2
1603

Кристалният дворец

TNikolov

Кристал”, палат, големи (бронирани) стъкла… Тези три образа от репортажите в медиите за мащабен проект в центъра на София, подсилени от един разказ на Деян Енев за легендарния Ресторант „Кристал, се подредиха някак странно в съзнанието ми като непонятен пъзел, който упорито отказваше да приеме каквито и да било конкретни очертания.

Сигурно от опит ви е известно, че в такива случаи нищо не помага. Можете само да махнете с ръка в очакване споменът като птичка ненадейно да кацне на рамото ви.

И тъй като градинката на „Кристал” е на две крачки от работното ми място, реших, напук на жегата, да поема натам и сам да навържа убягващите нишки. Речено-сторено. Даже с просто око се виждаше, че на мястото на легендарния ресторант, където до неотдавна се помещаваше рибния ресторант „Тимбукту”, тече усилен ремонт, вървящ към финалната права. Доста работници и силен грохот продължават да затрудняват достъпа до книжарница „Български книжици”, чиито верни читатели, изчаквайки сгоден момент, все пак успяват да се мушнат в тунела под голямата бетонна козирка. А над нея – о, чудо, – наистина са изникнали сецесионни стени с големи стъкла, липсва само гигантският купол. Накратко, всичко предвещава, че в центъра на една от най-старите столични градинки скоро ще изникне същински палат. Въпросът за цената явно не е на дневен ред, тъй като на всички е известно, че собствеността се държи от директора на една банка, почти (или засега) отъждествила се с държавата. Проблемите на вкуса и функционалността  също не са в центъра на обществения дебат (впрочем един от работниците твърдеше, че архитектът бил австриец).

Онова, над което сериозно се замислих, докато вървях из градинката, беше как за близо четвърт век тя коренно промени облика си. Малко преди и около 1989 г. градинката на „Кристал” бе мястото на гражданския неконформизъм: на първите петиции на независимото сдружение „Екогласност”, на първите събирания на неформали, на нелегалната „борса” за чуждестранни грамофонни плочи. На 26 октомври 1989 г. тъкмо тук, пред „Кристал”, по времето, когато в София се провеждаше Европейската среща за опазване на околната среда, органите на комунистическата милиция грубо и брутално арестуваха няколко десетки активисти на прохождащото екологично движение. Спомням си как вестта за случилото се, въпреки цензурата, се разнесе светкавично. Потресени минувачи разказваха как милиционерите са удряли и влачили хора за косите, докато „цивилни лица” (явно, за да обезпечат акцията), крещели, че това са „децата на съдените от Народния съд” (сиреч фашисти!) Колко до болка познато ни е всичко това, дори днес. Арестуваните били натикани в автобуси, превозени до Южния парк и там освободени, след като е установена самоличността им. Малко след милиционерската акция със състуденти се озовахме в градинката и няма да забравя как недалеч от чешмичката пред „Кристал” видях единична дамска обувка, очевидно изпаднала при бруталното задържане на някоя еко-активистка. И до днес в съзнанието ми тази захвърлена женска обувка си остава първия предвестник на промените. По-късно узнахме, че отговарящият за акцията подполковник Петър Бонев изпаднал в нервна криза, щом разбрал, че Политбюро го е определило за „изкупителна жертва” поради силния международен отзвук от операцията, така че тъкмо на него му било писано да бъде обявен за единствен „душител на демокрацията”. Подполковник Бонев не успя да изложи версията си за случилото пред XIV конгрес на БКП. Набързо го натикаха в психиатрия, а малко след това бе обявено, че е сложил край на живота си, като впоследствие се самоуби и съпругата му. Истинската отговорност за тази акция срещу зараждащото се гражданското общество в България така и никога не бе поета от висшия ешелон на комунистическата партия.

Спомних си всичко това, докато наблюдавах променената фасада на някогашния „Кристал”, който, освен споменатия новостроящ се дворец, днес е приютил и скъп ресторант, предпочитан от Волен Сидеров, поне допреди една среднощна среща с протестиращи.

И ненадейно образът, който упорито ми убягваше, изникна в съзнанието ми: Кристалният дворец.

Сещате ли се: става дума за Двореца на комунистическата утопия, обезсмъртен от Николай Чернишевски в знаменитата творба „Какво да се прави?” (1867), дваж по знаменита заради памфлета-реплика на Ленин (1902) и руския предговор на Георги Димитров (1935), в който българският вожд лично се отъждествява с революционера-фанатик Рахметов (без обаче да е спал на пирони!).

Романът на Чернишевски, писан впрочем в Петропавловската крепост, колкото и спорен да е в художествено отношение, оказва огромно влияние над съвременниците.

