Сред незабравимите духовни побратимства в националното литературно поле от втората половина на ХХ в. е това между Светлозар Игов и Васил Попов. Важно е да се отбележи, че литературоведът създава приятелства с авторите, чието творчество изключително много цени и проницателно тълкува. Именно такъв е случаят с една от наистина съдбовните интелигентски връзки в българския духовен живот – между младия, талантлив естетически ценител и майстор интерпретатор, от една страна, и родоначалника на коренотърсаческата линия в модерната ни проза, от друга. Двамата принадлежат на „съседни“ литературни поколения. Дели ги 15-годишна разлика във възрастта. Но се намират. Връзката им е не само творчески-интелектуална, а екзистенциална, съдбовна.

В тази посока е признанието на критика, поместено в може би най-цялостния синтетичен портрет на писателя – „Слово за Васил Попов“, публикувано като предговор към изданието „Вечни времена“ от 1988 г. , чийто съставител и редактор е Магдалена Шишкова: „Едва ли бихме се сприятелили, ако не ме привличаше търсещата му творческа личност. Една от най-динамичните личности в новата вълна на българската проза от края на 50-те, през 60-те и 70-те години“[1]. И още: „Няколко написани по този повод статии от онези години (и особено един пространен анализ на „Корените“) ме сближиха с Васил Попов и оттогава насетне имах възможността да опозная по-отблизо не само ярката му, но трудна („конфликтна“, както я наричаха) личност, но и да следя по-отблизо творческото му развитие…“[2].

Знайно е, че Св. Игов е сред критиците, които откриват, йерархизират, канонизират художествените стойности, създавани от съвременниците му. В литературното поле младият Игов се налага безусловно като блестящ рецензент, който разпознава, коментира и узаконява новопоявили се книги, но и портретира определени автори с тяхната физиономична поетика и цялостен почерк. Обладан от стихията на откривателството във всеки свой текст, Св. Игов е homo creator, възвестяващ завладяващи идеи, конструиращ внушителни модели, сочещ непознати хоризонти. Именно стихията на критическото мислене, на прецизното оценъчно-филтриращо и тълкувателски дълбаещо познание е най-съответна, най-представителна за този литератор.

Св. Игов е не само един от първите откриватели и канонизатори на творчеството на В. Попов с редица оперативно-критически и портретиращи щрихи, но е и един от малцината, които изпращат писателя във „вечните времена“ на живота отвъд смъртта. Показателен в това отношение е некрологът, който приятелят литературовед пише след кончината на писателя. Може да се каже, че с текстовете си, които рамкират начално-финалния, а и всъщност зрял житейски път на Васил Попов, Св. Игов осъществява едно забележително за историята на българската литература критическо бдение над творческото разгръщане на таланта на модерния класик на националната проза.

Неслучайно в обстойния преглед „Творчеството на Васил Попов, огледано през призмата на критическата му рецепция“ Ив. Станков е категоричен, че: „Най-хубавият текст, който посреща „Корените“, е статията на Светлозар Игов „Васил Попов“ от сборника „Героят в съвременната българска белетристика“ (1968)[3]. Смятам, че статията е не само „истинско задълбочено академично писане върху аплодираната книга“[4], но матричен текст за българската литературна критика, образец и показалец за това как да бъде четен Васил Попов занапред. Този текст не само постулира, не само дефинира характерологичното, физиономичното като модерна поетика, нравствено-философска проблематика и екзистенциалистка рефлексивност в света на Васил Попов, но и генерира теми и идеи за бъдещи изследвания, подсказва, предизвиква предстоящи интерпретации. Ето един пример в тази посока: „Корените“ наистина станаха не само върховата книга на Васил Попов, но и една от етапните книги в новата българска литература. В тях историческата драма на българското село бе извисена до един обобщен размисъл за живота и смъртта, за „корените“ и „праначалата“ на човешкото битие, за приемствеността и прекъсваемостта, за историята и творчеството, за словото и изкуството. Един конкретен социално-исторически процес в съдбата на българското село писателят бе превърнал в битийно надвремие чрез вълшебното огледало на словото, в което „смъртното време“ на човека се извисява във „вечните времена“ на словото и духа“[5]. Пределно синтетично, в критико-философски дух, буквално в три изречения с типичния за Игов есенциализъм, е казано като че ли всичко за тази забележителна книга на модерната българска проза, но и изобщо за художествено-етическия космос на писателя.

С двата си текста за „Корените“ от 1967 г. и за „Вечни времена“ от 1973 г., които по-късно събира в опуса „Отвореното“ романово пространство на Васил Попов“ в книгата си „Хуманизъм и творчество“ от 1978 г., литературоведът задава изследователските жалони, концептуалните ядра, тълкувателските хоризонти, които и до ден днешен са в основата на естетико-оценъчните и интерпретаторските опити върху творчеството на Васил Попов.

И друг път съм отбелязвала, че Св. Игов вдъхва нов живот на жанра „портрети в движение“, утвърден от д-р К. Кръстев, превръщайки поредицата от малки портрети, родили се в хода на времето, в основа на монографични изследвания за етапни автори. Той критически доуплътнява във времето, интерпретативно обогатява размислите за ценени от него творци. Такъв е случаят и с Васил Попов, за когото критикът не пише своевременно монография, но ако се съберат текстовете му, посветени на белетриста, би се получила великолепна портретираща книга. Така, когато пише за „Корените“, критикът поставя книгата не само в контекста на цялата българска повествователна традиция, но и в собствения василпоповски контекст. И трябва да отбележа, че това е характерна особеност за почерка на Игов, който демонстрира едновременността на мощния критически рефлекс и също така силната литературноисторическа ерудиция. Именно съчетаването на двете „полета“ или по-точно този присъщ за Св.-Иговата изследователска нагласа синтез на художествено-интерпретативната с литературноисторическата оптика, дава възможност даден автор да бъде разположен на полагаемото му се място в оценъчно-естетическата йерархия. Т. Елиът, един от любимите автори на Св. Игов, в едно от есетата си за критиката казва, че всяка нова творба размества целия съществуващ дотогава ред от книги, при това го променя двупосочно – всяка нова творба променя смисловия образ на съществуващата традиция, но и новата творба се обогатява смислово от влизането в традицията[6]. Осмислен в тази светлина, В. Попов, от една страна, е писател, „встъпил в литературата ни с жажда за модернизирането ѝ“; „първите му книги („Разкази“, „Малката мина“ и „Човекът и земята“) носят белезите на новаторски – концептуални и стилови търсения. С тях Васил Попов се опитваше да преодолее описателността, наивния оптимизъм и тематичните схеми на тогавашната литература, да внесе в прозата философски подтекст, да изследва битието в гранични ситуации, да разкрие по-дълбоки и трагични пластове на човешката душевност“[7].

