0
3508

Кристо и свободата на творението

Христо Явашев си отиде от този свят насън. Сякаш като потвърждение, че не само животът е сън, но и че сънят е живот. Отиде си прославен и обичан, след като създаде, заедно със съпругата си Жан-Клод, артистични проекти, променили представите ни за изкуството през ХХ в. Отиде си като Кристо – художникът космополит, двойник на момчето, родено в Габрово през 1935 г. под името Христо Явашев. Отиде си като един от големите творци на нашето време, който до последно гледаше на света с широко отворените очи на дете.

Дали тъкмо в тази му детскост – в прехода на Христо Явашев от „единия” към „другия” свят (а не само от Изток на Запад) – не са и дълбоките корени на изкуството на Кристо? Всеки, виждал го лично, или гледал филмите за него, няма как да не си е дал сметка, че времето при Кристо протича по съвсем различен начин, че добавя години и опит към възрастта му, без самият той да пораства. Затова и децата го обичаха толкова много, инстинктивно откривайки в него непорасналото дете. Затова и той никога не овладя „езика” на възрастните, не проговори „добре” на нито един от познатите ни езици. В посмъртната статия на „Ню Йорк таймс” се изтъква, че говорел „неразбираем английски”. В България (основно из форумите) продължиха да се упражняват по темата защо Кристо бил забравил родния си език и въобще български художник ли е той?

Как да обясниш на такива всезнайковци, че в почитта, която светът му отдаде, навсякъде присъстваше Габрово, че се споменават българските му корени? Малко ли е това за малка България? И колко пъти брат му – големият актьор Анани Явашев – трябваше публично да разказва историята на детството му и на цялото им семейство? За това как малкият Христо до шестгодишна възраст не можел да проговори на езика на „големите” и продължил да произнася думите на някакъв свой, измислен от самия него език, а иначе бил умно и любознателно дете. Тогава никой не е знаел какво е „дислексия”. Как Анани изучил „езика на Христо” и станал първия му „преводач” в света, докато ненадейно Христо не заговорил на български. Как децата прекарвали сума ти време в текстилната фабрика, чийто главен инженер-технолог е баща им Владимир, хипнотизирани от багрите на плата и тайните на цвета. Как благодарение на майката Цвета идват първите уроци по рисуване, художествените албуми. Как всичко се преобръща след 1944 г., когато идва „другият свят”, в който бащата е обвинен в „саботаж” и вкаран в затвора. Как двете момчета, хванати за ръце, се разхождат край затвора, изчислявайки, че под определен ъгъл баща им би могъл да ги съзре от прозорчето на килията си.

Първо „стесняване на хоризонта”. Урок на режима, който няма как да не наложи отпечатък върху творчеството на бъдещия Кристо, да не подбуди жаждата му за свобода.

Вторият урок му е преподаден в казармата: властта налага на бъдещия художник, приет в държавната художествена академия, да рисува „потьомкински села”, предназначени да смаят взора на пътниците на прочутия „Ориент експрес”, прекосяващ България. За целта военизираните „художници” трябва да рисуват на мащабни мукавени или картонени табла гигантски здания, цели градове и села, които помпозно да говорят от далечината за успехите на социалистическа България. Кристо със смях и добро чувство за хумор си спомня в интервюта за упражненията си по „монументална пропаганда”. Някои от селските му ескизи от онова време дори могат да бъдат видени в монографии, посветени на творчеството му. Ако се замислим, връщането му към „истинските неща” (real things) и „опакованите обекти” в немалка степен възникват като реакция срещу монументалната лъжа на соцпропагандата.

Интересното е как нищо от идеологията на тази пропаганда не попива в него, не прониква в душата му. Христо Явашев се разминава с нея с детинско учудване, сякаш тя просто не е част от живота. И толкоз. Светът на непорасналото дете си остава неуязвим за пипалата на системата. А поривът към свободата го има, той е определящ, както и неприемането му на официозното изкуство. Онова, което го спасява, е поразяващата виртуозност на ръката му. Христо Явашев е роден художник, бързо се разкрива като изключителен портретист. Виждал съм студентските му ескизи, както и някои от „българските портрети”, които семейства пазят като зеницата на окото си – те наистина впечатляват с прецизността си, с усета към човешкото лице.

Скулпторът Павел Койчев, засякъл го в академията, има спомен как, докато Христо рисува, наоколо се тълпят колеги, за да видят какво излиза под молива му. За съжаление, отидоха си повечето от някогашните му състуденти. Един от тях в началото на 90-те разказваше за една луда „акция” на площад „Гарибалди”. Трябва да е било през 1954 г. или в началото на 1955 г.: рисували до късно, сетне бохемската компания осъмнала, а призори се озовали на опустелия площад. Тогава Христо Явашев съвсем сериозно предложил да „барикадират” едната от двете улици („Ангел Кънчев” или „Денкоглу”?), за да остане площад „Гарибалди” свободен. И техен.

Речено-сторено. Лудите млади премъкнали кофите за боклук, наредили ги една върху друга, създавайки „барикада”… И да е само „софийска легенда”, пак звучи невероятно, с оглед на времето.

И забележете: така излиза, че „акцията с варелите” и „барикадирането” на ул. „Висконти” в Париж (1961 г.) е имала протовариант в София поне пет-шест години по-рано!