Най-вече в една своя част, на която ми се иска да обърна вниманието ви – „Четвъртият сън на Вера Павловна”. В тази част от романа героинята, организирала поновому живота си чрез отворена брачна връзка и шивалня-комуна, внезапно заспива и се пренася в бъдещето – далеч, далеч, далеч…Там, където всичко е обсипано в ярки цветове и огрято от слънце, където градовете са други, много по-прекрасни от Петербург, Париж и Лондон; градове, разположени в ново пространство; там, където някога са били Одеса и Херсонес, на юг или югозапад (познайте къде?) се е простряла Нова Русия. Планини са превърнати в градини и широки равнини. Вера Павловна разбира, че за да обозре бъдещето, трябва да се изкачи на някой връх, прави го, и тогава пред смаяния й поглед се ширва исполинска шахматна верига от безчислени грамадни домове – кристални дворци. За тяхната направа, пояснява спътницата й, са използвани много стъкло и алуминий, вярно, по-скъпо е от чугун, но пък е толкова по-удобно. Затова щастливците, избраници на съдбата, предпочитат да заживеят тъкмо в тези домове, а не в старите, в тези нови дворци на бъдещето, където край всяка носеща колони има малък фонтан, от който струи вода; обитателите на кристалния дворец живеят в прохлада; те могат да сменят температурата на околната среда, както си поискат.

Ако се размечтахте в жегата, искам веднага да уточня, че Чернишевски изобщо не е измислил Кристалния дворец. Той само го е заимствал, силно впечатлен от посещението си на Всемирното изложение в Лондон през 1851 г. Тогава в центъра на Хайд парк руският утопист-революционер посещава невероятното здание на Crystal Palace от метал и стъкло, издигнато по проект на Джоузеф Пакстън. Трябва да се отбележи, че Пакстън, който получава заради проекта си рицарско звание, няма специално инженерно или архитектурно образование, ала има зад гърба си солиден опит от изграждането на оранжерии. Тъй че в своя чист вид Дворецът на бъдещето, този Crystal Palace е бил нещо като глобална оранжерия за „новия човек”, дори ако искате някакво предусещане за бъдещия „парников ефект”.

Независимо от всичко това, Кристалният дворец е смятан от съвременниците си за символ на бъдещия живот, който така или иначе ще се установи на земята. Един проект на победния капитализъм, тутакси заимстван от комунистическата утопия. Което обяснява защо Вера Павловна го лелее в сънищата си, а пък Фьодор Достоевски, с не по-малка жлъч, разбива кристалния дом на пух и прах в знаменитите си „Записки от подземието” (1864):

Вие вярвате в кристалната сграда – пише Достоевски – навеки неразрушима, тоест такава, на която няма да можеш скришом да й се изплезиш, нито да й покажеш в джоба среден пръст. Е, да, но аз може би тъкмо затова се боя от тази сграда, защото е кристална и навеки неразрушима, и защото няма да можеш даже скришом да й се изплезиш.

Ето, виждате ли: ако вместо дворец е кокошарник и завали дъжд, аз може би ще се пъхна в кокошарника, за да не се измокря, но все пак няма да взема кокошарника за дворец от благодарност, че ме е запазил от дъжда. Вие се смеете, вие дори казвате, че в такъв случай кокошарник или дворец е все едно. Да – отговарям аз, – ако трябваше да живеем само, за да не се измокрим.

Питам се как ли звучат тези думи на Достоевски, съотнесени с всеки нововъзникващ Кристален дворец. През годините свикнахме да мислим комунистическия проект в неговата утопична невъзможност. Годините на прехода, разсеяли много от илюзиите ни, все повече ни принуждават да го мислим в неговата посткомунистическа реалност. По същия начин философът Петер Слотердайк, съзирайки конструктивната връзка между проекта на Пакстън и утопичните новоградежи на комунизма, открива в лицето на Достоевски и нещо друго – той преоткрива Достоевски като критик на днешната Мол-култура, на всички тези безкрайни кристални дворци, реална среща между ескалатора и климатика, където „всеки е друг и никой не е себе си, където всеки е обречен на самота и в крайна сметка затъва в дивата скука на съществуването”. „Достатъчно е – настоява Слотердайк – да се опитаме да повдигнем стъкления похлупак на настоящето, за да се убедим, че във вътрешността на Кристалния дворец всеки от нас се оказва въвлечен в някаква пряка връзка с чудовищното”. Всеки Crystal Palace явно има и своята сенчеста страна.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияЗнаци край пътя
Следваща статияЕлегантно сдържан до влюбване

