1
3668

Критика на „новия консерватизъм“ (1)

В последно време в някои политически и интелектуални кръгове (включително и у нас) се заговори за т. нар. „нов консерватизъм“, който – твърди се – изгрявал като закономерна алтернатива на навлизащия в криза [досегашен, либерален] „консенсус за Европа“ (и въобще за Запада). Най-впечатляващи симптоми на тази – набираща сила – „алтернатива“ се съзират в своеобразното и все по-конфронтиращо се с Брюкселския „център“ политическо поведение на част от централно-европейските страни – най-вече Унгария, но и Чехия, Словакия, Полша, а също – успехът на различни евроскептични партии в Западна Европа. Припомня се и стряскащият възход на антилиберализма в САЩ.

В поредицата от текстове, които възнамерявам да предложа в Портала, ми се ще да направя един по-грижлив критически анализ на теоретизациите по повод този „нов консерватизъм“, като ще ме интересуват най-вече политико-идеологическите принципи, които му приписват.

И тъй нека повторя: в съвременна Европа (и въобще в западния свят) – казват ни – настъпвала криза на господствалия в последните десетилетия „либерален консенсус“, почиващ собствено върху три основни принципа: секуларизъм – глобализъм – [социален] капитализъм. В резултат от натрупването на различни причини – шокът от невъзпрепятствания приток на не-европейски „мигранти“, прекомерното разрастване на бюрократичната рамка на ЕС, някои твърде „либерални“ проекти в областта на морала и семейството – като все по-осезателен противовес на този „либерален консенсус“ се оформял нов тренд, почиващ този път на (свързаните помежду си) принципи на християнството – национализма („патриотизма“) и класическия капитализъм.

Адептите на „новия консерватизъм“ у нас (все още недостатъчно откровено публично заявени) дори твърдят, че било време той да се артикулира политически и в България, като с това замени отишлата в миналото стара – либерална – „десница на прехода“ с една нова „православно-патриотично-капиталистическа“ десница, в крак с базисния тренд на континента и която би могла да стане новият (и по-успешен) опонент на „лявото БСП“.

Въпросът, на който ще се опитам да отговоря в следващите текстове, гласи: действително ли върху „конюнкцията“(сбора, съединяването) на тези три принципа: християнство, национализъм, капитализъм лежи онова, което наблюдаваме в предизвикващите интереса на „новите консерватори“ страни от централна Европа? Вярно ли е, че случващото се в държави като Унгария, Полша, Чехия и най-вече Америка на Доналд Тръмп почива на „конюнкцията“ на изброените три принципа? Нека го кажа направо: каквото и да се декларира от различните политически теоретици, аз твърдя, че посочената конструкция ми се вижда дълбоко проблематична и – както ще се опитам да покажа – неотговаряща (и даже не можеща да отговаря) на действителността. Тя чисто и просто е взаимно противоречива.

Като оставим настрана (твърде произволно) предпоставената теза за дълбока „криза“ на „либералния консенсус“ в Европа (все пак едва ли може да се говори за такава във водещите европейски държави – Франция, Германия, Холандия, Италия, Белгия, скандинавските страни, където шумните прояви на националистични и ксенофобски партии все пак не им дадоха повече от малобройни групи в националните парламенти), ако се съсредоточим само върху принципната основа на привижданата „алтернатива“, ние ще установим, че тя е по-скоро присъчинена към реалността.

Всъщност още от пръв поглед прави впечатление, че макар всеки един от членовете на привижданата „алтернатива“ безспорно да е налице, да е (някакъв) фактор в нашия свят – християнски църкви и вярващи християни живеят в Европа, национализмите са факт в различна степен в страните й, а стопанският живот навсякъде се развива на доминиращо капиталистическа основа – „конюнкцията“ обаче на трите май не е налице в пълнота никъде. Пак повтарям – аз дори твърдя, че тя и не би могла да се осъществи в пълнота никъде в днешния свят, защото е взаимно-противоречива.

Да се вгледаме отначало в първите два „члена“ на прокламираната „новоконсервативна“ триада.

Ако мобилизираме знанията си първо за западноевропейските конфесии на християнството – католицизма и протестантството – ние веднага трябва да си спомним, че те всъщност никога не са ставали част от съвременната, собствено национална идентичност на новоевропейските държави, не са били „ресурс“ на техните „национализми“. Напротив факт е, че на Запад модерните национални идентичности се изграждат много по-скоро на либерален (и в началото дори на антицърковен) принцип. И това е така по простата причина, че универсалният par excellence католицизъм, в епохата, предшестваща формирането и обособяването на западноевропейските нации, е намирал политическо въплъщение в различни над-етнични „свещени“ империи: „Свещената Римска империя“ (на германците, италианците и западните славяни), „Австро-Унгарската империя“, „Испанската (континентална и отвъд-океанска) империя“ на „католическите крале“ и т. н. Не католическата вяра, а етносът обаче е смислосъздаващ принцип на новоевропейските (западно- и централно-европейски) нации и отстояването на този принцип често е ставало в противоборство с универсалистичния възглед за западно-европейското човечество, което Рим е имал за него.