С колегата Руен Руенов решихме да проверим истинността на тази легенда през 1999 г. и то от самия Кристо. Френският изкуствовед Пиер Рестани ни даде номера на неговия факс, по-точно на факса, на който отговаряше Жан-Клод, откъдето – в интервюто на Руен – постъпи и следният лаконичен отговор: „Не е вярно”. Може и така да е. Участниците в „акцията” отдавна не са между живите.

Винаги съм се питал, гледайки крехката фигура на Кристо, как този Палечко е съумял да оцелее в света на зли великани? Откъде е намерил силата да извърши своя скок „отвъд”, при цялата си неприспособимост и видима стеснителност, без никога да отстъпи от разбиранията си на художник? Изглежда ангел-хранител бди над него, придавайки му сили на всяка крачка. Без никакви средства той се озовава през 1956 г. в Прага, за да учи в тамошната академия. После – съвсем дръзко – в каросерията на камион преминава в Австрия, разполагайки само с адреса на познат на семейството. И рисува, рисува, прави портрети във Виена, изкарва пари за билет до Париж, където този безсребърник изведнъж се сдобива с престижна клиентела. Подписва повечето си портрети като Javacheff, но постепенно се осъзнава като Christo. За да се стигне до сякаш предначертаната среща с Жан-Клод, родена на същата дата и в същата година като него, която изоставя всичко, дори семейството си, за да му се посвети изцяло.

Луди години на търсения, в които, обзет от „пакетажа, той „опакова”, без да му мигне окото, даже новите обувки на Жан-Клод. И на всичкото отгоре отказва да прави портрети в Швейцария, с което двамата връзват бюджета си.

Така се стига и до „барикадирането” на ул. „Висконти” в Париж. Октомври, 1961 г. Христо без колебания иска да даде „свой отговор” на издигнатата Берлинска стена, на онова, което отделя хората оттатък, а и сънародниците му от свободата. Жан-Клод издейства разрешенията, помагат семейните връзки.

Как след това да вярваме на твърденията, че изкуството на Кристо, което винаги е било и си остава „изкуство на свободата”, няма политически характер?

Вярно е, че самият той, а и Жан-Клод, призовават да възприемаме творбите им сами по себе си, „без смисъл”. И някои го възприемат буквално. Ала още Доминик Лапорт, един от проницателните изследователи на Кристо, през 1986 г. пише в книгата си за него: „естетиката на Кристо може и да има различни значения, но актът е политически”.

Важно е и самото място на неговата „барикада” – ул. „Висконти” в Париж се намира между улиците „Бонапарт” и „Сена”. По първата от тях някога е преминало шествието на Наполеон при коронацията му като император. А на улица „Сена” и до днес са някои от най-важните галерии във френската столица.

Идеално място за революция или контрареволюция. Думата „барикада” възниква при сходен протест на съседна улица през 1588 г. срещу войските на краля.

Някога там, където Кристо през 1961 г. издига своята „желязна завеса”, са живели Дьолакроа и Балзак.

Дьолакроа е важен символ в замисъла – нали Свободата повежда народа. А Балзак?

Пред биографа си Бърт Черноу Кристо споделя: винаги съм търсил практическите модели на своето изкуство. Роден например дава две версии в скулптурата си на Балзак: едната – на голото тяло на писателя… Другата, известна на всички фигура, е покрита с драперия…

Онова, което вълнува Кристо, си остава скрито под повърхността, под материята. Малцина си дават сметка за това. А той постоянно търси събраността на Творението в една точка, докато търси „парчето от нашия живот”… Постоянно е завладян и от елементите му. Кристо все повтаря: Харесвам дъжда, вятъра, водата, земята. Аз съм физическа личност

В естетиката на Хегел има един интересен образ на „снетото съзерцание”: момчето се сближава с природата, докато хвърля камъни в реката и се възхищава на образуващите се по повърхността ѝ кръгове. Ала от един момент нататък момчето започва да вижда в реката тъкмо собственото си дело.

Образ, струва ми се, напълно приложим към творчеството на Кристо.

Доминик Лапорт поставя още по-съществени въпроси: не е ли изкуството на Кристо едно особено връщане или възкресяване на творението?Изборът между видимото и невидимото, както и „опаковането” няма как да не са повлияни от неговата култура, от връщането към християнството. Самото име на Кристо е същността на неговото изкуство. В него се съдържа победата над смъртта, което дава на субекта, тоест на самия творец, възможността да задейства въображението си за възкресението.

Друг американски артист, също дошъл от Източна Европа – Сол Стейнбърг – свидетелства в биографията на Бърт Черноу: „Възхищавам се на Кристо, който измисли сам себе си. Той не само измисли себе си; той измисли изкуството си и което е още по-вълнуващо – измисли публиката си”.

Дали затова проектите на Кристо, които са проекти на свободата, препращащи към Творението, не ни правят толкова щастливи и свободни?

Когато Кристо „опакова” историята, която – искаме или не искаме – е част от самите нас?

Когато ни позволи да се озовем „другаде”, минавайки през неговите „двери” в Сентрал парк?

Или когато, независимо от боязънта и съмненията ни, направи така, че да можем „да ходим по водата”?

Проекти, в които хората идват, за да участват с телата си, но ги съпреживяват с душите си.

Което обяснява и тези негови думи: „Най-важното в творбата е временният ѝ характер. Никой не притежава творбата. Свободата е враг на притежанието. Никой не бива да прави пари от това. Нашият живот е това, което си отива, но съществува някъде там”.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗа окопното поколение
Следваща статияСъбудени въпроси