С няколко щриха е уцелено не само физиономичното в творчеството на писателя, но и новаторското му място в модерната българска библиотека. От друга страна, е откроена връзката с най-големите имена в родната белетристика: „… този оригинален цикъл разкази, напомнящ по структурно-композиционната си организираност новелистичния роман „Ако можеха да говорят“ на Йордан Йовков“[8]. Но и още – В. Попов е съизмерен с едно от големите имена сред съвременниците му в писателската гилдия, за да се открои на високотипологично-съпоставително равнище неповторимото място на всеки от тях в диалога им с традицията: „Ако Радичков унищожава старите литературни конвенции, Васил Попов ги използва творчески и синтезира опита им. Ако Радичков е израз на деструктивни спрямо традицията литературни тенденции, Васил Попов носи и осъществява структуриращия, синтезиращия принцип, изграждащ се върху съществуващия национален литературен опит. Затова, ако в творчеството на Радичков можем да срещнем пародия на почти всички стилове и направления на традиционната ни проза (дори на Васил Попов), у Васил Попов можем да срещнем синтез на опита на почти всички техни постижения (включително и на Радичков). Ако у Радичков се разпадат класическите рамки на жанровете, у Васил Попов има устременост към конструктивните форми на жанра. И на края – ако Радичков е изразител на някои депатетизиращи тенденции, Васил Попов е насочен към една нова патетика на битието. Нова – защото няма нищо общо с наивния жизнен или обществен патос“[9].

Още едно от първите изречения в аналитично-тълкувателската статия за „Корените“ въвлича книгата в нова парадигма на мислене за съвременното разказваческо изкуство: „Но Васил Попов е повече писател на същността на нещата, отколкото на тяхната видимост, за да държи на външната реалистична достоверност на своята проза“[10]. Проницателният поглед на критика ни насочва към един друг – привиден, метафизичен, както той определя Йовковия – реализъм. Защото наистина василпоповският свят с неговите обитатели е обърнат към нещо, което е другаде, „към миналото в сегашното, към моменти от колективното предбитие, определящи сегашното поведение, към корените в нещата и хората, към трайното в преходното“[11]. Именно, В.-Поповите селяни не са обикновените трудови хора, а мъдреци, населяващи вечните времена на света, които искат да си върнат смисъла на битието, корените на светуването. Защото са способни да погледнат времето от другата страна – от страната на вечността, а: „Времето, видяно от страна на вечността, придобива формата на истина“[12].

Обсебени от „тъжния копнеж по завръщането“[13], те дълбаят света, размишлявайки върху „проклетите въпроси“ на битието. „Но – подчертава тълкувателят – Васил Попов не се завръщаше с торбичката на спомените към селското си детство, както при мнозина от пишещите на селска тема. Роден в стародавния търновско-еленски край, но израснал в столицата и формиран като типичен градски интелигент, Васил Попов не се „завърна“ към необичайната за тогавашното му творчество селска тема, а „отиде“ към нея с вглъбения поглед на писател философ на националното битие и народопсихолог. Не просто изобрази драматизма на един голям обществено-исторически преход, който обезлюди селото и превърна довчерашна селска България в индустриално-аграрно урбанизирано общество, а проектира в този преход своя размисъл върху „проклетите“ „вечни“ въпроси на човешкото битие“[14]. В тези портретиращи и заедно с това художествено-интерпретаторски щрихи Св. Игов сочи най-същностното за творчеството на писателя. Васил-Поповият реализъм е от друг порядък, напълно различен от водещия по онова време бодрячески-патетичен или носталгично-споменен реализъм, а „реализъм на „същностното“, не на „съществуващото“[15]. Затова и гледните точки в света на В. Попов са много из дълбоко и много от високо. Героите му като че имат „биологическо усещане за привличане „надолу“, за „корен“[16], те чувстват бащите в себе си. Но също така те разполагат и с една друга, различна от всички останали, височинна, метафизическа или митологична – гледна точка и тази височина „не е вече Небето, а Невидимото“[17], неизречимото. Тези герои са едновременно и в тукашното, и в оттатъшното, те принадлежат и „към сегашността и към времето на паметта, но не като спомен, а като текуща действителност“[18]. Всъщност, попадайки в промеждутъка между времето и паметта, В.-Поповите хора преживяват битието, чуват как то отеква в съзнанието им, докосват се до битийните същности. Ето защо: „Образите у Васил Попов са символи, а понякога се развиват и до мит. Те не пеят „сами за себе си“, а са част от една по-голяма образно-концептивна система, която изгражда Васил Попов, една нова художествена митология, в която „земята“ и „небето“, „големите“ и „децата“, „корените“, „истината“ и „смъртта“ образуват особена мисловна художествена система“[19].

Смятам, че цитираният фрагмент е сред ненадминатите критически проницания на Св. Игов от 60-те години на ХХ в. Художественият анализатор и интерпретатор пръв заговаря за концептуално-митотворческия свят на писателя, в който люлките и гробовете, животът и смъртта са единосъщи. Неговите изконни селяни, заедно с къщите им, животните, земята, каруците – сякаш съсъществуват във времената, в тукашното и в било-то, в реалността и в миналото като вечно настояще. Именно тези концептивни митологични образи-символи правят света на В. Попов дълбоко рефлексивен. Те проблематизират човешката екзистенция, проектират човека във вечните времена, а „вечните времена“ стават осезаеми чрез човешкия свят.

Може би за първи път в българското литературознание критикът тълкувателски функционализира Томас-Елиътовото понятие „обективен корелатив“, коментирайки микроелементите във В.-Поповата прозаическа структура: „Те са моменти от „обективния корелатив“ на авторовата концепция, затова имат не само пластическо-образна, но и мисловно-концептивна функционалност“[20]. Така възловият концепт на Т. Елиът се превръща в смислотворчески ключ при интерпретацията на авторовата вселена, плод на: „… предварително изградена и обработена концепция, която трябва пластически да се защити, да се превърне в образност“[21].

Св. Игов безспорно е първият, който откроява творчеството на В. Попов като единен свят със собствена физиономичност, със свои закони, с неподражаема новаторска поетика, с националнофилософски и нравствено-психологически заряд. Майсторството на критика Игов проличава преди всичко в неговите портрети, често пъти тръгващи от отзив за отделна книга, но синкретично профилиращи незаменимата творческа индивидуалност и очертаващи поетиката на авторовия свят. Най-важното е, че синхронно-типологическите му портрети създават смислопродуктивни модели за четене и тълкуване, непоклатими във времето, те се превръщат в матрични за всички последващи литературоведски рецепции. А това е най-безспорното доказателство, че Светлозар Игов е сред най-проницателните български критици в историята на художественоинтерпретативната ни мисъл. Специалното, особеното, различното в индивидуалния художествен облик – „гримасите“ на творческата физиономия, духовната склонност на писателската персона, посоките на светогледа, ориентирите на философията, вибрациите на гласа не само не убягват от полезрението на майстора портретист, но като никой друг той успява интерпретаторски да ги вплете във великолепните си критически скулптури.