Разкъсването на старите „католически“ империи се извършва следователно в противоборство с конфесионално-идентифициращите се техни династии и поради това от (повече или по-малко) анти-клерикално настроени – либерални национални лидери. Въобще аз бих казал, че католицизмът на западно-европейските страни и народи е елемент на националната им идентичност само по отношение на ино-конфесионални общества и страни или в определени държави, имащи травматичен проблем с различни по изповедание империи, с които съседстват или съжителстват (например Полша, която е „католическа нация“ в противоборството си с Русия, или Австрия и Италия, които са подчертано „католически“ в периода на сложните си отношения с Пруска Германия). Принципно обаче католицизмът – поради самата си еклезиална природа – не може да бъде „френски“, „испански“, „италиански“ и т. н. – т. е. национален католицизъм, нито пък Франция или Италия могат да се идентифицират като „католически“ нации, защото това не им придава национално своеобразие и не ги различава от други католически нации.

От своя страна, протестантството (с изключение на най-класическото – лутеранско протестантство, идентифициращо до средата на XVIII век еманципиращите се от „Свещената“ империя германски протестантски княжества) по самия си генезис не е „национална“ конфесия. Като най-индивидуалистичното от християнските изповедания, то няма този капацитет, а и историята му – до XVIII-XIX век – достояние на общности в сложни, напрегнати отношения с държавната власт в много от европейските страни (Англия, Холандия) – го прави по-скоро изповедание на потенциални вътрешни или действителни „емигранти“, отколкото на национални мнозинства. Може би протестантството съставлява национална идентичност единствено за северо-американците, доколкото националната идентичност на тези хора е идентичност на протестантски „колонисти“, на съставляващи в своя населнически устрем нация-проект, нация на извиканите в новата „обетована земя“ нови „израилтяни“. Но САЩ са страна на толкова много конфесии (и протестантски и непротестантски), че конфесията въобще не може да стане там национална идентичност.

С други думи, „християнството“ и „национализмът“ много трудно – чисто исторически – биха могли да попаднат в конюнкция в страните от Западна Европа. Национализмът, който обособява един от друг европейските – католически или протестантски – народи, по природа и произход не е християнски (конфесионално) оцветен за тези народи, точно така както и християнството им не е националистично белязано.

Да, Европа е създадена от християнски народи, но в основата на националната им самоидентификация, на националната им обособеност (т. е. на национализма им) не лежи „християнството“ (католицизма, протестантството им), а неща свързани с друго – най-често с „традиционната“ им противопоставеност на други съседни нации (французите не са „грубите немци“, поляците не са пък „агресивните германци“, в Австро-Унгарската империя унгарците са онези, които са отблъснали османските турци, италианците са носителите на общоевропейското „латинско наследство“ и т. н.). Ето защо обаче и съвременният национализъм (който, да – започва да се проявява в политиката на определени, предимно централно-европейски страни) много рядко прибягва към (националното си) християнско наследство, към своята християнска традиция, за да се обоснове. Когато използва реториката за връщането към (или отстояването на) „традиционните“ и по подразбиране – християнски ценности, унгарският националист например, не го прави, защото е унгарски католик, а защото е… анти-либерал, защото е против „либералните“ ценностни принципи на модерна Европа. По същия начин и полският националист изтъква католицизма си, защото е анти-либерал, а не защото католицизмът е националната му идентичност.

По-различна е ситуацията в източно-европейските православни страни. Там сякаш mравославието се преживява като национална идентичност и следователно може да върви в „конюнкция“ с „национализма“ („патриотизма“). Разбира се това се дължи на особената, различна от западноевропейската история на връзките на православната конфесия с държавата.

Всъщност ние имаме два исторически съществували „модела“ на съжителство на православното християнство и държавата. Първият и тук е моделът на „свещената империя“, каквато до края на XV век е била империята на Константинопол. Православни по вероизповед в ареала на Източна Европа са били редица народи, като повечето от тях са имали собствени (народностни или териториални) владетели и все пак всичките те са се самосъзнавали като принадлежащи към света на православните, чийто общ „патрон“ е бил императорът на християнския, православния „нов Рим“, с когото затова всички останали православни владетели са били във връзка, образували са с него (и под неговото главенство) едно „свещено семейство“. Така владетелят на България е бил наричан „духовен син“ на императора, такъв е бил и руският киевски княз и т. н. След края на Ромейската империя този „модел“ не отмира веднага, защото с него постепенно се „сживява“ въздигащият се Московски цар, за когото всички православни народи, не само руският, продължават да са народи на свещената (и православна) „Римска империя“, една част от която е завладяна от иноверен завоевател, но все пак си остава част от тази империя, чийто център сега е станала Москва – „Третият Рим“.

