0
3831

Критическите рискове на доктор Кръстев

Проблемът “Елин Пелин – доктор Кръстев”

Елин Пелин, София, 1907 г.

Проблемът “д-р Кръстев – Елин Пелин” е персонален израз на проблема Европа – България. Различията са и продукт на противоположните позиции на “Българан” и “Мисъл” в хода на литературния живот у нас.

Може би най-силното предизвикателство в д-р Кръстевите оценки на творчеството на Елин Пелин е в статията на критѝка “Певец на селска неволя”[1]. Струва си обаче, преди да пристъпим към нея, да обърнем внимание на други няколко мнения.

В рецензията си за Елин Пелин (“Мисъл”, 2/1905) Й. Маринополски заявява, че ще говори само за сюжетите, без да се спира на художествената стойност на разказите. Пак в този брой А. Протич изразява възторга си от пародиите на писателя и смята “всичко написано от Елин Пелин за превъзходно”, имайки предвид най-вече разказа “Безбожник”. От своя страна, в следващия брой на “Мисъл” Вл. Василев се спира по-подробно на качествата на Елин Пелиновата проза, но не пропуска да отбележи, че “всичко онова, което не засяга по-отблизо и непосредствено чувствата на Елин Пелин, е бледно и фалшиво” и завършва с безпокойство от “опасния въпрос”: “ще съумее ли Елин Пелин да ни изнесе по-цялостни, по-пълни и по-дълбоко замислени картини из нашия живот?”. В статията си “Сегашната наша литература. Преглед мимоходом” (“Мисъл”, 10/1905) Ив. Андрейчин пък направо се плаши “от бързо придобитата му популярност” и заявява, че писателят “трябва  усилено да работи над себе си”, че “често се отбива в тесни пътеки без изход… и ако се отърве от това, честита бъднина го чака”. Статиите на четиримата автори отделят внимание на две съществени особености в ранното творчество на Елин Пелин – непостоянството, изразяващо се в неравностойността и нееднородността на разказите му, както и несигурността за развитието на дарбата му. Няма да е излишно да отбележим още, че към мненията за това непостоянство на Елин Пелин се присъединява и А. Страшимиров в една анкета на Сп. Казанджиев от 5. VІ. 1906 г. Мнението му съвсем телеграфно е записано от Казанджиев: “Нехаен бил. Силна дарба. Зле му влияят българановците. Не го оставят да се задълбочи”.

Всичко това не убягва на д-р Кръстев. Той обаче се заема да бъде и по-конкретен, и по-компактен. Като “най-фаталния негов недостатък” критикът посочва отсъствието на стил. От днешна гледна точка това звучи твърде крайно. Причините за такава рискована позиция обаче са няколко.

По времето на д-р Кръстев, но и след самата епоха “Мисъл” понятието “стил” се третира като подчертано философска, а не като филологическа категория. Философизираното разбиране за стила съсредоточава в себе си повече психологически и естетически, отколкото филологически и езиковедски възгледи. Още в студията си за Пенчо Славейков в “Литературни и философски студии”, споменавайки Алековия “Бай Ганьо”, д-р Кръстев визира критическия му прочит от Балан: “неговият Бай Ганю бе привлякъл навремето си критическите погледи на един филолог, но именно критиките от тоя род най-добре илюстрират безсилието на литературната критика… Каква жизнеспособност и каква творческа мощ може да има една критика, която не вижда друго нищо, освен предмет за филологически конюнктури”. Наред с това дори думата “текст” и производните ѝ твърде рядко се срещат в критико-оценъчната и интерпретативно-тълкувателната литература от онова време, за разлика от днес. Като метод текстоцентризмът е още практически непознат не само на д-р Кръстев, но и дълго след “Мисъл”. Поради това се оперира с възгледи за твореца, а не за текста сам по себе си – той се следи (чете, интерпретира) най-вече заради фигуративната представа за автора. Той създава творби, творения, произведения; стихотворения, романи, разкази, драми, но не и текстове. Смисълът “текст” е от съвсем различна парадигматика и не се вмества в конвенциите на д-р Кръстевото време. Така схващането за стила се конституира съобразно известната максима “стилът – това е самият човек”, в която “човек” е синоним на “творец”, “художник”, “поет”. Оттам нататък възгледът се локализира и задълбочава във философските и психо-естетическите аспекти на творението и творческия акт. Филологизмът има третостепенно значение в проблема за литературността и в частност за стила.

