1
776

Критериите ни, изчезването им

tdimova

Може би до това се свежда всичко негативно в обществото ни – до изчезването, загубата, липсата на критерии. Към която и да е област от живота ни да насочим погледа си – ще констатираме този факт, този и само този.

Галя Гугушева реши да се номинира за член на конституционния съд. Постъпката е до такава степен нелепа и неадекватна, че човек си задава въпроса – как е възможно? След случая със скандалната Марковска, когато е съвършено ясно, че и най-малките факти от биографията се гледат под лупа, че обществото и институциите са крайно чувствителни към каквито и да е нечисти сделки и безнаказаности – въпросната дама с многобройни имоти на името на майка си, на сина си и на себе си, има куража ли, наглостта ли, безочието ли?  – не зная как да го нарека! – да  пожелае да бъде номинирана за един от най-важните постове на държавата! След което да се отрече ли, да се разграничи ли, да се откаже ли, да се дистанцира ли – също не мога да намеря думата! – от тези имоти.

Как се отглежда, как се създава подобна безочливост и дебелокожие на носорог?

Вероятно с това, че всички нечистоплътни сделки, които е прикривала, за които е спомагала – не само че не са разкрити, не само че не са излезли на бял свят, не само че не са осъдени, тя не само че не е била наказана заради тях, но именно те са й донесли въпросните имоти, които тя е разхвърляла по имената на най-близките си роднини. Това, което за нас, обикновените и редови хора от българското общество, е нещо срамно, греховно, лошо, наказуемо – за госпожа Гугушева е повод за гордост, добро самочувствие и материално обезпечаване за поколения напред. Защото ако тя не се гордееше със своите придобивки, имоти, сделки, поведение, тя нямаше да има куража, смелостта, безочието, наглостта да се кандидатира на поста член на конституционния съд.

Съвсем подобен е случаят с наместик-предстоятеля на БПЦ митрополит Кирил. Ние отдавна сме свикнали и обръгнали на почти пълната парализираност на членовете на Св. Синод, на тяхната почти абсолютна невъзможност да общуват с медиите и чрез тях – със самото общество. Просто сме приели и сме свикнали с тази тяхна, така да кажем, особеност. Но по повод своя линкълн митрополит Кирил заяви дословно следното – какво й е скъпото на тази кола, 37 хиляди долара, с един резервоар стига до Адриатика.

Трябва да призная, че се стъписах, когато чух това изречение. Започнах много, много бързо да мисля – какво имаше в Адриатика, че тази географска точка да бъде мерна единица за разстояние? Но този въпрос отпадна пред следващия. Трийсет и седем хиляди долара не са много пари, тази кола не е скъпа, един монах да има кола за трийсет и седем хиляди долара е нещо нормално?

Това, което за мен като редовен, непрестанно трудещ се гражданин, са страшно много пари – за един монах от нашата Православна църква – е нещо нескъпо? Това, за което аз и семейството ми бихме работили и спестявали цяла година – отиването да Адриатика – за един архиерей е нещо като ежеседмично отскачане? До Адриатика? И то само с един резервоар! Не, това вече не е единица мярка за разстояние, а за безочие. Същото както при Гугушева.

И още един, последен печален, толкова печален пример.

Председателят на СДС с радост обяви, че три хиляди членове се били записали през последните дни в партията. Три хиляди членове, представете си. Когато симпатизантите бяхме стотици хиляди. Бяхме милиони. Бяхме едно сърце. Едни уста. Една вяра. Една надежда. Едно безсъние. Едно ходене и мръзнене по митинги. Сега да се гордеем с тези три хиляди членове. Омайни евродепутатки с евроусмивки говорят, дрънкат, плещят, буквално плещят в захлас, без да си спомнят кашата, която са оставили зад себе си, как ще възстановяват, ще сливат, ще възраждат Синята коалиция!

Може би трябва да говорим не за възраждане, а за реанимиране, това е по-точната дума. Но с три хиляди нови членове това няма как да стане. Трудно ми е да си представя до каква степен трябва да са ти закърнели сетивата и да ти е изсъхнало сърцето, че да споменаваш тези три хиляди членове с гордост. Гордостта с тези три хиляди нови придобити членове е по-скоро гавра със стотиците хиляди изгубени, обезверени, отчаяни. Но не, нямат сетива, не го виждат, не го усещат, не го съзнават – също като Гугушева.