С проникването на либерално-националните идеи сред балканските народи от началото на XIX век обаче този „модел“ на „свещената империя“ е отхвърлен от тях и на негово място се установява моделът на „националните (народностните) православия“. В дълбочина негов пусков механизъм се явява реакцията на узаконеното в Османската империя верово-църковно подчинение на всички православни народи (т. нар. „рум-миллет“) на Константинополския патриарх. Ето защо обособяващите се в този регион новоевропейски, етнически нации, които почти до една са православни по вероизповед, обособявайки се помежду си, първо и преди всичко се обособяват и от едното – Константинополско, „патриаршеско“ православие.

Действително те трудно биха могли да бъдат български, сръбски, румънски и т. н. народи, но същевременно константинополски (гръцки) православни. На „патриаршеското“ (гръцко) православие се противопоставят „националните православия“. Така Православието от „вселенска“ става национална конфесия, става национална идентичностбългарско православие, гръцко православие, сръбско православие и т. н., става  т. е. конкретно-национално, а същевременно нациите приемат „православията“ си като съществени елементи на своите идентичности. Народите си приватизират православието – превръщат го в православие-на-нацията, в национални православия, а от своя страна – тези национални православия освещават народите си, превръщат се в национални „сотери“. Това е вторият „модел“ на съжителство на православното изповедание с държавата след модела на свещената империя на православните.

В разглеждания смисъл изглежда, че в източна Европа една „конюнкция“ Православие-национализъм има почва и дори е традиционна. Там е работата обаче, че въпросният „модел“, възникнал и утвърдил се в източна Европа през XIX век, към днешния ден по-скоро също е (вече) надживян. Той поначало е бил „оказионален“ – придобил е битие поради специфичните исторически реалности и перипетии на Балканите. След утвърждаването си като отделни (етнически) нации обаче, балканските народи престават вече да имат нужда от национално mравославие, като свой идентификационен репер. Епохата на противоборството на множеството православни народи, желаещи обособяване, с държащата ги в една (и подчинена на гръцкия Константинополски патриарх) религиозна общност е отминала и затова обособените, национални православия вече не са нужни на тези национални общности. Православието е нужно и до днес на част от населяващите тези държави люде, но вече като Православие, а не като „нашето“ (българското, гръцкото, сръбското и т. н.) православие. Онези, казано фигуративно, които днес са православни у нас (в Сърбия, Гърция, Румъния и т. н.) са православни, но не и български (сръбски, гръцки, румънски и т. н.) православни. Но и обратно: Православието в тези страни, преживяло и надживяло крепящата го като отделно (не-патриаршеско) Православие национална общност също  престава да има нужда от националната държава, на която да бъде Православието.

Ето защо, макар в нашия регион християнството (Православието) да е било – до към средата на ХХ век – национален идентификационен принцип, а национализмът ни да е бил конфесионално (православно) определен, днес – в началото на XXi век, това вече е анахронизъм. Да, надживяността на модела „Православие – национална държава“ (респективно Православие –национализъм) е с различна дълбочина в различните страни от Източна Европа. В държавите, които преживяха половинвековния комунистически режим, решен да изкорени религията изобщо, „конюнкцията“ на Православието с националната идентичност (с национализма) е фактически напълно преодоляна. Завръщащите се към Православието в страни като България и Румъния например, се завръщат към него, било защото то е Православие, от чиято духовност, от чиято религия те имат нужда (но не защото то е нашето – българското, румънското Православие), било защото то е изповеданието, различно от „западните“ (от европейските), защото е „източно“ – т. е. по геополитически мотиви и страсти, които не са тъкмо национални. По-силен е все още моделът Православие – национална държава в Сърбия, която не е преживяла същия комунизъм като нас, но и там той днес, струва ми се е по-скоро модел „Православието на източната геополитическа общност“. Тук трябва да добавим и войните, съпровождащи разпадането на Югославия в последното десетилетие на ХХ век. Накрай, в Гърция „Православието“ в този модел е по-скоро базисна (но стара, историческа) „традиция на нацията“, отколкото специфично национална идентификация.

Конюнкцията на Православието с нацията (с национализма) е съвършено уникална в Русия. Доколкото руският национализъм е изконно империалистичен (Русия поне от началото на XIX век се изживява не като етническа нация, а като „държава-свят“, не просто като „Русия“, а като „Русский мир“), то и Православието за Русия е не тъкмо национална идентичност, а оръдие на имперските й усилия. Руското православие е „националистично“, „руско“, само доколкото Русия е не-(и анти-) Запад, доколкото е потенциалният цивилизационен дом за Православието изобщо. Обратно: руският национализъм е свързан с Православието, само доколкото то е общо-източно (не-европейско, анти-европейско) изповедание, което може да изпълни със съдържание имперските му проекти.

Следва

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияНарочни Робинзони, обратни и наопаки
Следваща статияКраят на постреволюционната утопия

1 коментар

  1. И според мен е така – съвременното християнство в България е въпреки БПЦ, която ето мен систематически ме отблъсква и просто не мога като зрял и разумен човек да се присъединя към нея. Чак се чудя дали да не приема кръщение в ГръцкатаПЦ, хем е и по-стара, все пак. Кой ги знае какви са и онез висшите им клирици, ама поне няма да са ми пред очите като нашите.