Ценител и на предходните книги на В. Попов, критикът е наясно, че „Корените“ е: „… събитие, една от представителните творби на новата вълна в прозата“[22]. Ето защо: „… всички книги на Васил Попов, въпреки самостоятелното им значение, могат да се разглеждат и като подготовка на „Корените“[23]. С други думи, още преди „Корените“ естетическият арбитър е забелязал белетристичната дарба на писателя, неговата различност спрямо традицията, но и спрямо съвременниците му разказвачи. Именно това уникално съчетание на неизменно будните критически сетива с богатството на литературноисторическото знание го превръщат в откривател на всичко ценно сред новопоявяващите се автори и творби, но и на нови гледни точки към отдавна застиналите в канона литературни явления. Така още в началото на рецензентската статия за „Корените“ отново в типологично-съпоставителен план авторът ще очертае почерка, така да се каже, творчески-технологичния процес в работата на писателя: „У Васил Попов не перото „ражда“ мисълта, а мисълта диктува на перото“[24]. И още една ключова формула от началото на текста – Васил Попов е: „… класификатор и систематизатор“ на пластически детайли“[25], които обаче не съществуват сами за себе си, а отвеждат към битийните събития, към същността на съществуването, към другото на битието.

Но и още една силно генеративна идея, предначертаваща цели изследователски полета – за полифонизма в творчеството на В. Попов, за своеобразното хорово многогласно звучене на неговата проза. Критикът още през 1967 г. настоява, че образите на писателя „не пеят сами за себе си“[26], а са част от по-голяма концептивна система. В тази посока Ив. Станков напълно резонно с оглед на собственото си монографично изследване ще изтъкне интуитивно доловената от Игов равнопоставеност на героите, и то: „… изразена точно с музикална метафорика“[27]. Д. Кръстев също, отчитайки приноса на Св. Игов в тази посока, ще финализира статията си „Време и музика в повествователния изказ на В. Попов“ с многозначителното: „Васил Попов кара читателя да изживее сладката болка при допира с многогласния хор на битието и в него да разпознае съкровеността на собствения си глас“[28].

Светът на Васил Попов, неговото битийно многогласие е израз на творческия мироглед, на готовността на писателя да изобрази доловената същност на битието, на способността му да „накара“ тази същност да завибрира. В този ред на мисли изключително находчива е смислотворческата асоциация на Св. Игов, който оприличава художествената прозаическа структура на писателя с тоталитарна държава: „… в която отделните граждани-образи съществуват само за да съществува държавата (прозаическата структура), а не демократическа държава, в която държавата (лирическата структура) съществува, за да обезпечава правата на самостоятелния, индивидуален живот на отделните граждани-образи…“[29]. Цитираното „илюстрира“ една от особеностите на почерка на Игов, на спецификата на неговия мисловен свят – всеки конкретен досег с литературната творба той превръща в значим теоретичен, философскоисторически, геополитически проблем, в инвентивна интерпретаторска идея.

Друг акцент, който Игов поставя с оглед на вече казаното, е способността на В.-Поповите герои за „метафизични преживявания“, за разбиране на битието, за „улавяне“ на съществуването. Става дума за рационално необясним вид познание и отношение между човека и света. Неслучайно интерпретаторът ще оприличи някои от В.-Поповите хора на: „… онази галерия унесени в нещо чудаци, твърде чести у Йовков“[30]. Герои като Косьо, като Генерала не са като другите. Те по особен, граничен начин проумяват съществуването и изразяват разбирането си за света – като странната усмивка на Генерала, която Св. Игов проницателно определя като патос удивление от битието: „Не можеше да се разбере дали беше въпрос, или отговор. На границата на тая усмивка, набрала мъката и радостта, кацна като малка птичка човешкото удивление – тая дивна почуда, която изправя всички хора над истините и ги прави силни и горди“[31]. Странната усмивка на Генерала е неговата „интерпретация“ на света. Набрала мъката и радостта, тя е много дълбокото и много високото преживяване на ценността на живота и загадката на смъртта. Героите на В. Попов притежават именно „метафизически качества“, които според религиозния философ Ю. Тишнер, са: „… това, за чието тайнствено проявление в живота ни в нас живее спотаена тъга, криеща се зад всички наши действия и постъпки. Тя ни предизвиква без оглед дали искаме, или не. Проявлението им представлява връх и същевременно най-голямата дълбина в живота ни…“[32].

Именно тази тънка нишка, която дели, но и събира радостта и тъгата, надеждата и скръбта – е човешкото безпокойство на В.-Поповите герои, то е техният начин на влизане в света, техният – Хайдегер би го нарекъл, битиен способ[33]. Оттук и този василпоповски „патос-удивление от битието“, за който така убедително говори Св. Игов. Става дума за изумителната способност на В.-Поповите хора да се удивляват на биването си в света, но и да рефлектират – с думи или безмълвно – върху тайните на съществуването. От една страна, те са хора като всички останали – като твърдоглавия българин Спас или мълчаливите работливци Йордан Бръснаря и Гунчев, като дядо Стефан и баба Неделя, и техните внуци, живеещи в града; като реабилитирания Генерал или безмълвния чудак Босьо. Но от друга страна, те някакси усещат, преживяват тайнството на пребиваването си в света: „Първоосновите на човека лежат в Биването. Биването е най-близко на човека. Но точно защото е най-близо, то е и най-трудно за улавяне“[34].

Всички свръхважни за В.-Поповото творчество тематично-проблемни ядра – за разбирането като начин на пребиваване в света, за битийните човешки прозрения, за одисеите на творчеството, за мъчителното раждане на думите, за разнородните човешки ценности, свързани обаче в дълбоко родство, за мълчанието и тишината като истинското биване в света – са събрани в следния „пасаж“ по-долу, който е образец за художественофилософска херменевтика, за критикоинтерпретативно майсторство. Тълкувайки един от знаковите образи на „Корените“, Игов очертава цялото проблемно-тематично богатство, но и новаторската поетика и художествено-философска есенциалност на авторовия свят: „Васил Попов в „Корените“ тръгва към проблемите на словото като човешки израз. Тази „одисея“ на словото от примитивното безмълвие, което още не познава думи, през мъчителната болезнена устроумност към истинското слово до една вторична безсловесност – зряло мълчание, надживяло думите – е най-добре дадена в образа на селския чудак Босьо. Той сякаш е първата степен в безкрайното творческо осъзнаване на човека – „проговорилата природа“ – и нуждата да се говори у него идва от онова характерно човешко „удивление“, породено от проникването в истината, в същността на битието. Босьо преминава през мъките на неизразимото и през тъгата от несъвършенството на словото до едно словесно опиянение, което завършва с ново мълчание, в което се докосват неговото битие с това на Генерала – и двамата очаровани от магията на словото, търсачи на истинската дума, онази голяма дума, която може да каже всичко: „Истината – тая дума ни липсва на всички и все я заобикаляме, все гледаме да минем край нея, все гледаме да се откопчим… Тя не е еднаква за всички…“[35].

