Начало Идеи Гледна точка Кроткостта на естеството
Гледна точка

Кроткостта на естеството

4410

 

Културата е плетеница, шарена черга с надиплени и изтъкани едни подир други и едни преди други шевици, ивици и намотки; няма при нея изолираност, нито откъснатост. Изникна тази истина за пореден път пред мен, докато четях едно поетично томче – най-новата книга със стихове на известния български поет и преводач Христо Попов „Само да кажа“ („Панорама“, 2022). Подсетиха ме и илюстрациите на Капка Кънева: в томчето слово и образ са в неделима кохезия, не могат едно без друг. А по същия начин не могат и в една превъзходна творба на световното изкуство, от която не зная дали двамата са се вдъхновявали, но пък мен специално те, поетът Христо Попов и художничката Капка Кънева, ме вдъхновиха да си я спомня: „Пребогатият часослов на херцог де Бери“ (Les Très Riches Heures du duc de Berry), създаден през ХV век, наричан „Кралят на илюстрованите ръкописи“. Изключителни художници го създават: херцог Жан І дьо Бери Великолепни го заръчва някъде през 1410 г. на прочутите братя Пол, Жан и Арман Лимбург, но след като и те, и той си отиват от света часословът остава недописан. Чак в средата на столетието (1440–1450) работата е възобновена от анонимни майстори според едни, а според други – от Бартелеми ван Ейк, придворния художник на крал Рене I Анжуйски, наричан Добрия. Манускриптът е завършен едва през 1485–1486 г. от Жан Колом по поръка на Карл I Савойски Войнствения, младия княз на Пиемонт и крал на Йерусалим, Кипър и Арменска Киликия, както се е титулувал.

Разбира се, двете произведения и като предназначение, и като изпълнение са доста различни. Което обаче не пречи да съзрем общата им тъкан: часословът, знаем, е канонична книга, в която са записани молитвите, които трябва да се произнасят от мирянина през часовете на деня. Поезията също може да се мълви като молитва, но не само това е, което събира двете книги, а и сходните (да не кажа тъждествени) теми на рисунките и на стиховете: „Пребогатият часослов“ е изпълнен със сцени от кроткия усилен трудов живот на селяните на херцога и безгрижния весел куртоазен живот на придворните му; а „Само да кажа“ е изпълнена със спокойния и кротък живот на природата и естеството; живот, протичащ смирено и прибрано, без фанфари и без трескавата надпревара, характерна за днешния наш луд, луд свят. Стиховете от книгата, както и рисунките от часослова вдъхват настроение за покой, за умиротвореност, за невинност даже. За блажена отдаденост и свързаност със света около теб, който не ти е чужд, който ти е свой: в сцената за април в манускрипта двама млади си разменят пръстени, в стихотворението „Април“ Христо Попов лъчисто пише:      

С никой друг аз не бих го сравнил.
Той небето до синьо изчисти
и цветя и дървета разлисти,
с всяка птица и коренче мил. 

Той, земята с небето сдобрил,
стопли камъка, вдигна пчелите
и душите с надежда засити.
Но защо си отива април?   

Април, този април, който „земята с небето сдобрил“ и на младите пръстените дарил – ето как през вековете прелита едно чистосърдечно вдъхновение, за да се въплъти тук и сега в 78 български поетични страници. Книжка, мъничка като обем, но съвсем не мъничка с оглед на нещата, които описва и обича. Съвсем не мъничка, категорично, защото нещата, които описва и обича, всъщност са изконните неща, базовите; истинското на битието, което въздига натурата и я превръща в чудо. Да, в „Чудо“:

Не седмица, а цели две
над свъсената стряха
валяха майски дъждове,
валяха и не спряха. 

Реката кипнала преля,
отвлече бряг и суша
и само косът оцеля
навръх онази круша. 

Но стана чудо – призори
южнякът се досети
и вдън усойните гори
отнесе дъждовете. 

Макар и вир-вода, денят
изгря с усмивка кротка
и слънцето пое на път
на облак вместо в лодка.

