като нещо изначално общо. Всъщност популисткият призив за премахването на дистанцията между горе и долу, между народ и елит би могъл да има и положителна страна в ситуация на криза на представителната демокрация, в каквато се намират повечето западни общества.

Нано Ружин, Университет ФОН, Скопие

Популизмът в Западните Балкани, случаят на Република Македония


Днес ще говоря за авторитарния популизъм или за популизма, свързан с идентичността, който в момента доминира в Македония. Той е вдъхновен в голяма степен от големите популисти в Източна Европа, имам предвид Виктор Орбан, когото дори наградиха в Македония – президентът Иванов му връчи най-голямото отличие за страната. А Орбан е шампион в популизма, той успя да покаже как трябва да се действа, за да бъдеш все по-популярен в своята страна и да печелиш избори.

Но нека първо се запитаме какво се случва на Балканите след падането на Берлинската стена, вече трето десетилетие. Арпад Гьонц, един от унгарските дисиденти и бивш президент на Унгария, казваше: „По време на съветското господство си мислехме, че най-сложната задача е падането на комунизма, а изграждането на демокрацията считахме за нещо простичко и автоматично“. Днес политическите елити на балканските държави разбраха, че изграждането на демокрацията е процес много сложен и противоречив. Балканските страни, макар и разделени – част от тях членуват в ЕС, други тепърва кандидатстват – са фрустрирани от бедността и  безработицата, което създава обществен комплекс. Изграждането на новата национална идентичност в Македония е свързано с този обществен комплекс. Популизмът извади напред въпроса за националната идентичност. Днес в Македония е важно питането какво представляваме ние македонците, дали сме стари македонци от времето на Александър Велики – погледнете целия този барок и неокласицизъм в архитектурата на Скопие – дали сме славяни, или нещо друго. Популистката идеология е много близка до демагогията. Винаги се е казвало vox populi, vox Dei, това е лозунгът на популистите и демагозите още от времето на гръцката античност. Много е важно да съблазним, да ухажваме народа, за да господстваме над него. Популистите се изживяват като овчар, който трябва да води своя народ. Един от апологетите на нашия скъпоценен министър-председател се казва Александър Стайковски и той казва, че Груевски е най-великият македонец от 1000 години насам, че може да е нисък на ръст обаче какъв велик дух има.

Македония съществува от 1945 г. Моите извинения към българските колеги, които си мислят, че Самуил е български цар, ние пък си мислим, че е македонски цар. Гърците казват, че Александър Велики е грък, ние пък по същия начин си мислим, че е македонец. Та независимо дали македонската държава е съществувала или не е съществувала по времето на цар Самуил, той сега е най-великият македонец, който в момента ни продава популистка идеология. Това е една авторитарна идеология, нещо като демократура, защото Груевски успя да постави под контрол това, което се нарича checks and balances – най-напред опозицията, която няма никакъв статут. На 25 декември 2012 г. той изхвърли със сила – с помощта на полицията и специалните части – опозиционните депутати на улицата. Ние сме на 123-то място в класацията на „Репортери без граници“, а бяхме на 87-мо. Всичко е корумпирано в тази популистка среда. Груевски се вдъхновява от Орбан. Да, в Скопие може да бъдете шокирани от тази прекрасна архитектура, която също има популистка функция.

Що се отнася до идеологията на популизма – в центъра е народът, тълпата. Популистите смятат, че народът е нещо еднородно, приписват му моралистки стереотипи – скромния или работлив българин, наивния сърбин, излъгания или манипуларин албанец… Има нещо като идеология, при която има вертикална дихотомия между народ и елит, между човека отдолу и онези, които са горе. Разбира се, европейците не реагираха добре на това явление – орбанизация на Балканите. Орбан беше окачествен като човека, от когото Европа се страхува, като симбиоза от мъничък Путин и още по-мъничък Берлускони. Когато беше в опозиция, Орбан заяви, че народът не може да бъде в опозиция, че мястото на патриотите е във властта, че те трябва винаги да управляват държавата.