Забележителна е динамиката на Св.-Иговата мисъл, на тълкувателското критическо говорене, което трепти на честотите на авторовите думи; което дълбае в междуредията. Интерпретаторът не само е доловил болезнените криволици на различните човешки светове в „Корените“, той ги е „формулирал“. Св. Игов наистина притежава дарбата да именува художествените явления, да постулира законите на индивидуалния творчески космос. Още в този сравнително ранен текст проличава светлозариговската склонност към типологично-формулното, към синтетично-есенциалното изразяване, което профилира творческото присъствие на писателя в контекста на целокупната българска литература.

В. Попов пръв сред своето поколение сътворява литературен свят, който е: „… полуреален, полумитически. Дотолкова е отчужден от имитиращата реалността белетристика, че би могъл да изглежда напълно митичен[36]. Потомствените селяни в този свят не приемат наложения им насила социално-идеологически ред, те не го разбират, не проумяват гладката, стъклена, безпаметна повърхност(ност) на новото. Те идват от други времена, друг им е соят, закалката. Те живеят, те дишат със събитията и сюжетите, случили се в митичните правремена. Заобикалящите ги къщи, дворове и гробове са феномени на религиозното. Те подреждат, композират другата, над-реалната история на селото, която религиозният човек следва и ритуално повтаря, „подсигурявайки“ си дните на вечността. На тези хора им е отнета възможността да преживяват сакралното, те са принудително заселени в мъртвите пространства на цивилизационното, на социалнопрогресисткото. Ето защо за тях: „… миналото се превръща в истинно битие“[37], животът на паметта – в автентичен модус на съществуване. Тези изконни селяни, заедно с къщите им, животните, каруците съсъществуват във вековно предписана солидарност помежду си. За завърналия се „блудник“ Спас гробовете заприличват на живи хора, налягали да починат по жътва. Под сенките, загърнати с дрехи и черги да не простинат. В. Попов наистина е: „… създал някакво условно пространство, като че това не е видено, а измислено от автора селище. А то е наистина такова. Васил Попов е създал едно литературно пространство, в което е разположил своите литературни герои“[38].

И именно тук, на границата между митологично-надвременното и обективно-реалното, между същностно битийното и потискащо социалното, В.-Поповите хора преживяват, всеки по своему, разтърсващ човешки трагизъм. Още в този сравнително ранен текст Св. Игов поставя един много съществен философскоисторически, геополитически, културноцивилизационен проблем, който го занимава като историк на българската литература, като художествен интерпретатор, като мислител хуманитарист, а именно липсата в българската проза на модерния град, откъдето и опитът на Игов да типологизира особената междинна и поради това остро драматична съдба на балканските общества, които столетия се движат между „бавния разпад на рустикалните структури” и „бавната урбанизация”. Тази полуселска, полуградска менталност на Балканите предопределя и невъзможността за постигането на модерен европейски манталитет. И в други по-късни работи аналитичните наблюдения на Игов акцентират върху отсъстващия в балканската проза модерен град като ядро на цивилизационните добродетели, като пространство на личната свобода и на духовната автономия; като топос, който създава свой уникален етос. Тази междинност, тази неизкристализиралост и тромавост на социални структури, на етически норми, на ментални нагласи предопределя трагизма на българската (балканската) кръстопътна историческа и геополитическа съдба[39].

В тази посока на мислене е следният коментар на критика: „И тази гледка – на редицата бели забрадки в черните угари – не е ли най-истинският и същностен пейзаж на нашето интензивно социално развитие, пейзаж, в чиято патетика е скрит и един човешки трагизъм, неминуем при бързите социални промени в закъснели в развитието си страни“[40].

Затова и В.-Поповите хора са, от една страна, достоверни, обективно реални, почти документални, но от друга, те са различни, трудноразбираеми, странни, чудновати, непонятни за трезвия съвременен разум. Така например – защо са му седем къщи на Спас? Че и още толкова, при положение че всички до един се „изкоренят“ от селището. Физически е невъзможно самотникът, единакът да населява множество къщи. Но къщите на Спас не са обикновени. Тяхната функция е депрагматизирана за конкретно-историческото. Спасовите къщи са imago mundi. Постепенно героят става „колекционер“ на селските домове. Последователното им усвояване добива смисъл на религиозен сценарий, на цялостен проект и модел. Чрез тях Спас завръща настоящето към матрицата на началата. Чрез тях и в тях: „… триумфира встрастеното притежаване, а всекидневната проза на предметите се превръща в поезия, в несъзнателен и тържествен дискурс“[41].

Всъщност героят превръща къщите в галерии на духа, в митологизирани обиталища. В храмове. Спас персонализира, одухотворява изоставените домове. С притаен дъх той ги боядисва, избира завесите, окачва по стените им вълнуващите картини на Мърквичка и Майстора, „Изпращане“-то и „Посрещане“-то на Стоян Венев… Къщите на Спас са убежищата на душата му. В тях витаят сенките на миналото, дочуват се гласовете на мъртвите, раждат се прокоби за бъдното.

Обществено-политическата забрана да говори с миналото, феноменът на не-разбирането, на късата памет, на радикалното без-паметство карат Спас да инвестира в къщите всичко онова, което не е могъл да инвестира в „човешката връзка“. Сред тези къщи и между тези картини изстрадалият митарствата на новото човек приютява душата си. Бягайки от коварствата и абсурдите на социалното, Спас ритуално се завръща в света на родовите духовно-културни ценности. Опустяващото село Спас преобразява в митологично селище. И ако Спас физически съхранява къщите, баба Неделя е живото инициационно действо на Селото. Баба Неделя принадлежи на изначалността. Тя не е продукт на историята. Тя е рожба на Земята и Небето, когато още там, в предкосмогоничните мигове те са се слели, помирили, съединили във вселенска прегръдка. Затова баба Неделя е изсъхнала, уморена, но и безсмъртна. Тя е безкрайната периодичност – раждането, смъртта и възкресението на Селото. Именно тези екстатични излитания, тези трансцендентни унеси, тези метафизически шепоти на някои от В.-Поповите герои и къщи, хора и добитък са контрапунктът на трезво прагматичното, на рационално обяснимото.