В “Певец на селска неволя” д-р Кръстев се позовава на едно определение за стила на Уолтър Пейтър: “Стилът е онова в едно произведение, което досега никому не се е удало, нито пък в бъдеще някому ще се удаде, колкото и да би се домогвал до него”. Макар съвсем толерантно да отбелязва, че този стил е единствено “дар на гения”, критикът не намира за нужно да пояснява защо определението на Пейтър не го ползва и защо се отказва от него при прочита си на Елин Пелин. Но дава да се разбере причината за това, а именно в максимализма и крайната метафизичност на такова определение, което мистически абсолютизира и сакрализира стила. Д-р Кръстев съсредоточава разбирането си за стила на Елин Пелин “не в тая висша смисъл, но в онова по-скромно значение на думата”, което се вписва в психо-естетическите и философски параметри на понятието и което съответсва на формулировката “стилът – това е самият творец”. Въз основа на своя философизиран психо-естетизъм критикът прави и други заключения: че Михайловски има стил “във всичко, що пише” и че “Алеко го нямаше (ако и да беше на път да го създаде)”. Пишейки за Щастливеца, че няма стил, д-р Кръстев компенсира веднага този недостатък точно с възгледа за стила, че е самият творец, който в есто-психологическия си аспект се доближава до юнгианското разбиране за цялостната личност: “но имаше темперамент, имаше целна, гранитна, писателска индивидуалност, която е равноценна или дори по-ценна от стила” (подч. м. – Р. Ш.). Неслучайно “Певец на селска неволя” започва с проблема за природата на художника и неговото самосъзнание, които са важни функционални атрибути на цялостната личност, поставена в творческа ситуация.

С тези есто-психологически и проюнгиански нагласи д-р Кръстев пристъпва и към разказите на Елин Пелин. Силната дарба, спомената от А. Страшимиров, се намира почти изцяло в несъзнаваната художническа природа на писателя, т. е. извън съзнателния концептуален контрол на самите интенции. Това се отнася и за онези “банални безвкусици”, въз основа на които критикът твърди, че белетристът “създава безсъзнателно най-доброто и най-лошото” (подч. м. – Р. Ш.). Поетическите му “видения” остават в сферата на несъзнаваното – “зародени в недрата на тъмно несъзнание”. Тези смели и недвусмислени, рисковани отпратки към Вунд и Хартман, а днес и към Юнг, са провокирани именно от крайното непостоянство на Елин Пелин. В какво точно се изразява то?

Всъщност “непостоянство” може би не е точното определение за ранното творчество на писателя, но то комплицира психо-творческите и социалните фактори, които го обуславят и които критикът иска да обхване. Непостоянството включва “незначителността” на темите, а това “не отбягна на вниманието и на други критици, макар никой да не го схвана в неговата по-дълбока същност” (подч. м. – Р. Ш.). В литературен аспект “по-дълбоката същност” за д-р Кръстев е антитетична. Той намира за тематично незначителни разказите “Кърваво отмъщение”, “Лудата”, “Хитрец”, “Вдовец”, “Адвокат”. Като антитеза на тяхната незначителност редакторът на “Мисъл” поставя “На оня свят”. За д-р Кръстев изобщо незначителността на темите и сюжетите е в състояние да проиграе и компроментира и идеите, до които те се домогват. В психологически аспект пък цялата тази “по-дълбока същност” на незначителността също се корени в двойка противоположни комплекси: “осмисленост (осъзнатост) – неосмисленост (неосъзнатост)”. Цитираните разкази според д-р Кръстев впечатляват със своята “пустота, безсъдържателност и безцелност”, докато в противоположност на тях “На оня свят” е сред “някои от работите на Елин Пелина”, които са превърнати в “осмислени дела”. Непостоянството включва още езиково-стиловата, композиционната и идейната колебливост у ранния Елин Пелин, подсказващи за една преимуществено занаятчийска работа върху художествената словесност. До нея критикът стига също чрез антитетичния си подход. От една страна, самата дарба още не е белег за обособен и осъзнат “художнически индивидуалитет”. Така са написани въпросните разкази – те са просто “записани”, “разправяни”, “нанизани” като “различни случки”, които писателят “не е обгорил със своя дух”. Колкото и изрядно да са написани и на фона на “На оня свят”, без да бъдат обгорени от съзнаващия дух, те си остават безинтересни и незначителни заради леснината в написването си и повърхностността на посланието.