И в трите почти случайно взети примера имаме един и същи синдром – тези хора – г-жа Гугушева, митрополит Кирил, очарователната евродепутатка – имат доста общи неща, но най-главното е – усещането им, че срещу тях стоят  идиоти. А може би дори не чак идиоти, но че срещу тях е никой. Затова може да се говори каквото и да е. Да се плещи. Да се дрънка. Да се празнодърдори – може и 24 часа без прекъсване. Може да се прави каквото на човек му дойде наум. Може да се кандидатира навсякъде.  Пълно самозатваряне. Пълна самодостатъчност. Стопроцентово доволство от самия себе си. Те не се поставят на някакво място спрямо някаква координатна система. Не, те живеят със себе си, за себе си, с радост и задоволство от себе си.

Слава Богу, има и друго, нормално, човешко. Нормалните хора го виждат и го оценяват и му се възхищават. Години наред вече отец Иван в Нови хан се грижи за стотина деца, изоставени и забравени и от митрополит Кирил, и от Гугушева, и от подобните на тях. Справя се с огромни усилия. Апелира към хората за олио, за ориз, за леща и боб. И хората се отзовават. И му се възхищават и го сочат за пример. В негово лице виждат Църквата. Сигурна съм, че митрополит Кирил не е ходил в Нови хан при тези деца. Недоумявам защо не каза, например, че с един резервоар на линкълна може да се отиде до Нови хан. Но Адриатика е естествено къде, къде по-привлекателна от Нови хан.

А отец Иван и неговите Божии дечица ще си останат още дълго време забравени и от политиците, и от владиците…

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЧия Европа?
Следваща статияГЕРБ = ?

1 коментар

  1. Покварата и липсата на всякаква нравственост, посредствеността, затъпяващото мизерно битие и просташкият нихилизъм, с които бе заразено нашето общество през дълголетната и несекваща диктатура на червената каста/ олигархия у нас откроиха симптомите на ужасяващата метаморфоза в душевността на нацията, ако трябва формулировка като на Иван хаджийски. Погледнати Теофрастовски днес обаче, характерите на индивидите в масовите популации в политиката, плъпнали от градове, села и „паланки“( става дума за измиращите селища с по един дядо) са изпъстрени с жестоки разцветки на всевъзможно душевно долнопробие, защото самото зачеване на днешната върхушка бе осъществено „ин витро“ в демократичната утроба на реформите от дс-акушерите. Злочестата простотия на бившите гаулайтери в правешкия клан и „селските“ им надоли по партийната и дс-йерархия се крепеше на едно основно правило: за пълзене нагоре се допускаха само безнравствени и безродни плужеци, без съвест, безропотно готови на всичко за изпълнение на партийните заповеди, в това число да утрепят с приклад или лопата „народния враг“ на секундата. За по-високо положение се изискваше особена чевръста способност на едновременно низкопоклонство, перфектно владеене на правешки диалект, но с руски акцент и перманентно парадиране с любвеобвилна вярност към другаря Живков. За най-верните народни синове с хладни сърца и чисти ръце, бе достатъчно само да са способни да ликвидират тихо-мълком нарочения нещастник. Горе пък важаха само тайните разбойнически завери, щото отлично са се знаели помежду си що за „партизани“ са били. Демагогията, нахалството, дебелоочието и егоизмът на комунистическата каста идеално пасваха наалчността, лицемерието, кариеризма, подлостта, фалшивия патос и имитацията на „народна република“. Когато идеологическите маски просто се скъсаха от употреба и бяха ненужни вече, другарите от раз ги захвърлиха и станаха безочливо „национално-отговорни капиталисти“, каква безочлива „нравственост“… сетне ашладисването с мутри и спортисти на новата каста, преобразена по кафкиански, се съчета с изчезването на тънкия културен граждански хумус, уморен, разочарован, оредял от емиграция. Вместо него ветровете на промяната довеяха невероятна остригана мутренска популация от дивите краища на бившите ТКЗС-та, възпитана в атеистичен дух да краде , да бие и псува, да изнудва, да лъже, да мами и да убива. Спортистите, селяните и деградиралите криминални типове , обединени с ДС-структурите наложиха новия стил на поведение, така добре и изискано поднасян в медиите – от словореда на 24 часа и Труд, през Карбовски, Сл.Трифонов и Биг Брадър.

    И не е само бедствието в раззинатата алчна паст за имоти, богатства и парвенюшко парадиране с тях, наложила се като нов ред у нас. Адското нравствено пропадане надолу зае всички кръгове на обществото. Накъдето и да се обърнеш – лошо. Но силата на простака се дължи на кротостта на страхливия. Дори и стрелбата на умиращия спортист с висок обществен пост в яростен отговор към убиеца му е достатъчен знак: шест куршума… Кой отива на лов с бойни патрони?

    Черната страница на днешните български хроники е наша всеобща заслуга, защото ние всички сме хванати за косите в градежа на този покварен свят – и наглите, и мълчаливите, и страхливите. Защото никой не задаваше най-парливите въпроси преди двайсетина години, до днес не ги задава. Периферни мяукания не могат оперират тумора.