И, разбира се, в присъщия за изграждащия му се почерков маниер, Св. Игов ще впише тази повествователна тенденция в развоя на модерната българска проза: „Интересът към тази „надреалистична“ проблематика, в която съзнанието е на ръба на естествените състояния – сън, болест, унес – според характерните за българската проза традиции (да си спомним Антон Страшимиров и Георги Райчев, септемврийската проза, разкази на Людмил Стоянов и Константин Константинов или „Дървото на греха“ на Дико Фучеджиев ), е вплетен психологически мотивирано в един реален контекст“[42].

Все по-очевидно става, че статията на Св. Игов от 1967 г. е своеобразен „конспект партитура“ за всички следващи изследвания върху творчеството на В. Попов. Така другата проблемно-генеративна идея, която задава текстът на литературоведа е, че „Корените“ трябва да бъдат четени като своего рода „отворен роман“, и тъкмо като романова проза книгата е интерпретирана от редица изследователи. Ето го и тезиса в тази посока: „Корените“ са по-скоро роман, отколкото сборник с разкази. Не само защото и тук действието се осъществява върху единен литературен терен като чифлика на Йовков от „Ако можеха да говорят“, не само защото за да възстановим историята на един герой, трябва да надникнем в няколко „разказа“ (всъщност глави), не само защото е спазена дори хронологична събитийна последователност, както в класическия роман“[43]. Сцеплението между отделните разкази, аргументира инвентивното си твърдение авторът: „… идва преди всичко от единството между концепция и структура, от съответствие на замисъла с организацията на литературния материал“[44]. Така да се каже, идейно-концептуалният замисъл е въплътен, е организиран в съответната повествователна структура. В текста за „Корените“ от 1967 г. тази критическа идея стои някак подхвърлена, но това, на което тук трябва задължително да акцентираме, е, че тя е по някакъв начин проспективна, тя предрича, предсказва появата на „Вечни времена“ през 1973 г., а изследователят обосновано чете двете книги като свързани в своеобразен „отворен роман“. И неслучайно оперативната реакция на критика за „Вечни времена“ ще бъде „контаминирана“ по оригинален начин с прочита на „Корените“ от 1967 г. в знаковата студия „Отвореното“ романово пространство на Васил Попов“, за да видим „Корените“ и „Вечни времена“ като единна структурно-концептуална цялост, в която отделните текстове взаимно се допълват, обясняват, диалогизират.

Всъщност още при жанровата интерпретация и теоретическата аргументация на В.-Поповите книги Св. Игов развива една своя теза с фундаментално значение за теорията и поетиката на романа от 1999 г. „Романът – Феникс и Протей“, която ще видим плътно защитена и по-нататък в трудовете му за романа като полигенетичен и хетерогенен жанр. Това е текст, който създава световния контекст на мисленето за романа като непрекъснато обновяваща се повествователна форма, търсеща познание на и за човека. Три десетилетия преди появата на тази студия обаче отделни теоретични концепти, които виждаме в нея, се открояват тъкмо в текстовете, посветени на книгите на В. Попов. Този факт отвежда към няколко извода не само за творчеството на писателя, но и за единния изследователски свят на неговия критик. Свят, в който от началото до края – множеството културно-ерудитски отпратки, теоретически построения, народопсихологически съждения са „пръснати“ на различни места, но заедно създават усещането за единна цялостна философско-интелектуална литературоведска проза. Този свят е белязан от вътрешното единство на смислово-структурно, на идейно-светогледно равнище. Тълкувателски идеи, теоретични концепти, аналитични наблюдения, литературноисторически синтези, появили се в ранни текстове, се доразгръщат и в по-късни опуси, изграждайки цялостна визия за националната литература като надвременен свят. И в тази посока, както сочат няколкото текста, посветени на В. Попов във времето, Св. Игов оценъчно-тълкувателски следи – възхищава се или се съмнява, предписва или поправя – развоя на един творчески път. Така няколкото текста за „Корените“, за „Вечни времена“, за „Горещи следи“ от 1975 г. авторът събира в синтетичния цялостен портрет на писателя „Слово за Васил Попов“, разположен като предговор на изданието „Вечни времена“ от 1988 г., събиращо поредица от книги на писателя. Ето я и равносметката на портретите в движение: „Но връх в творчеството му бе книгата „Вечни времена“ (1973), която продължи новелистично-цикличния роман „Корените“ и впоследствие бе издадена заедно с него в обща книга. Васил ми подари книгата с показателния надпис „от разказа, през цикъла разкази, към…“, тъй като през това време защитавах идеята за цикъла разкази като един от пътищата към романа, на което дирих потвърждения в българската проза от „Бай Ганьо“ до „Корените“. Тъй като сам аз подтиквах Васил да продължи „Корените“, които смятах за „отворен“ роман, бях зарадван от това „продължение“, което със своите художествени достойнства наистина открои писателя като един от първомайсторите на „коренотърсаческото“ направление в новата българска проза“[45].

Така че „Вечни времена“ се оказват сериозен тест не само за белетриста, но и за неговия верен критик, за новаторските му оценъчно-естетически, художествено-херменевтични и жанрово-теоретически идеи. Но Св.-Иговото споделяне подсказва и още нещо – за взаимодействието, ако може така да се каже, за „взаимопомощта“, за взаимното оплодяване на художественото и критическото слово. Писателят и Критикът са в непрестанен диалог помежду си. Диалог, който някак синхронизира духовните им търсения, интелектуалните им идеи, чертаещи нови хоризонти за националната литература.

Както вече беше споменато, един от най-същностните въпроси, поставени от „Корените“, е за мъчителното раждане на думите, за „именуването“ на битийните прозрения, за ословесяването на проумяната екзистенциална истина. Според интерпретатора именно тук е изразена битийно-философската проблематика на книгата, ядрото на В.-Поповата художествена концепция, „при това проблем и на собствената му поетика и литературна практика, в която словото също се ражда мъчително и фразата е тежка, конструирана и отмерена като дялан камък, който носи следите на една преодоляна материална съпротива“[46].

Казаното като дума е биване на битието[47], постулира Ем. Левинас. Словото дава сигурност, полага нещата в света, прави го разбираем. Словото сдобива със смисъл и ценности, защото: „Значението тръгва от словото, където светът е едновременно тематизиран и интерпретиран…“[48]. Босьо и Генерала се оглеждат взаимно, търсейки „битийното слово“, способно да изрази истината за света. Търсенето на това слово, което прави възможно конституирането на заобикалящия свят, но и проникването в неговите тайни, е начин на съществуване за тези герои. Те се изявяват в словото, говорейки за света, но и за себе си в него. С други думи, те се изявяват, „предлагайки свят, тематизирайки го“[49]. Героите на В. Попов достигат до истината, защото са във връзка с битието, с космическите ритми на съществуването, с корените на света. Търсенето на истината е най-голямото събитие за В.-Поповите хора и в това се изразява тяхната отговорност пред битието: „Именно загрижеността за словото като битиен еквивалент обединява усилията на Босьо и Генерала и ги кара непрекъснато да търсят словото за битийната истина и битийната истина за словото. И двата образа придобиват особена символна знаковост, защото съсредоточават в себе си битийния проблем за словото, през който се пречупват размислите за живота и смъртта, за необратимостта на времето и относителността на измеренията му, за възможността да се съхрани и опази родовата традиция“[50].

