0
1555

Кротката болка на оцеляването

„Рома“, реж. Алфонсо Куарон

Нека не ви заблуждава Оскарът му за режисурата на „Гравитация“ – за последните двайсетина години Алфонсо Куарон има само два наистина добри филма и те са мексикански. Обезоръжаващата небрежност и младежкият колорит на „И твоята майка също“ (2001) могат да се мерят единствено с черно-бялата поетична мъдрост на „Рома“ (Златен лъв от МФФ Венеция 2018, Оскар за чуждоезичен филм и втори Оскар за режисура). В епицентъра на индустриална война, икономическа, но също и творческа мексиканският режисьор приема да създаде кинотворба продуцирана от Netflix и предвидена предимно за онлайн разпространение, като признава, че без платформата „Рома“ нямаше да съществува.

Куарон призовава спомените си от детството, за да възстанови социалната тъкан на онази епоха, смесвайки личната история с междукласовите отношения, които характеризират един период на социални промени. Началото на 70-те. В добре поддържана къща в квартал на Мексико сити едно семейство от средната класа и обслужващият персонал се опитват да запълнят празнината, оставена от внезапното заминаване на стопанина на дома. Изправени пред сходни ситуации, съпругата и една от домашните помощнички (отскоро бременна) изграждат помежду си невероятна връзка на доверие и взаимопомощ…

„Рома“, реж. Алфонсо Куарон

„Рома“ разкрива трагични истории, които се преплитат без излишен шум и парадиране, а семейната криза е съчетана с историческата (демонстрациите от юни 1971 г., които противопоставят студентите на паравоенните формирования). Любопитно е как политическият климат, почти осезаем и всеприсъстващ, постепенно завладяващ улиците на Мексико, спазва „почтително“ разстояние и не прекрачва отсам стените на дома, който се превръща в своеобразен остров на спокойствието и частната драма. Откриваме теми, скъпи за Куарон, като отношенията родители–деца и невъзможното създаване на поколение във време на политическо и социално безредие („Децата на хората“, 2006, не беше никак лош филм, просто твърде американски). Родителите са символични убийци на собственото си потомство, а жените, дори и малтретирани, са вечният гарант на социалната стабилност.

С черно-бял реализъм и спокоен, почти „задрямал“ ритъм – точно както тече животът в испаноезичната част на Америка, мексиканецът Алфонсо Куарон изгражда детайл по детайл един емоционално въздействащ сюжет, изпълнен с нюансирани персонажи, освободени от бремето на авторовата присъда: без негативизъм към богаташите или превръщане на домашния персонал в жертва. Режисьорът избягва свръхдраматизма, като извежда на преден план поезията на всекидневието. В резултат се е получил филм без герои, населен със силни и устойчиви жени, който без пренебрежение и подценяване наднича в светлите и тъмните зони, съставящи човешкия живот.

С развитието на фабулата постепенно изкристализира осезаемо усещане за кино – като колективно и обединяващо пространство за героите, като привилегирована връзка на социално сцепление – свидетелство как се създават и разпадат отношенията между индивидите, но също и като творческо влияние върху стила на режисьора и неговите естетически търсения в изграждането на разказа. „Рома“ ненатрапчиво оказва почит на киното (от Роселини и Пазолини до Бунюел) и на всекидневието като източник на вдъхновение и фантазия. Често ни връхлитат спомени за Чехов в начина, по който Куарон описва разпадането на това семейство и заедно с него разпадането на цяла социална класа. Присъства също и отчаяние от неведението на „спящата“ буржоазия, изправена пред предстоящите промени, с препратка към „Правилата на играта“ на Жан Реноар – епизода със стрелбата в гората и летния празник, подобно предвестник на драмата, която се издига на хоризонта, и която, изглежда, никой не предусеща.

„Рома“, реж. Алфонсо Куарон

Алфонсо Куарон залага на кинематографичен подход, който удържа възхитително от началото до края. В ролята си на оператор той особено цени панорамите – бавните движения в пространството позволяват добър поглед към цялостната картина, а окото на камерата е в позицията на всезнаещия разказвач, но все пак оставя обектите си на известна дистанция, присъща на спомените, едновременно ясна и неуловима, блестяща и „изпаряваща се“ във въздуха, която ни държи в позицията на привилегировани зрители. И в центъра на това наблюдение е прислужницата Клео (в прекрасното изпълнението на дебютантката Ялица Апарисио), едновременно главен персонаж и разказвач, който пречупва през собственото си всекидневие поканата за размисъл, отправена от автора към публиката. Разказът се разгръща пред очите ни и режисьорът не бърза да го завърши с окончателни отговори…

В съвременния политически контекст, доминиран от възхода на популизма и сриването на средната класа, дълбоко личната възстановка на Куарон се фокусира върху едно универсално разсъждение, обезпокоително съпоставящо епохата отпреди 50 години с днешния ден. „Рома“ е чудесен филм поема, в който документалното преживяване се смесва с фикцията, а жестовете, намеренията, мъдростта и състраданието струват колкото хиляда и една думи.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияПасхата на Христос у св. Иоан Богослов
Следваща статияЧакам възкресение на мъртвите