От друга страна, осъзнавано-осмисленото творене (включващо тясно конципираното и тенденциозно охудожествяване) според д-р Кръстев съвсем не е единственият и гарантиран индикатор на дарбата, тъй като в психичния си пласт тя иманентно притежава и несъзнавана, емоционално обагрена част. Ако критикът намира, че “На оня свят” – от аспекта на съзнателно контролираното и целенасочено творене – е композиционно осмислена творба, то тази осмисленост не се разгръща върху останалите компоненти, например върху езика, тъй като според него в анекдотичния жанр той не представя “високата” литература, поради което не могат и да представят дарбата, таланта, гения. Наред с това отсъствието на психологическо изобразяване или на характерологично задълбочаване са важни индикации на простото, повърхностно рисуване, при което “техниката не създава на писателя никакви затруднения, а особеностите на жанра позволяват и доста повърхно “докосване”, без всяко по-голямо задълбочаване в психиката на лицата”. Самата дарба, според редактора на “Мисъл”, би следвало така да бъде овладяна, че и в несъзнаваната си част да заявява мисия, бидейки “отражение на душата на писателя, на работещия, мислящия над явленията негов ум”. В критическото съзнание на д-р Кръстев между мисия (“висши задачи” в “Певец на селска неволя”) и тенденция съществува остър антагонизъм, макар и в определени случаи индиректен. Мисията репрезентира универсалния, пре-творен човешки свят, разкрит и съ-единенв едно идеално цяло”. Този пре-творен свят (“отражение на душата на писателя”) се експлицира в националното художествено пространство, което по това време според критика е “долитературно”. С други думи, мисията е резултанта на “художническия индивидуалитет” и творческия “натюрел”, констелирани в “задачите” на националната литература. Противно на нея, тенденцията изкривява универсалния, пре-творен и обобществен свят на художника, хоризонтира вертикалите му, носи едностранчивост и е апсихологична; хипертрофира “натюрела” и смесва например художествеността с публицистичността. Още с появата си творческите “натюрели” на поети като К. Христов, П. К. Яворов, Пенчо Славейков заявяват мисия, макар че д-р Кръстев с не по-малко критичност, отколкото към Елин Пелин, се вглежда и в техните “художнически индивидуалитети”. От своя страна, Елин Пелин не заявява нито мисия, нито тенденция. Излизайки от “Българан”, той излиза от онзи кръг на злободневното и масово писане, в който “писателски натюрели от рода на Елин Пелина съвсем не са рядкост”. Сериозно внимание следва да се обърне и на категоричността на Б. Пенев, който определя този тип “българановско” творчество като “синоним на лека, безсъдържателна литература[2]. Но ако той се спира на Елин Пелин в контекста на българановското разбиране за художественост (и то с близки на д-р Кръстев наблюдения), то редакторът на “Мисъл” се спира на отделни аспекти в недостатъците, които “застрашават добрите страни на таланта на Ел. Пелин”. Този детерминиран критически подход par excellence поставя д-р Кръстев в незавидната роля на “критик на недостатъците”, както сам назовава себе си в предговора на “Млади и стари”. Това означава, че акцентирайки повече на “недостатъците, нежели на художествените достойнства”, той поема риска да не разглежда автора или творбата с предварителни позитивни нагласи. У д-р Кръстев недостатъците, а не достойнствата определят критико-оценъчния му дух, независимо дали става дума за Елин Пелин, Яворов, Г. П. Стаматов, К. Христов или даже Пенчо Славейков. Ще обърнем внимание на обстоятелството, че подобна критическа линия възприемат също Б. Пенев и Вл. Василев. На нея се противопоставя М. Арнаудов, който по-късно в “Българска критика” (в. “Мир”, 16. ІІ. 1918 г.) критикува и тримата за тяхното почти несправедливо отношение към съвременните български писатели. Във възникналата полемика се открояват двата противоположни възгледа за принципните позиции, на които се основава критико-оценъчната практика – позитивисткият на М. Арнаудов и критическият на д-р Кръстев, Б. Пенев и Вл. Василев. Тези два възгледа се засичат и междутекстово в “Певец на селска неволя” от д-р Кръстев и излязлата по-късно рецензия на М. Арнаудов “Новите разкази на Елин Пелин” (сп. “Съвременна мисъл”, 4-5/1912). При един сравнителен прочит на двата текста, макар да разглеждат различни книги, би могло да се мисли за размененост на заглавията им. “Певец на селска неволя” обявява социалната идейност на разказите на Елин Пелин, на която д-р Кръстев не отделя такова внимание, каквото отделя М. Арнаудов в своята рецензия. От друга страна пък, в “Новите разкази на Елин Пелин” М. Арнаудов не отделя такова внимание на творческите проблеми при писателя, каквото отделя д-р Кръстев. Заглавието на единия сигнира повече проблематиката, с която се занимава текстът на другия.