Тъкмо това търсене на израз, който да изкаже, да одуми битието, говори за окриленото, за мета-физичното мислене на В.-Поповите коренотърсачи. Защото: „Истината и словото – пише Ем. Левинас – конституират категориите на идеята за безкрайността и метафизиката“[51]. Всъщност това непрекъснато подсъзнателно или без-съзнателно връщане in illo tempore е израз на чувството за отговорнст на потомствените селяни пред вечните времена на Селото като необятен човешки Свят. Така Генерала – хроникьорът, „историографът“ на този Свят – преоткрива, възстановява невъзвратимото време, прави го обратимо, намира изгубеното, известява го, ръкополага го, явява го на бял свят, като по този начин го овечностява. С други думи, той надмогва чисто емпиричната му определеност, отмества границите му след-физиката. Метафизира го. В тази посока е тълкувателски дефинитивното определение на Св. Игов, че В. Попов е: „… извисил и образа на Селото, и образите на обитателите му до почти митични символи. Селото става един малък художествен модел на необятния исторически и човешки свят – и в неговото развитие, и с неговите устойчиви битийни черти. Отделните човешки образи – въплъщение на трайни човешки същности – утробата и гробът, раждането и смъртта, развитието и застоят, преходността и трайността, насилието и вярата, трудът и творчеството, мълчанието и словото – символната извисеност на образи и проблеми е превърнала този „новелистичен роман“ на Васил Попов в една от най-наситените с философска битийна проблематика български книги, в едно от най-извисените надреално-митични пространства, без да е загубен конкретният национален и човешки колорит на едно историческо развитие“[52].

Именно героите на писателя въплъщават трайни човешки същности. Те са способни, както вече отбелязах, на метафизични преживявания. Тяхното мислене, тяхното подсъзнание трепти високо при извора, дълбоко при корена, при първоосновите на света. В.-Поповите коренотърсачи са религиозни хора, homo religiosus. Те живеят с родовите сакралии. Босьо и Генерала са хора на изкуството, на метафизичните унеси, на нравствено-философските рефлрексии: „Както у полуумния тих занесеняк Люцкан Йовков въплъщава много от своята етика и копнежи, така и Васил Попов чрез Босьо и Генерала ще ни разкрие проблемите на творчеството…“[53]. Тези герои търсят думите, с които да наименуват абсолютните стойности, трансцендентните истини. А: „За наименованието на SACRUM е достоен само поетът, защото SACRUM като Биване е неопосредствано. Поетът притежава силата да посредничи на SACRUM с помощта на думи, без да вреди на SACRUM“[54]. Босьо и Генерала са В.-Поповите „стражи на истината на битието“[55], на вечното Село, мъчейки се да превърнат тази истина в език; пресътворявайки над-временното селище в своето слово.

Напълно резонно критикът вижда зад примитивните типове на Горския и Председателя творческите алюзии за проблемите на властта и държавното управление[56]. Но много по-ключово е наблюдението, че: „На границата на реалното и нереалното проблемите на действителността изпъкват още по-остро, по-ярко. Може би затова Васил Попов обича така децата, старците, малоумните. В тези хора, които се намират на границата на конвенционалното социално битие или отвъд нея – едни пред, други след, трети встрани от него, – най-добре могат да се видят и някои проблеми на битието изобщо“[57].

Маргинални, периферни, но най-вече гранични, тези хора болезнено осмислят, преживяват, но и изразяват екзистенциалните и социални кризи, ценностния колапс, в който са захвърлени, но и който трябва със сетни сили да преодолеят. За да отстоят прозрените истини, за да спасят вечните начала, онтологичните основания на човешкото биване в света. Те са способни да преминават от един начин на съществуване в качествено друг. Те са различни от себеподобните във всекидневното търсене да уловят неизразимото и неизречимото. Те са хора с контемплативна нагласа, хора на рефлексивното съзерцание, на онези часове и мигове, когато засиява смисълът на света, когато се разкрива „Какво на битието“[58]. Като Йовковите герои – и тези на В. Попов носят другостта, различността в себе си. Те разчитат дарените им битийни знаци. Те живеят отвъд чертата на видимото и обективното и тъкмо затова чуват тишината, преживяват светлината. „Битието – пише Ю. Тишнер – е универсална акустика на света, според което по един или друг начин прочитаме биващите, хората, себе си. Никой от нас не си задава всеки ден въпроса за битието. Но в това се таи достойнството на въпроса. Всъщност той трябва да ни извиси над ежедневното“[59].

Действително вечната селска вселена на В. Попов ни пренася отвъд всекидневното, отвъд патоса на конкретно социалното, отвъд актуално идеологическото и нормативно политическото (без да ги загърбва) – към неосквернеността на първичните истини, към тишината на изначалното съществуване, към „голотата“ на битието, когато разбираме, без да можем да го обясним, заобикалящото ни и себе си в него („Знам го аз, ей тука ми е – на езика – и сега се мъча да ти го обясня…“ – „Птичката“). Защото: „Това, което за ухото е тишина, за погледа – проблясък на светлината, това е битието за възможността ни да разберем нещата, хората, себе си“[60]. Но тези чути и съзряни истини не могат да бъдат изказани с конвенционалните думи („и сега се мъча да ти го обясня, но съвсем друго излиза“). В такива избрани, съдбовни мигове : „… малкото „истински“ думи – ще формулира в концентриран вид тълкувателят – се сгъстяват в зряла тишина“[61]. И тогава се явява в „чист първичен вид истината“[62].

В есенциалистки дух е изречено най-характерологичното за природата, за типологията, на В.-Поповите герои, но и за прозаическото му изкуство въобще: „И авторът прилича донякъде на Босьо, комуто птичката е изпяла „истината“ – онова от тоя толкова дълъг и все пак така къс живот, в което преобладава смисълът му. Васил Попов търси думите, тези неуловими и все пак уловени думи, които трябва да облекат „тази истина“ в плътната материя на словото“[63].