2 КОМЕНТАРИ

  1. Преди всичко трябва да си припомним за ансамбловото съчетание на няколко преминали през комисиите за синтез на САБ и СБХ проекти за създаване на нео-тоталитарна архитектурна среда, целяща да съгради помпозна представа за грандиозност в постиженията на режима на диктатора, както и представителна среда като за пред чужденците.
    „Чужденците“…, ах, чужденците и Дипломатическият корпус …, тези магически заклинания в мечтите на другарите, затънали в заблатената в застоя на социалистическата общност наша икономика имаха статус на панацея, макар за ежегодното представително изхвърляне да се прахосваха все повече и повече валутни средства. …“Социалистическата специализация“ ни бе отредила мръсно производство, енергоемки и неефективни предприятия, плановото стопанство, ръководено от некадърни номенклатурчици, едва креташе пред процъфтяващата държавна престъпност в ръцете на експертите от ДС: износ на оръжия, наркотици, реекспорт на нефт, контрабанда, износ на археологически ценности, туристическите приходи от нелегален хазарт и проституция,скъпо платеното обучение на всякакъв калибър терористи, участие в международни престъпни групировки и осигуряване на трафик през страната ни.
    На фона на преодоляваната с милиардни доларови заеми перманентна криза, партийната върхушка имитираше разцвет пред чуждите страни, за да симулира платежоспособност и устойчивост. В края на седемдесетте години и началото на осемдесетте комунистическият елит развърза държавната кесия за осъществяването на стотината мега-проекти, осигуряващи от една страна апотеоза на 1300 годишнината, а от друга прославата на Партията, чрез небивала мегаломанска приумица, в сравнение с която днешните македонски изцепки с паметниците в Скопие са майтапска игричка. Нека само споменем финансовата яма, наречена НДК, съпроводена с гигантско преобразуване на района и масово събаряне на исторически паметници, издигането на осмоъгълното петонедоразумение, грозната каскада и гигантските подлези,както и унифицираните съпровождащи новости като преработването на средата около една от най-красивите градини в центъра на София – тази пред Дома на армията. В същото време в София, Търново, Шумен, Варна, Смолян,Ботевград, Правец, Банкя, Перла, Арбанаси се вдигаха сгради и скудоумно гигантски паметници, всички с почти еднакво решение, употреба на елоксирана вносна дограма, медни обкови на покриви, мрамор и нечувано разточителство на вътрешното убранство. Всичко това бе платено с мизерното жилищно строителство и неволята на панелните гета с кофти инфраструктура. Партийни дворци и каскадни площади в Смолян, Ботевград, Благоевград?, моля, в замяна – коптори от панели, строени от виетнамци, с натикани вестници в ъглите под замазката и смърдящ линолеум в стаите. Страховити паметници по двасетина метра високи?, разбира се,затова пък нито едно кино, театър, спортна площадка в панелните сателити. Славонски дъб, полиран мрамор, плюшени кресла, японска техника, тежки гоблени, дърворезби, мозайки, кована мед, басейни, месинг, ескалатори, валутни интериорни придобивки, кристални полилеи, позлатени статуи, гигантски стенописи?, точно така!, а живеещите клетници, роби на бляскавия социализъм, пътуваха обгазени в раздрънкани Икаруси по час и половишна в летните горещини към домовете си. И точно комплексът „Кристал“, заедно с механата, кафенетата, отвратителната „чиния“ с медни куполи като шатри над колонада, миришеща от втория ден на урина, загрози най-свидното софийско уютно място за разходки, погуби читалищния салон, уби „Аксаков“, превърна се в място на уж западен живот, мамещо с недостъпността си на „корекомско“ обзавеждане, миришещо на ченгета под всяка плочка и търсен акцент за демонстрация на парвенюшко пъчене на децата на номенклатурата. Така беше и с „Кравая“, „Магурата“, преработената „Ялта“. Представително кътче, неможещо да даде и една стотна от статуса на улица „Ваци“. Темата е обширна и обвързана с редица дискусионни разяснения. Разбира се, екипите на арх. Агура, снабдени с вносните макетни ножчета и специалните макетни картони и плексигласи , направиха точно този тип проектиране по ъгъл от 45 градуса, разгледайте аксонометричните проекти и ще се скъсате от смях – всичко е в прави линии, изрязани от макетистите и срязани под ъгъл. Идеята за привличане на новобогаташи и направа на централно разположен техен елитен клуб за показно прахосване с римска разточителност няма да даде по никакъв начин плод. Българският богаташ иска да влезе в сепарето с лъскавия си камион и да подаде обут в чехли миризливки крак навън. Затова в просташкото „Червило“ нощем гъмжи. А тук къде да паркират? Какво като ще се загрози с безумна еклектика това обградено от ценни сгради място? Но, както се казва в романа на Йозев Томан, „След нас и потоп“…

