0
994

Критерият

georgi-markov

„Бедата е в това, че на света няма по-неясна дума от „партийно”. Всеки български гражданин, безпартиен или комунист, е разбрал многократно, че „партийно” може да значи едновременно всичко и нищо.“ Есето е прочетено по „Дойче веле“ през 70-те години на ХХ в.

Откакто свят светува, хората са приели, че отношението и преценката на събития, явления, действия и хора става въз основа, на известни позиции, които именно изграждат критерия. Той отразява идейно-философската платформа, степента на човешката еволюция, свързана с конкретния исторически момент, както и степента на взискателност, обусловена от обективни и субективни фактори. В различните времена известни критерии са останали като свещени принципи на цялото човечество, докато други критерии са се изменяли успоредно с човешкия прогрес.

Но променливи или постоянни, критериите във всички времена са били известни, са били ясни. Оправдани исторически или неоправдани, правилни или погрешни, те са съществували като определени мерки за живота на личности и общества, така както съществуват различните мерки за дължина, тежест, време и т.н. Нещо повече – понятието критерий винаги съдържа в себе си и понятието качественост. И затова, когато ние говорим за високия или ниския критерий на някого си, ние разбираме качеството на неговите изисквания. Не е моя работа в момента да разглеждам другите страни на критерия като израз на логичност, справедливост, мъдрост, поглед в бъдещето и, естествено, като един от най-важните двигатели на онова, което наричаме човешки прогрес.

Теоретически трябва да се предполага, че в една държава като Народна република България, където владее една-единствена идеология, критерият трябва да лежи върху гранитните основи на общоприети принципи и следователно трябва да бъде далече по-постоянен и последователен, отколкото в останалия свят. Също трябва да се предполага, че в продължение на 25 години изискванията във всички области на човешката дейност у нас са се повишили до такава степен, че са наложили най-високо ниво.

Моля слушателите да не се усмихват. Според вестниците, радиото, пропагандната литература в страната наистина съществува критерий за всичко, който носи името партиен критерий. В областта на науката се твърди, че се прилагал научно-партиен критерий, в областта на изкуствата, икономиката, политиката, образованието и т.н. се прилагал също съответният вид партиен критерий. Съответно се появяват лозунги да се повиши партийният критерий в дадена област или да се въведе нов критерий. По всичко изглежда – за външния наблюдател, – че всеки гражданин на републиката знае за какво става дума и че всяка преценка, независимо от нейната обективност, отразява пределно ясни позиции, които в случая са партийните позиции.

Бедата е в това, че на света няма по-неясна дума от „партийно”. Дума, чието съдържание може да бъде изменяно най-произволно в цялата гама на диалектическата необходимост. Всеки български гражданин, безпартиен или комунист, е разбрал многократно, че „партийно” може да значи едновременно всичко и нищо.

Така че единствената сигурна истина е когато се каже партиен критерий, че той принадлежи на партията. Но дори и тая истина се оказва съвсем относителна, защото няколко години по-късно се разбира, че това не било партията, а някой друг, който узурпирал името на партията. И ето, че стигаме до второто смайващо понятие, – „партията”, откъдето всъщност произтичат огромен брой други имагинерни понятия. По тоя случай си спомням сполучливото определение, което нашият учител по алгебра, преди много години, даде за имагинерните числа. Той каза:”“Това са числа, които хем ги има, хем ги няма!” Според устава партията принадлежи на хората, които членуват в нея. Според фактите партията принадлежи на хората, които я ръководят. И тъй като тия хора от време на време се менят, менят се известни позиции, ръководни начала, често пъти се отхвърлят напълно предишните принципи и всичко ново пак се нарича със старото име „партийно”. Могат да се приведат хиляди примери, когато партийното съдържание на едно понятие в течение на няколко години се е изменяло многократно, но това никак не му е пречило да си бъде партийно.

И затова да се отговори конкретно на въпроса за партийния критерий за каквото и да е, като израз на трайно последователно отношение, е невъзможно. Като си напрягам паметта да си спомня най-последователните партийни критерии, които са просъществували най-дълго време, се сещам за един от тях, а именно:

„Критерият за любовта към България е любовта към Съветския съюз.”

Колкото и парадоксален, този критерий прави нещата в някаква степен ясни. Или другият критерий – „верността към партията се определя от верността към нейните ръководители”.

Но оттук нататък търсачът на критерий ще се затрудни много в българската действителност, защото дори Господ не може да му помогне да разбере какво значи критерият за всяко нещо да се определя от неговата партийност. А както казахме, партийността е толкова неясно, произволно и често пъти имагинерно понятие, което дава възможност да се оправдават и обясняват най-произволни, противоречиви, безотговорни и неразумни действия. Ако трябва да илюстрираме принципа на партийността, може би най-подходящият пример за това е кокошкарникът на Настрадин Ходжа. Старият хитрец поставил кокошкарника си на колелета, така че всеки минувач да може да го обръща в каквато посока си иска. В случая минувачите са партийните ръководители, които могат да завъртят партийния критерий, както им е нужно, а още по-често – както им изнася. А най-популярното явление е движението на кокошкарника да отразява сумата на всички действащи в различни посоки сили.

Не са прави някои искрено настроени български интелектуалци, като твърдят, че най-лошото в българската обстановка е отсъствието на каквито и да е критерии. Аз мисля, че едва ли има страна с повече критерии за всяко нещо от България. Критериите се създават през ден или през час и няма никакво значение, че са напълно противоречиви.