Като Йовковите герои, и тези на В. Попов, и в живота, и в смъртта, и в шума на тълпата, и в самотиите на душата отстояват чудесността на живота. Те притежават сила и интуиция, която другите нямат и не биха могли да имат. Те не се задоволяват с фрагментарните и бързопреходни истини на конвенционално-рационалистичното. Застанали на ръба на екзистенцията, те продължават да поставят възможно най-тежките въпроси за смисъла и последното основание на човешкия живот. Защото болезненото питане, напрегнатото задаване на „проклетите“ въпроси е самата съкровеност на мисленето, самото „задъхване на Духа“[64], носител на смисъла на онова, което е неизразимото на битието…

И тук, в потока на художествено-философските размисли, се появява друг много възлов критически концепт на Св. Игов, свързан със смъртта в творчеството на В. Попов. Тя е основен тълкувателски ключ, чрез който се дешифрират най-дълбинните пластове на авторовата проза. В тази посока са сентенционално формулиращи фрази като следните: „Корените“, а всъщност и останалите книги на Васил Попов, са осъществени под знака на смъртта“[65]; „Според него истината е самото битие, видяно през опита на смъртта“[66].

Угнетени от заличаването на вековните родови ценности, от радикалните поврати, от пустотата на света, героите на В. Попов осмислят битието от другата страна на хоризонта, излизат отвъд заобикалящото, в трансценденцията. Те престават да мислят за видимото и се съсредоточават изцяло върху над-времвостта, която трудно се изговаря с думи и още по-трудно с много думи. Ето защо единственото тяхно състояние е мълчанието като опакото на езика: „В „Мигове“ човекът с тиха резигнация приема смъртта, призовавайки в паметта си за сетен път живота, а в „Земята“ отчуждените дядо и внук се намират един друг, слети от някакви мощни жизнени сили: „И двамата пиха. За миг сякаш земята и небето се сляха в едно, помириха се, а всяко помиряване става в мълчание“[67].

Постигането на такива редки мигове на прозрение е възможно само в „немия контакт“, в пределното утихване на тялото и душата. Едва тогава човекът е въвлечен в друга степен на познанието – „над“ съществуващото като такова. Именно тези редки мигове на про-зиране въвличат в другото, вечното, митологичното време, което трансцендентира основанията на света и съществуването. Затова и смъртта в прозата на В. Попов не е схващана като безапелационен край, а като „възможност на невъзможността“[68] – като баба Неделя, чиято смърт е невъзможна, затова „не различаваше много женската утроба от отворения гроб, защото бе посрещала и изпращала всички“. Действително може да се каже, че героите на В. Попов постигат истината за битието през опита на смъртта, проумявайки, че истината за човешкото битие се крие в това, което е неизменно, което „постоянно се връща като ехо“[69] („И в празните къщи ще се върнат хората, и добитъкът ще се върне, и всичко ще започне отначало…“).

Книгата на В. Попов повествува именно за онази светлина, която свети в тъмното, и за онази тишина, която поглъща всички противоречия на света. Отново Св. Игов е интерпретаторът, който ще дефинира за първи път тази характерологична черта в творчеството на писателя: „Истината“ е постижима в тези редки мигове на прозрение, когато непримирими и противоположни неща се докосват, сякаш разбирайки, че са част от един и същ живот“[70]. А може би това е василпоповският смисъл на преживяването на смъртта. За да се осъзнае видимото през невидимото, историческото през метафизическото, променното през неизменното. За да се премине от света на имането, измамната вещност, шума на суетата към утаените страсти и тихата онтологическа смиреност на душата, познала другото на битието: „Това е примирението, което дава смъртта, примирение с живота такъв, какъвто е, примирение на хората в името на живота пред очите на смъртта. Така Горския се примирява със своя „политически противник“. Същият този Спас, „лудата глава“, наскоро излязъл от затвора, казва на Генерала: „Ние с тебе май имаме сходни пътища“[71].

Тъкмо тези мигове, които събират живи и мъртви, сегашното и миналото, утробата и гроба, са онези надреални състояния, за които говори Св. Игов, онези пробиви във времето, онези входове във вечността, към които В. Попов има особена склонност и така майсторски облича в плътната материя на прозата – като предсмъртния унес-спомен на дядо Димитър Столетника, като голия самодивски танц на баба Неделя…

Това сливане, това единение с битието на В.-Поповите хора се случва най-вече чрез паметта за световете на обетованото Село. То е техният Дом. Чрез него те обитават света, усещат неговата топлота и интимност: „Величието на човека е в това, разсъждава Св. Игов, че въпреки съзнанието за окончателната победа на смъртта, се съпротивлява, бори се, за да може накрая – тихо примирен, обърнал поглед към „миговете“ на краткия си живот – да влезе в нея. Но човекът влиза в небитието като в своето безсмъртие“[72]. Срещу света на часовниците, календарите, числата – В.-Поповите хора предлагат света на обредите, митовете, колелата – къщите на Спас, танците на баба Неделя, словото на Генерала… Внушенията на „Корените“, а и на целия В.-Попов художествен свят, са в посока на безкрайността, неизчерпаемостта, необятността на битието. Идея, която е въплътена и на структурно-композиционно равнище, според наблюденията на неговия пръв концептуален анализатор: „Автори, които са си поставили за цел да изразят целокупността на живота, често пъти са оставяли последната фраза недовършена, за да внушат неизчерпаемостта на битието“[73]. На фона на съществуващите повествователни модели в световната проза, критикът ще изтъкне новаторството на българския писател: „И ако това е една изразена формално „финална отвореност“, Васил Попов художествено затваря книгата с едно „Начало“, което трябва да ни внуши безкрайността и възобновяемостта на живота“[74].

Неслучайно, ако в текста за „Корените“ от 1967 г. Св. Игов говори за митологичните измерения на хора и съдби, в опуса от 1973 г. за „Вечни времена“ критикът вижда същите тези хора и съдби в един метафизически план. Без да навлизам в пространни аналитични наблюдения върху тази втора част от иначе единната студия „Отвореното“ романово пространство на Васил Попов“, ще акцентирам върху това, че метафизическите основания, отвъдните хоризонти на В.-Поповите герои интерпретаторът открива в някои нови моменти от концепцията на писателя: „Става дума за това, че авторът е разкрил един особен аспект от трайността на човешкото битие – вече отвъд жизнената неунищожимост… Човешкото битие намира една по-трайна сфера на своето съществуване – в безплътната сфера на словото, в изкуството, което е най-трайната памет за човека и неговия земен живот“[75].

Така както в „Корените“ Летописецът Генерал умира за конкретно-историческата агония, за да се впише във вечната утроба на Словото, така и във „Вечни времена“ героите осъзнават, че съществуването добива смисъл в друго измерение, отвъд траенето, в безплътната материя на думите. Оттук и почти паремийно звучащата поанта в студията на интерпретатора: „Но в тази резигнация на словото пред живота е и най-голямата му победа. Защото изкуството може да надмогне живота само като се преклони пред него“[76].