Да минем към македонския популизъм. 11 години партията на Груевски е на власт, той има абсолютен контрол! В началото на мандата популизмът му беше насочен срещу корумпираните политици, той дори доведе румънската съдийка Маковей. Тогава хвърляше хора в затворите по много зрелищен начин. Тази зрелищност започна да се разширява и да обхваща политици от опозицията. И сега имаме политици, които са в затвора. Също така предполагам, че знаете за подслушванията. Много хора бяха подслушвани от правителството, което закупи от Израел оборудване за тази цел. Но някой открадна всичко и на опозицията бяха предадени 1 300 000 файлове със записи от подслушванията. Всички бяхме подслушвани. Освен това бяха разкрити много фалшификации по време на изборите – 5000 нови карти за самоличност, хора с автобуси, които са гласували по 5-6 пъти на различни места, заповеди към медиите какво да пишат и какво да показват. Съдилищата са напълно политизирани и не са в състояние да вземат каквото и да е решение срещу онези, които са на власт. И в крайна сметка в момента страната е в криза. Свикнали сме да наричаме тези кризи цветна революция. И всеки път се боядисват монументите в някакъв цвят. Мисля, че ние сме шампиони по брой паметници на квадратен метър на площад „Македония“,  абсолютни шампиони. Гоце Делчев, Яне Сандански, Самуил, Александър Велики… Има и фонтан, който се оцветява в различни цветове и звучи класическа музика – Щраус, такъв кич! И това се нарича Скопие 2014 Груевски. Виждате ли? Най-лошото е, че наивният народ, народът от улицата, защото има 31% безработица, този народ лесно се поддава на манипулация. При нас има име Търпе или Трайче, което идва от трая си, тоест този, който е подчинен и никога нищо не казва, а търпи. И Груевски какво каза – стига вече Трайче и Търпе, вече не сме малките македонци, ние сме великите македонци. Да, той е алтер егото на Александър Велики. Изнамерил някакво племе в Пакистан – хунзите, които идвали от Александър Велики, и докара в Скопие водача на хунзите, а нашият митрополит каза, че въпросният водач имал същото изражение като Александър Велики. Та това племе били нашите предци.

Така че популизмът води до уеднаквяване – ти трябва да мислиш като мен, ако не мислиш като мен, ти си враг на народа, емигрант си, опозиция си, опасен си, не си патриот. Втората забележка е, че популизмът винаги е насочен срещу плурализма, защото мисли, че когато сме обединение, винаги сме по-силни. Затова гласувайте за мен, защото ще ви водя към бъдещето с придружаващата демагогия. На трето място, този човек никога не иска да се постигне консенсус или да се започнат някакви дискусии, да се даде право на другия. За всяко нещо той има абсолютен контрол върху медиите. Много хора в Македония днес мислят, че международната общност може да помогне. Нашият президент реши да даде амнистия на всички политици, които имат някакви криминални прояви, независимо дали във финансовата или в някаква друга сфера. Това предизвика реакция у населението. Младите македонци, които са проеворпейски настроени, протестираха. Имаше и контрапротести, с автобуси идваха от вътрешността на страната. Говорим за една институционална, политическа, морална, свързана с идентичността криза.

Анна Кръстева, НБУ

Младите в крайната десница: „деца” или „войници” на кризите


Ще говоря за връзката между младежта и крайната десница. Всъщност младежта е в генезиса на много екстремистки партии. Един постулат – революциите обожават младите, контрареволюциите също. Повечето привърженици на организации от крайната десница са младежи. Често те са толкова млади, че са само привърженици, защото все още не са гласоподаватели. 24% от тях са юноши. Освен това много често основната характеристика на организациите от крайната десница е, че са младежки. Един младеж от Българския национален съюз ми каза: „Ние на първо място сме младежка организация, а след това сме националистическа организация“. На четвърто място – непреодолимо привличане към реда и дисциплината. Хабермас казва, че колкото по-структурирана е дадена организация, толкова по-малко привлекателна е тя за младите хора. Трудно е да вляза в несъгласие с този автор, но всичките ни разговори показват точно обратното. Една от основните причини за постъпване в такива организации е именно привлекателността на реда и дисциплината.  

И така в един свят, който е все по-разкъсван от кризи и несигурности, който е все по-зле структуриран, се засилва желанието за структуриране и ред.

Как да си обясним това? Ще предложа две хипотези – първата засяга изгубеното поколение, а втората хипотеза е за протестната гражданственост. Първата е свързана с младежката безработица, характерна за почти всички европейски страни. Маргинализация, фрустрация, екстремизъм. Това е една от обяснителните схеми. Архетипът на губещия е безработният младеж, живеещ в предградие и без образование. Следващ аспект на тази концепция е, че преходът, кризите произвеждат допълнително маргинализация.

Втората хипотеза задава въпроса за архетипния профил на младежите, като ги диверсифицира. Първо, класовият произход. Много изследвания показват, че привържениците на крайната десница могат да се открият сред всички социални класи. Наблюдателите са поразени от факта, че много от привържениците имат високо ниво на образование. Насилието е ключов елемент, когато говорим за крайната десница. Екстремизмът е идеалната рецепта за бунта на юношите срещу родителите, средата и всичко останало. Омразата – за нея се говори много, тя е мощен механизъм за терапия и мобилизация и играе своята роля в този ритуал за преход към зрелия живот. „Искам създаване на общност“, „обичаме да мразим заедно“, това разделя, но също така силно обединява. Възрастните могат да влязат в екстремизма по идеологически причини. При юношите това може да е проект за навлизане в зрелостта.