Това е особено валидно дори преценката на отделни човешки действия и на отделни индивиди. Нека вземем например създаването на критерия за способност. Ако в нормалния човешки свят способността на някого се измерва по качеството на получените резултати, то в нашия случай резултатите имат едва ли не най-малко значение. Оценката за способност се явява сложен резултат на куп други фактори, като биографични подробности, обществено-партийни взаимоотношения и предопределения вече таван. Плюс изискванията на момента. Така например изобретението, което един инженер е направил, не винаги може да бъде доказателство за неговата способност. Или добрият резултат, постигнат от някакъв ръководител, не може да се приеме за сигурен критерий при преценяването на неговите качества.И обратното известни са много случаи, когато определени личности, поради неспособност, са нанасяли огромни материални вреди на страната, но загубите не са се смятали като критерий при преценката на тяхната дейност. И нормално те са продължавали безнаказано да работят на високите си постове.

Но ако в науката и икономиката все пак съществуват известни обективни методи за определяне на резултатите, то в областта на изкуството и философията кокошкарникът на Настрадин Ходжа се върти, както се казва, на високи обороти. Ако критерият за здравината на един мост все пак се определя от тежестта, която мостът може да понесе, то критерият за художествената стойност на едно произведение не се определя, нито от обективните му качества, нито от броя на читателите, а от неговата … партийност. Затова ние сме свидетели на безпрецедентни в историята на българското изкуство оценки.Крещящо бездарни, посредствени творби – било в литературата, киното, изобразителното изкуство или музиката – се превъзнасят като шедьоври на нашето време. Съвсем излишно е да давам примери, тях всеки може да ги намери колкото си иска. Но веднага следва въпросът – чий е критерият, който определя стойността на тези произведения? Отговорът е – на партията, което значи на хората, които я представляват. За нещастие огромното мнозинство от хората, които представляват партията По въпросите на изкуството и културата, нямат никакво отношение – било професионално, било любителско – към съответния жанр. Не са редки случаите, когато партийното отношение за определена област се застъпва от някой неудачник, писател или композитор, който в качеството си на псевдотворец създава псевдокритерии, където уж всичко е на място, а всъщност се оказва дълбоко неразбиране. И което е забележително, този вид хора нанесоха най-големи вреди в жанровете, където действуваха. Например псевдосценаристът Христо Сантов, в качеството си на директор на кинематографията, нанесе много по-големи вреди, отколкото който и да е друг. Псевдорежисьорът Филип Филипов разстрои издъно работата на Народния театър тъкмо защото удачно подмени елементарния художествен критерий с псевдокритерий. Не един и двама подобни активисти в областта на изкуството налагаха своите критерии като единствено валидни партийни критерии и аз мисля, че това беше изгодно както за тях, така и за партията, защото последната винаги имаше възможност да смени критерия според необходимостта, така както се сменят носни кърпички. Неизбежно критерият за художественост винаги се свързва с критерия за партийност, като дори и сега българските официални критици настояват, че едно произведение е дотолкова художествено, доколкото е партийно. Въпреки очевидните и очевадните доказателства, че космическото пространство на художествения свят не може да се побере в тясното помещение на партийността, нещата у нас продължават да се определят според този наистина невероятен критерий. Сега идваме до най-печалния момент в диренето на критерия. Тъй като висшето партийно ръководство не е компетентно да вземе лично отношение и изрази личен критерий по отношение на почти всички деликатни въпроси (въпреки смелите и смешни опити на мнозина), то прибягва до помощта на своите информатори. Ако човек знае състава на хората, които например информират Политбюро за известни явления, може да си обясни небивалите трагикомедии при прилагането на съответния критерий. Във всички случаи критерият се поднася върху дебелия тюфлек на личната осигуровка и се взима предвид всичко друго, но не и същността на произведението, за което става дума. Посредствените информатори естествено създават и предпоставките за посредствената оценка, която при една тоталитарна държава често пъти се оказва и фатална. Има макар и редки случаи, когато интелигентната информация е довеждала до изграждането на приемлив критерий и съответно до правилното оценяване на известни творби – например на Димитър Талев, на Николай Хайтов в литературата, на Светлин Русев в живописта и други. Разбира се, неразборията идва от партийното изискване, че ръководството трябва да има отношение по всичко, че ръководството може с еднаква вещина да създава правилен критерий за производството на щайги, пиеси или локомотиви.

Но като че най-тъжен е резултатът от прилагането на критерия за способността на отделните хора. Както вече казах, невъзможно е да се определят обективните данни, които създават тези критерии, и може би това обяснява непрестанния кадрил, който се разиграва между ръководителите на т.нар. среден апарат. Кой например може да обясни въз основа на какъв критерий станаха промените в ръководството на Народния театър, където за около две години време преминаха като главни директори Филип Филипов, Славчо Васев, Мирослав Миндов, Андрей Гуляшки и сега генерал Гетман? Какъв критерий обуслови сменянето на един директор с друг, защото обективно в работата на театъра нищо не се промени. Въз основа на какъв критерий различни хора се издигат, а други се свалят? Твърде тясно е обяснението за прилаганите два аршина. Не се ли стига до това, че завъртеният кокошкарник на Настрадин Ходжа По силата на инерцията продължава да се върти около партийната си ос. Времето не ми позволява да се спра на партийния критерий, който определя нравствените оценки, понятията за истина и лъжа, за полезно и вредно, за честно и нечестно, за доблест и позор. Българските слушатели знаят много добре докъде води липсата на действителни преценки в действителния живот.

Казват, че истинският критерий винаги изразява точността, разбирането и честността на онзи, който го прилага.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияТялото на персонажа и неговите отпечатъци в драмата
Следваща статияПолитфлирт с Мая