Чудесността, неунищожимостта на живота, въплътени в Словото, е възлов концепт не само в творчеството на В. Попов, но и на неговия пръв така проницателен интерпретатор. Двамата ги свързва едно от най-трайните интелектуални и човешки приятелства в българския духовен живот. Приятелство, тръгващо от литературата и завършващо в нея. Имам предвид не само „Прощално слово за Васил Попов“, което Св. Игов пише под формата на посмъртно писмо изповед до и пред покойния си приятел през октомври 1980 г. и в което за сетен път откроява най-физиономичното в творчеството му, но и неговия извисил се по върховете на българската култура духовен ръст: „Майстор на късия разказ и на новелистичния роман, на есето и портрета, творец с необикновена за нашата среда ерудиция и чужда на ориенталските ни нрави работоспособност, писател, който зряло съчетаваше една отвореност към духовните движения на големия свят с усет за чисто национални и дори регионални стойности, ти си отиваш във възраст, която се смята млада за епиците, но с едно зряло и приносно литературно дело“[77]. Но имам предвид и разгърналия се след внезапната смърт на писателя драматичен литературен „двубой“ между най-концептуалния български литературен критик и историк, създател на единствената цялостна История на българската литература Св. Игов, от една страна, и водещия поет и лидер на „априлското поколение“ Л. Левчев, от друга. Става дума за един от най-знаковите „случаи“ в българската култура от втората половина на 20. в.[78]. Но това е вече друг литературноисторически сюжет, нямащ общо с проникновеността на критическите текстове на Св. Игов, родени от възхищението и респекта от и към един голям български писател, негов съвременник. Текстове, които предлагат парадигматични модели за тълкувателски разрези на новаторската модерна проза на Васил Попов. Без да омаловажавам всички последващи опити върху творчеството на писателя, смятам написаното от Игов за образцов, вечен прочит на сътвореното от автора на „Корените“. Прочит, който безусловно посочва мястото му на класик в модерната българска библиотека. Още през далечната 1967 г. 22-годишният естетически ценител заковава критически формули, превърнали се в интерпретаторски шифри за цялостния писателски космос. Те са толкова херменевтично силни и дълбоки, че някак литературоведски „изчерпват“ света на писателя. Ето защо може да се каже, че студията за отвореното романово пространство на В. Попов е първият цялостен критико-интерпретаторски опус, който аналитико-тълкувателски изгражда комплексния синтетичен образ на писателя за всички времена.

[1] Игов, Св. Слово за Васил Попов. // Васил Попов. Вечни времена. С., 1988, с. 5.
[2] Игов, Св. Слово за Васил Попов. // Васил Попов. Вечни времена. С., 1988, с. 6–7.
[3] Станков, Ив. Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм. Велико Търново, 2010, с. 125.
[4] Станков, Ив. Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм. Велико Търново, 2010, с. 125.
[5] Игов, Св. Слово за Васил Попов. // Васил Попов. Вечни времена. С., 1988, с. 7.
[6] Елиът, Т. Традиция и индивидуален талант. Варна, 1980, с. 36, 37.
[7] Игов, Св. Слово за Васил Попов. // Васил Попов. Вечни времена. С., 1988, с. 5.
[8] Игов, Св. Слово за Васил Попов. // Васил Попов. Вечни времена. С., 1988, с. 6.
[9] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 130–131.
[10] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 128.
[11] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 129.
[12] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 114.
[13] Левинас, Ем. Тоталност и безкрайност. С., 2000, с. 10.
[14]Игов, Св. Слово за Васил Попов. // Васил Попов. Вечни времена. С., 1988, с. 6.
[15] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 133.
[16] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 129.
[17]Левинас, Ем. Тоталност и безкрайност. С., 2000, с. 12.
[18] Станков, Ив. Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм. Велико Търново, 2010, с. 125.
[19] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 132.
[20] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 131.
[21] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 130.
[22] Игов, Св. Слово за Васил Попов. // Васил Попов. Вечни времена. С., 1988, с. 6.
[23] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 130.
[24] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 130.
[25] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 130.
[26] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 132.
[27] Станков, Ив. Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм. Велико Търново, 2010, с. 126.
[28] Кръстев, Д. Време и музика в повествователния изказ на Васил Попов. // Писателят„това красиво човечество“. Васил Попов. Изследвания. Материали. Спомени. В. Търново, 2001, с. 76.
[29] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 132.
[30] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 139.
[31] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 132.
[32] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 108.
[33] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 111.
[34] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 129.
[35] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 138–139.
[36] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 134.
[37] Козлуджов, З. Словесното битие и битийното слово в „Корените“. // Писателят „това красиво човечество“. Васил Попов. Изследвания. Материали. Спомени. В. Търново, 2001, с. 11.
[38] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 135.
[39] Вж.: Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017, с. 217–218.
[40] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 135.
[41] Бодрияр, Ж. Маргиналната система. // Демократически преглед, книга 41/42, есен-зима, 1999, с. 127.
[42] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 137.
[43] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 138.
[44] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 138.
[45] Игов, Св. Слово за Васил Попов.// Васил Попов. Вечни времена, С., 1988, с. 7.
[46] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 139.
[47] Вж.: Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 31.
[48] Левинас, Ем. Тоталност и безкрайност. С., 2000, с. 70.
[49] Левинас, Ем. Тоталност и безкрайност. С., 2000, с. 69.
[50] Козлуджов, З. Словесното битие и битийното слово в „Корените“. // Писателят „това красиво човечество“. Васил Попов. Изследвания. Материали. Спомени. В. Търново, 2001, с. 12.
[51] Левинас, Ем. Тоталност и безкрайност. С., 2000, с. 37.
[52] Игов, Св. Слово за Васил Попов.// Васил Попов. Вечни времена, С., 1988, с. 8.
[53] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 139.
[54] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 137.
[55] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 141.
[56] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 139.
[57] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 139–140.
[58] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 116.
[59] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 139.
[60] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 139.
[61] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 140.
[62] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 140.
[63] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 140.
[64] Левинас, Ем. Другояче от битието, или отвъд същността. С., 2002, с. 16.
[65] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 141.
[66] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 140.
[67] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 141.
[68] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 126.
[69] Тишнер, Ю. Мислене според ценностите. С., 2004, с. 146.
[70] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 141.
[71] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 140.
[72] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 142.
[73] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 142–143.
[74] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 143.
[75] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 152.
[76] Игов, Св. Хуманизъм и творчество. Проблеми на съвременната проза и критика. С., 1978, с. 155.
[77] Игов, Св. Прощално слово за Васил Попов.// Грозните патета. Критическо ежедневие. С., 1984, с. 76.
[78] Вж.: Велкова-Гайдаржиева. За един литературен двубой. // Образование и медии. Сборник в чест на проф. д-р Владимир Атанасов. С., 2020, с. 517–539; Велкова-Гайдаржиева, А. Към „софийския роман“ на Иван Вазов. // При словото – на светло и топло. Юбилеен сборник в чест на проф. д-р Радослав Радев. В. Търново, 2021, с. 125–147.