  2. Имаше голямо желание сред населението да заживее поне като чехите или унгарците, щото за лелеяната западна действителност и дума не можеше да се промълви. Пък и не можеше да се прикрие нарастващата лакомия на правешкия елит да надмине по разкош на битието си арабските шейхове, а да обяснява поредното шоково поскъпване с идиотски тези от рода на „за добруването на народа“. Дефицитът на стоки и разликите между демонстрирания луксозен размах на резиденцииите в Бояна, Арбанаси, Перла и партийните приеми, ловни излети,задгранични доларови вояяжи, игри на другарство със западняци чрез Асамблеи, писателски срещи и симпозиуми, и между засипаните с цветни изпарения или циментов прах квартали край индустриалните гиганти имаше твърде лош резонанс спрямо посланията на партийната идеологема. „Имам ли аз, то значи да имаш и ти“ не важеше, явно не чинеше вече, каскетното равенство на 50-те бе в миналото. Комунизмът вече не беше строй на класата хегемон. Тайно се промъкваха сред словесните въжеиграчи от АОНСУ нашепвания за конвергенция, за смесване на приликите, за уж намаляващите антагонистични различия с враждебния западен свят. В началото на осемдесетте Доларите станаха най-важната стока в НРБ. Превъзходството им беше убийствено, гурбетчиите по арабията демонстрираха лукс с тоблерони и дънки, с касетофони и дори с Лади, цвят „Сахара“, взети без ред! Е, елитът подкара Мазди, ама това е друга тема, за елитите не важеше правилото от 120 кв.м жилищна площ, другарите имаха апартаменти по 300 квадрата в специални блокове с охрана отпред.
    И се връщаме на темата за „Кристал“, това сакрално кристално сърце на промените. Абсолютен фалш. Никакви боеве, кървави сцени, самоубийства, еко-протести, начело със страшни дисиденти като Нешка и Светлин, Каракачанов и Еди, Левчев и Слабаков не вървят. Цялата постановка на протестите беше измислена от ДС точно толкова елементарно, колкото и мизансцена, декориран представително с медните куполи на „Кристал“. Нали долу във „Винарната“ пиеха кохорти опиянчени ченгета, край музикантските срещи и коскания на тави слухтяха цивилни изкуствоведи, тоно там ще тръгне смела акция. Ха ха. Остава сега да легитимираме и целия процес на „Промените“. Всичко от Десети ноември до днес бе и е дело на екскомунистическия репресивен апарат, имащ за цел осъществяването на метаморфозата на комунистическата каста в капиталистическа, придружена с пладнешко присвояване на сътвореното от „класата-хегемон“. Жалката роля на юдите, приели срещу сребърници да изиграят ролята на „десни водачи“, ще им се разплати от Провидението.
    Но да се върнем към темата за показност, нужда от „етажна елитарност“ , изолация от долните касти, непостижим статус в битието за простосмъртните и нетърпимост към следите от родово-комунистическо-кастово-селско-правешко-просташко минало. Виждаме синдрома на съветското джудже – два и двайсет високо. Новият простак сменя каскета и волгата с джип-мерседес металик, дорийска колонада около басейн в пясъците, калта и бурените на припека в Симеоново, триметрови огради с набити край тях кипариси и камери,сменя шофьорчето от ДС с прислуга, охрани, бдящи над затворените в клетката силиконовобюсти златотърсачки до барбекютата-небостъргачи. И ето ти МОЛ-овете, хем пари се перат на поразия в километричните празни коридори, изстудявани с климатици, хем малко отделно пазаруване от Кооперативния пазар в коптора Люлин. Лузърите да посещават Лидъл. Хейтърите да злорадстват при Джимо. А кастата, кастата не може да се побере вече в бившето китайско посолство. Трябва й нащо по-така.
    Някога първите момчета с бичи вратове отсядаха в ресторанта встрани от Бачковския манастир и получаваха порция картофи от две кила! „да има“ и петдесетсантиметрови кебапчета, сетне нагазиха с чехлите и ланците в дюните, стреляха се в казината по морето. Днес новите играчи от екскомунистическата дс-проказна каста се големеят, искат сецесион, разкош и кралско-версайска величественост. Е малко трудно ще докарат размаха на позлатените статуи и фонтани от двореца в Петерхоф, дори и да се напънат като жаби край руските олигарси от КГБ. Нямат дядовци аристократи, имат цървули и селски нужници с дупки в близките времена на родителите си. Тъкмо безкрайната морална нищета и страховития родов комплекс ги кара да се чуждеят от тъпанарите от Бузлуджа и да търсят старинен уют а ла Фердиданд, щом не могат да конкурират австрийските императори. Днес никакъв олигарх не може да си построи „дворец на културата“ или рециденция, разбутвайки и отчуждавайки половин София. Не може да плати на художници или архитекти хиляди пана и мозайки, месинг, мрамор или фонтани със скъпа инфраструктура, не може да отцепи представителен площад,събаряйки половин градче. Виж, осмоъгълен петоМол може да съгради…