Рискованото кардинализиране на оценките за ранното творчество на Елин Пелин не се дължи на критическа емоционалност или на философски идеализъм, нито на естетически нормативизъм, а на практическо прилагане на европейски научни критерии към българската художествена словесност. Те задължително съдържат философски и естетически възгледи. Проблемът “д-р Кръстев–Елин Пелин” е персонален израз на проблема Европа–България и то в посоката Европа към България, а не България към Европа. Първият ракурс е евроцентричен, за разлика от другия, който спрямо него е идеологичен, а оттам и вътрешно-позитивистки. Различията са и продукт на противоположните позиции на “Българан” и “Мисъл” в хода на литературния живот у нас. Поради това “знаменитата четворка” често е обект на карикатурите, пародиите и фейлетоните на “Българан”. В този смисъл идеята, че “Българан” е критическа рефлексия на евроцентричния ракурс не изглежда неправдоподобна, но пък не е и по същество. Доколкото Елин Пелин може да се смята за “българановец”, ще подчертаем, че той израства над художествените творци от самия “Българан”, пишещи повече за злободневните нужди на литературата, а така също и над масовото писане, над “писателските натюрели”, които “съвсем не са рядкост”. В цялото си 40-годишно разнообразно и обемно творчество Елин Пелин остава чисто народен, във висока степен и самобитен писател. Неговите произведения не се утвърждават веднага или скоро, обособявайки се от широко експлоатираната иначе българска жанрово-тематична, идейно-естетическа и езиково-стилова база. Те постепенно стигат до нивото на представителност за националната ни литература, като превръщат и самия автор в неин класик. Това обаче не става нито въпреки “Мисъл” с д-р Кръстев, нито заради “Българан” с Ал. Балабанов, нито дори чрез “Напаст божия”, “Ветрената мелница” или “На оня свят”. Както споменахме, той израства същевременно и над приятелите си от бохемата около “Българан”. Може би твърдата хумористично-сатирична линия, възприета от вестника, прави неактуален въпроса дали е реално и в какво точно се изразява такова издигане на народностния писател от своята собствена литературна среда. Защото в нея също има писатели, чието творчество търси европейски пътища и претендира да бъде сериозна литература – да речем А. Протич, Тр. Кунев, Вл. Попанастасов, а така също и критик като Ал. Балабанов, който обаче не поддържа някакъв естетически и критико-оценъчен концептуализъм, както д-р Кръстев в “Мисъл”. Неговата рецензия “Пепел от цигарите ми” в “Пряпорец” (112, 1904) не спомага с нищо за установяване на постоянно и сериозно позитивно единодушие в оценките за писателя. Може би прав е Й. Василев, че “творчеството на Елин Пелин получава за първи път достойна оценка от критиката” с публикуваната в сп. “Художник” (3, 1909) беседа на С. Радев “Българският селянин, според някои наши писатели”, въпреки че и тя не отделя внимание на чисто творческите проблеми при Елин Пелин. Така или иначе, в и около “Българан” няма друг писател от ранга на Елин Пелин, за разлика от “Мисъл”, където те са няколко. Наистина, различията между “Мисъл” и “Българан” са повече от очевидни и правят всяка съпоставимост някак неадекватна. Но точно тази очевидност позволява да се открои специфичното обособяване на Елин Пелин като класик. То не се извършва нито категорично и убедително, нито бързо и впечатляващо, а трудно и независимо както от “Мисъл” с неговата европейска строгост, така и от “Българан” с неговата “лека” литературност – оставащи назад във времето, въпреки опитите за възстановяване на “Мисъл” и въпреки “преражданията” на “Българан”.

Макар и текстът на д-р Кръстев да се отразява негативно върху отношенията между писател и критик, творчеството на първия не се повлиява от концептуалния критицизъм на втория. Нито пък редакторът на именитото списание коригира критическите си възгледи. В заглавието “Певец на селска неволя” д-р Кръстев кодира своите надежди в младия писател, който иначе “много обещава”, както отбелязва за него и в студията си за Г. П. Стаматов. Певец е Яворов, певец е П. Ю. Тодоров, певец е също К. Христов, но не и Г. П. Стаматов, Н. Начов и даже Михалаки Георгиев. Няма да е излишно накрая да добавим, че макар и критически настроен към младия писател, с “Певец на селска неволя” критикът съвсем не отрича Елин Пелин. Той вярва в неговото художническо израстване и дори в писмо до М. Белчева от 18. ХІІ. 1916 г., във връзка с пътуване на наши писатели до Германия, пише: “Тук се мълви за някакви писатели, които щели да ходят в Германия. Но никой свестен няма да доде, освен Елин Пелин и А/нтон/ Стр/ашимиров/”.        

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.       

[1] Миролюбов, В. – Млади и стари. Тутракан, 1907, с. 95-125.
[2] Пенев, Б. – Литературата около “Българан”, сп. “Мисъл”, 1/1907, с. 58-72.