1
589

Кройки

AZahariev

Стана някак странно.

В Минск лицата изглеждаха странно спокойни, без да издават нервност. Дори имаше някаква неочаквана ведрост вън от протоколната, но не като че ли предизвикана от трудния, но щастлив в крайна сметка изход, а маскирана-необичайна, ненормална за един такъв формат на преговори. На срещата, която стана така решаваща за бъдещето на мира, се събраха хора, които успяха да се споразумеят. Това е добре.

Но покрай най-важното  – на какво се съгласиха – стои въпросът, как го направиха. Искам да кажа, че договореното в Минск, постигнатото там съгласие за прекъсването на една все по-развихряща се война, е нещо много добро, но и звучащо заедно с това в тъжни тонове. Оставящо лош привкус просто. Защото остава впечатлението, че за кой ли вече път достигането до такова ниво на политическо излизане от създала се остра криза минава задължително през някакъв етап на побутване между онези, от които зависи най-вече нейното разрешаване. Да, бутане, побутване. С рамене така, като в училищния двор. Говоря за побутвания, които на дъската на големия шахматен свят, в който продължаваме да живеем, уви, са неизбежни, но точно това продължава да носи тъга. Защото тези над 5300 души, погълнати до момента от гражданския конфликт в Украйна, станаха за кой ли вече път доказателство. Свидетелство за това, че надиграването в международните отношения не се е освободило от инструментализирането на хиляди човешки животи и не е ориентирано към идеала на хуманността, която иначе се представя от неговите, на надиграването, агенти за негов хоризонт.

Съжалявам, но при цялата си комплексност, при цялото заплитане на противоречивите интереси, кръстосани в Украйна и пронизващи тази страна, продукт в днешния си вид на несъмнено компилативно и доста несръчно инженерство с разнороден произход, можеше да се стигне до вчерашния Минск далеч по-рано.

Разбира се, че икономическите санкции, наложени на Русия междувременно, дадоха своя резултат, изиграха ролята си. Очевидно е, че при цялото отричане на този факт от страна на Москва, руските управляващи кръгове се видяха принудени да се огънат и да се озоват във февруарската столица на Беларус, след като бяха там и през септември. И бяха различни тогава, както знаем.

Но, мисля си, съмненията, изразени публично от високопоставени политици в Полша и Литва, включително и от Доналд Туск, чийто европейски пост е достатъчно респектиращ, трябва да ни сигнализират за това, че непосредствените западни съседи на Русия се чувстват изнервени и не са склонни да споделят безрезервно оптимизма, който срещата в Минск би трябвало да произведе. Ясно е, че в Полша и Литва ставащото в Украйна и експанзионистичната политика на руската държава спрямо нея се възприемат с голямо притеснение.

И все пак смятам, че опасността от руска агресия спрямо страни-членки на Европейския съюз и НАТО е абсурдно да бъде разглеждана като евентуален вариант за развитие на конфликта между Русия и Украйна. Знаем, че поради сложността и взаимосвързаността в интернационалните връзки такова продължение би било фатално неизгодно за всички участници. Затова нервите в Полша и Литва не са напрегнати от страх за националния суверенитет, разбира се. Ето защо и заиграването с риска от въвличане на България във военна конфронтация с Русия, предизвикано от руска страна, е не само вредно, но и опасно. Не в смисъла на международните отношения, а дотолкова, доколкото обслужва частни вътрешнополитически интереси, които съвсем не съвпадат с обществения интерес на този етап. Превръщането на този сюжет в обществена тема, и то в част от всекидневния разговор, е неизбежно, но хиперболизацията му е неблагоразумна и манипулативна. А иначе превантивните мерки на НАТО не са безпочвени, но са според мен повече декларативни, отколкото целящи друг тип ефект. Важна декларация. Само че информираният образова ли се наистина? Не е знаел?

Трябва да се каже пак, че нормандският формат демонстрира – при цялата си цивилизованост – нещото, което и съставлява центъра на тезата ми. Нещото, с което започнах. А именно, че побутванията с рамене между по-големите вън от европейския училищен двор са факт, но че ги има и вътре. Това се знае, но размерите са важни. Защото тези бутвания предоставят възможност за манипулация отвън. Има нередно за едно такова обединение разминаване на интереси, от което идва и чуждото възползване. Разбягването по интереси е съвсем нормално, само че понякога изглежда така, сякаш че ставаме все по-крехки.

Нищо ново. Големите си играят с малките. След усмивките в Минск притеснени изглеждат най-вече поляците и литовците. Разбира се-нали винаги буферът е в най-неизгодната позиция. Естествено и Порошенко не беше чак толкова весел.

Тъкмо затова започнах с мнението, че от Минск произлязоха отново неприятните реминисценции за рецидив, който не спира да се повтаря. Че животите на хиляди хора, станали не по своя вина заложници на колизии, заложени отдавна и заредени с експлозив, за който способните да го обезвредят знаят, но който им е нужен, явно не струват достатъчно.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияЛицата на художника
Следваща статияТворчеството е продължение на създаването на света