За май часословът на херцога показва пищна процесия от благородници и благороднички, пред която пълнобузи херолди, обкичени с венци от зелени листа, надуват мощно бронзови тръби, който парад – при по-голямо въображение, като нищо може да оприличим на кипнала река; на мен обаче ми излиза в главата друг чуден образ от средновековната художествена безценност, от месец март: белобрадият селянин с двата вола със завити на лира рога – черен и кафяв на бели петна, орящ майката-земя с дървено рало. Оттатък него събратя по съдба зарязват лозе, срещу тях друг селянин засява вече изорана нива. А в далечината пастир със стадо овце, загатнати едва-едва. Над извисяващия се замък лети във вид на дракон феята Мелюзина, покровителката на династията Лузинян, към която принадлежи и херцогът. От картината лъха мир, лъха спокойствие, лъха кротост: тия хора, излезли на полето, знаят какво трябва да се върши там и го вършат с цялото си същество, без да клинчат и да се измъкват. Едно сливане на човек и природа, едно единение, в което нито човекът, нито природата се борят за надмощие, напротив – сътрудничат си с всички сили, един на друга отдадени. Стихосбирката „Само да кажа“ с всичките си 60 стихотворения изповядва точно тази вяра: природното и човешкото не са в колапс, нито в разрив, природното и човешкото са в синхрон и съгласие. Христо Попов рисува простички картини, съвсем обикновени, но в тях вкарва такъв „пребогат“ смислов заряд, че превръща стиховете си в житейска философия; в трактат, ако щете, който възхвалява непринудеността, естествеността, възторга от/на живота. На живота с природата, на живота в природата:

ЗАКЛИНАНИЕ 

Да се радваш на утрото
с ясното слънце
и на лятната шапка
с пробитото дънце 

да се радваш на първата
звъннала рима
на дъждовната есен
и на лютата зима 

на последния сняг
по баира на кръпки
на фиданката, тръгнала
с рехави пъпки 

на зеления гущер
изпълзял на дувара
и на всичко, което
ден след ден се повтаря 

да се радваш в зори
на цветята по двора
на пчелите, които
не знаят умора 

на самотния кос
и кресливите сойки
на врабците, събрани
по двойки и тройки 

да се радваш на всичко,
което ти хрумне
през мъгливите дни
и сред нощите лунни. 

Да се радваш, защото
друго няма.
Това е животът.

Толкова неподправени, толкова искрени и чисти са тези стихове, че напомнят на детска броилка: „Онче Бонче, счупено пиронче…“ Блика от тях пълнокръвна радост от това, че съществуваш, че те има; блика и дълбока благодарност към Бога и естеството за тази милост. В известен смисъл те са утвърдителен отговор на непрестанните и настойчиви апели на Олга Николова да се пише просто, без претенции, да си отворим очите за красотата около нас и тъкмо тази красота да възпяваме: „И видях, че всичко – тези треви, тези цветя, дървета, храсти и птици, и кучето до мен, и аз на тази ветровита поляна – е изтъкано от светлината, най-буквално. Какво по-удивително от това как растенията превръщат слънчевата светлина в материя! Ето какво значела метафората за тъканта на живота! И пееше един дрозд, кацнал на кедъра, красиво и весело“ („Тъканта на живота“ в „Пеат некогаш“, бр. 032/май 2021). „Само да кажа“ е един вид поетическо въплъщение на благоговеенето, живоизписано от художниците братя Лимбург, Бартелеми ван Ейк и Жан Колом в „Пребогатият часослов на херцог де Бери“, към природата – тази Божия книга, и към скромния, невзискателен естествен живот, в който изкуството е плод не на някакви си усукани екзистенциални тръшкания, вайкания и окайвания, а е ей това разлистило се дърво горе на хълма, ей това врабче, което подскача и чирика, ей това разцъфнало може би за никого, а може би и специално за теб крехко цвете. Крехко наистина, но пък космическо в своята изпълненост:

РОЗАТА

О, трябва дълъг път да се измине
До истинската същност на нещата.
Сърцето даже може да изстине,
преди да стигнеш до сърцевината.

„Само да кажа“: мислим си – стихосбирка от Христо Попов с илюстрации на Капка Кънева. И е така, не бъркаме, но тя е и още, много още „още“, а именно: кроткият благ глас на естеството, което тихо, но и властно, и настоятелно – както единствено то може, се обръща към нас с това учтиво „Само да кажа“: „Вижте ме, тук съм, има ме!… И съм истинско, най-истинското, защото няма от мен по-истинско…“

Обръща се към нас и ни преобръща, с лице към себе си ни преобръща…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора