1
1437

Кръвта на другите

„Кръвта на другите” (1945) – една от най-жизнените и смущаващи творби, произлезли от годините на Втората световна война в Париж, е на българския пазар благодарение на ИК „Колибри”. Ето откъс от романа.

simon3Вторият роман на Симон дьо Бовоар преплита личната участ на Жан и Елен, млади хора в сложни взаимоотношения, с историята на Франция. Героите претърпяват сложна политическа еволюция. От убеден пацифист Жан – отказал да наследи печатницата на баща си, за да изкове сам съдбата си – се превръща в организатор на подривни действия. Аполитичната Елен – продавачка в сладкарница и текстилен дизайнер – също се присъединява към Съпротивата.

Залагайки на ретроспекциите и метафорите, Бовоар провокира размисъл за изборите, които правим, водени от убедеността, че защитаваме справедливи позиции, за това докъде можем да стигнем, защитавайки позициите си, и имаме ли право да се разпореждаме със съдбата и живота на другите, с „кръвта на другите”, пък било то и с най-благородната цел. Много съставки на философията на Сартр присъстват в канавата на този строг, „сумрачен” роман – универсалната отговорност на всеки човек, житейската пустота, призракът на вината и смъртта, който неизменно кръжи около нас. През 1984 г. по книгата е създаден френско-канадският филм на режисьора Клод Шаброл с участието на Джоди Фостър.

simon2Френската писателка Симон дьо Бовоар е написала шест романа, повече от дузина книги с есета, както и философски трудове с определен принос в областта на екзистенциализма. Родена през 1908 г. в семейство от средната буржоазия, тя от дете се отличава с блестящия си ум. През 1925 г. започва да учи математика в Католическия институт, както и литература и езици в Института „Света Мария”. След това следва философия в Сорбоната, където пише дипломна работа върху Готфрид Лайбниц. Макар и да не е официално записана, посещава курсове в Екол Нормал Сюпериор. Запознава се с Жан-Пол Сартр, с когото поддържа почти митична връзка чак до смъртта му. Сартр е нейната „необходима любов”, за разлика от „случайните любови”, които и двамата изживяват.

След завършването си Симон дьо Бовоар работи като преподавател по философия първо в Марсилия, после в Руан. Малко преди Втората световна война Сартр и Бовоар се преместват в Париж. Тук Бовоар преподава в гимназия, от която е уволнена поради връзката си с една ученичка. По същото време написва първия си роман „Първенството на духовното” и го предлага на издателство „Галимар”, после на „Грасе”. И двете издателства отказват да го публикуват. Романът е издаден едва през 1976 г. Със Сартр, Ремон Арон, Борис Виан и други леви интелектуалци основава списанието „Тан модерн”. През 1949 г. Бовоар издава „Вторият пол” – фундаментален философски труд, в който разглежда положението на жената от гледна точка на основните философски течения и с който получава първото голямо признание. Освен с левите си политически позиции, писателката става известна и с последователния си феминизъм. През 1954 г. излиза романът „Мандарините”, удостоен с наградата Гонкур (издаден от „Колибри” през 2011 г.) Този роман за политика и любов, едновременно портрет на следвоенното време и на френските леви интелектуалци, с право е смятан за шедьовъра за писателката и й носи световна слава.

Симон дьо Бовоар умира през 1986 г. След грандиозната церемония, на която присъстват личности от цял свят, е погребана до Сартр. През 2008 г. е учредена наградата Симон дьо Бовоар за свободата на жените.

 

Симон дьо Бовоар, „Кръвта на другите”, ИК „Колибри”,2014 г., превод Росица Ташева, 14 лв.

 

Кръвта на другите

 

Когато произнесох пред нея думата „революция“, тя цялата почервеня.

– Още си дете! Не знаеш какво говориш!

Опитах се да споря, но тя ме прекъсна, тялото й се разтресе от непреодолим ужас. Безумие било да искаш да промениш нещо в света, в живота; нещата били достатъчно плачевни и без да се опитваш да им посягаш. Настървено защитаваше всичко, което сърцето и разумът й осъждаха: баща ми, брака, капитализма. Защото злото не било в институциите, а в дълбоката ни същност. Трябвало да се спотаим в някой ъгъл, да станем по-ниски от тревата и вместо да правим предварително обречено усилие, да приемаме всичко. Това нейно благоразумие! Това безумно благоразумие! Сякаш изобщо имаше начин да се измъкнеш! Да държа вратата затворена, устата затворена, но мълчанието ми крещи, заповядва. „Не казваш нищо, значи, тръгвам“, или: „Не казваш нищо, значи, не тръгвам“. Цялото ми присъствие е слово. Върви де, върви в калищата на нощта. Решавай. Аз реших да умреш и не съм се издължил. Все още не. Бих искал да помоля за милост, но няма милост. О, необичана! Ако по-рано бях обезвредил капаните на благоразумието, щях да отворя вратата си, щях да разтворя обятията и сърцето си. Ням, вкаменен. „Няма да помръдна и малкия си пръст, за да помогна да убият човек.“ А ето че обременявам земята с цялата си неподвижна тежест. Ти умираш. Други агонизират, пекат се на бавен огън, с нашарено от удари тяло, със залепена за костите кожа. Два милиона пленници зъзнат зад телените мрежи. Малката Роза скочи през прозореца. Него намериха в килията му, удушен с долните му гащи. Безумец! Ненавиждаше това благоразумие. Вдигаше ръка, гледаше майка си гневно. „Ние ще променим света.“ Това неблагоразумие! Това безумно неблагоразумие! Искаше да говори, да действа. И ето го Жак, легнал на пейката с разтворена риза и съсирена кръв по лицето, със затворени очи.

 

А всичко изглеждаше толкова просто тогава, нещастно добро и наивно момче. Той вдигаше юмрук; той пееше в хор: „С Интернационала света ще обновим“. Без война, без безработица, без робски труд, без мизерия. Смърт на хората със зла воля и радост на земята. Мислено разбиваше стария свят и от парчетата му построяваше нова вселена, както детето подрежда частите на конструктора.

– Готово! Записах се в партията! – обявих гръмко, като влязох в ателието на Марсел.

Марсел остави четката си и обърна триножника към стената – всичките му платна бяха обърнати с лице към стената, виждаше се само грапавият им гръб.

– Естествено – каза той. – Това нямаше как да свърши другояче.

– Да не би да смяташ, че светът ще се промени от само себе си, без да си мръднем пръста? – казах.

Марсел поклати глава.

– Нищо не можем да очакваме от този свят тук. Тестото му не струва. Предпочитам да си изфабрикувам друг.

– Но твоят съществува само на картините ти.

Той загадъчно се усмихна.

– Ще видим.

Видя. Но по онова време беше млад и се надяваше, въпреки недоверието си. Почти всеки ден чуках на вратата му. Приемаше ме ту весело, ту равнодушно. Приемаше ме. А би трябвало яростно да ми затръшне вратата. Но и той не знаеше. Или може би знаеше, че човек никога не може да държи една врата затворена. Влизах. Седнал до малка масичка, Жак работеше. Приличаше на брат си, само дето чертите му бяха нежно изписани, а не сякаш издялани с теслата. Марсел поставяше бутилка евтина ракия на отрупаната маса – с кактуси, раковини, корени от мандрагора и чудновати мозайки, които се забавляваше да подрежда от камъчета, пирони, кибритени клечки и канапчета. В един стъклен буркан имаше морско конче – черно бодливо телце поддържаше благородна конска глава. Палехме цигари и разговаряхме. Обичах да разговарям; внимателно подбирах думите си – те трябваше да заведат Марсел до онази пречистена земя, към която се бях забързал; но ги чуваше Жак, вдигаше глава и казваше:

– Как бихме могли да се борим заедно с пролетариата? Ние не сме част от него.

– Но нали искаме същото.

– Напротив, не е същото. Работникът иска своето освобождение. А ти искаш само освобождението на другите.

– Няма значение. Важното е да се стигне до един и същи резултат.

– Но резултатът не може да се отдели от борбата, с която се постига. Хегел много добре обяснява това. Би трябвало да го прочетеш.

– Нямам време.

Дразнеше ме малко с тези философски тънкости. Мислех, че само умее да говори, а той всъщност живееше, страстно.

– Разбира се, човек иска, за да получи – казваше той. – Но за да получи това, което е искал. Благо, което не съм искал, не е мое благо, не е благо изобщо. Точно това не могат да разберат фашистите. Възхищавам се от Маркс, защото той иска от хората да вземат, а не да получават. Само че ти и аз нямаме какво да вземаме. Не сме на тази страна. Не сме. Човек не може да стане комунист.

– Какво да правим тогава?

Той свиваше рамене покрусено.

– Не знам.

Усмихвах се. Той беше още ученик. А не трябваше да се усмихвам – той поне знаеше, че заема място на земята и че никога няма да напусне непрозрачната аура на собственото си присъствие. Аз все още не знаех това. Имах очи само за бъдещите хоризонти, където нямаше да броди никакво угризение.

А после един ден се видях. Видях се солиден, непрозрачен, на семейната маса, където от омлета се вдигаше пара, привлякъл светлината върху елегантно скроения си костюм и поддържаните си ръце; видях се такъв, какъвто ме виждаше Жак, такъв, какъвто ме виждаха работниците, когато се мотаех из халетата, такъв, какъвто бях – синът на Бломар. Под изумените им погледи, погледите на четири чифта скандализирани очи, впити в подутата ми буза, внезапно станах присъстващ, очевидно присъстващ.

Към обяд бузата му се бе надула още повече. „Какво да измисля?“ Преди да влезе в трапезарията, дълго си три лицето с влажна кърпа. Окото му беше почти затворено.

– Добър ден, мамо. Добър ден, татко – каза той с непринуден тон и се наведе да целуне майка си.

– Боже мой! Какво ти се е случило? – ужасено попита госпожа Бломар.

– О! Лицето ти! – възкликна Сюзон.

Той седна, без да отговори, и разгъна салфетката си.

– Майка ти те пита какво ти се е случило – каза господин Бломар сухо.

– О, нищо – отвърна Жан и разчупи парче хляб. – Снощи бях с приятели в един бар на Монмартр и стана сбиване.

– Какви приятели? – попита майка му.

Беше се позачервила, както когато беше недоволна от нещо.

– Марсел и Жак Ледрю – отвърна Жан.

Страх го беше да не се изчерви и той. Не обичаше да я лъже.

– Значи, те фраснаха с юмрук? – бавно каза баща му.

Проницателното му око проблясваше зад лорнета.

– Да – отвърна Жан и прекара ръка по подутото си лице.

– Онзи трябва да е имал здрав юмрук, юмрук като палка – отбеляза господин Бломар и огледа сина си сурово. – Какво си правил посред нощ пред „Бюлие“ сред онази пасмина, която е ревяла „Интернационала“?

Кръвта нахлу в бузите на Жан. Той мъчително преглътна.

– Излизах от събрание.

– Това пък сега какво е? – попита госпожа Бломар.

– Ето какво е – каза господин Бломар с овладян глас. – Тази сутрин ми се обади полицейският комисар, за да ми съобщи, че синът ти за малко не е бил обвинен в нанасяне на обиди и удари на представител на органите на реда. За късмет Перен е добър човек. Пуснал го, щом чул фамилията ми.

Цял един почтен живот, прекаран в работа… Жан се взираше във виолетовите венички, с които бяха нашарени бузите на баща му – бузи на апоплектик. Спокойствието на господин Бломар свидетелстваше за трудно постигнато самообладание. Каквото и да си мислеше за него Жан, въпреки червендалестото лице и сивата брадичка тази добродетелна физиономия му вдъхваше респект.

– Нахвърлиха ни се, без да ги предизвикваме – каза той, – под предлог че сме се събирали на пътя. Биха ни с палки и ни отведоха в участъка.

– Предполагам, че полицията е направила това, което е трябвало – каза господин Бломар. – Бих искал да знам обаче ти как си се озовал на комунистически митинг.

Настъпи мъртва тишина. Жан мачкаше с пръсти топче хляб.

– Много добре знаете, че по тези въпроси никога не съм бил съгласен с вас – каза той.

– Значи, си комунист, така ли? – попита господин Бломар.

– Да – каза Жан.

– Жан – обади се майка му умолително.

Сякаш го молеше да оттегли неприличните си думи.

Господин Бломар пое дълбоко въздух и с широк жест показа сервираната маса.

– Но тогава какво правиш тук, на масата на един ужасен капиталист?

Изгледа Жан и се изсмя.

И точно тогава изведнъж се бе видял. Объркано огледа голямата трапезария, пълния с отлежали питиета шкаф, омлета със сирене; видя се да седи там заедно с другите. Стана и излезе от стаята. Моят апартамент, моята къща – човешкото тяло заема толкова малко място, измества толкова малко въздух; чудовищна е тази огромна коруба, бухнала около едно тъй скромно животно. И в гардероба всички тези дрехи от отбрана материя, ушити специално за него – Бломар-син.

Затръшна вратата след себе си и дълго вървя. Беше хубав есенен ден. Няколко сбъркали сезона цвята се полюляваха, свежи и живи, помежду рижите листа на кестените. Той вървеше с хубавите си обувки, в добре скроения си костюм – синът на Бломар, Бломар младши; излизаше, че заема някакво място на земята, място, което не бе избирал. Изпитваше неудобство от самия себе си, но не се безпокоеше прекалено – със сигурност всичко можеше да се уреди; със сигурност имаше начин да се живее. Как би могъл да отгатне, че именно той е опасен? Опа­сен като безсъзнателното дърво, което разпростира на завоя безтегловната си сянка; опасен като чер­ната и твърда играчка, която Жак гледаше с усмив­ка. Изглеждаше толкова безвредно да се разхожда с ръце в джобовете и да вдишва прегорялата мириз­ма на дърветата; подритваше един кестен, който се търкаляше по асфалта, а въздуха, който дишаше, не го бе откраднал от никого. Мислеше: „Вече няма да има Бломар-син“. Бързо ще усвои занаята, най-мно­го две години ще чиракува; след това хлябът, който ще яде, ще е наистина негов. Изведнъж се почув­ства много щастлив; разбираше защо детството и юношеството му винаги бяха имали вкус на застоя­ло – това беше изгнилата мъзга на стария свят, коя­то течеше във вените му; сега обаче щеше да отреже корените си и да се пресътвори.

На стълбището миришеше на запръжка и отвътре се чуваше приятно пращене. Почука. „Влез“, каза Марсел. Жак се бе навел над един тиган, обгърнат от апетитна гъста пара. Жан прекара ръка през ко­сите си.

– Как е доброто чираче?

Приближи се до Марсел, който се бе проснал на дивана.

– Здрасти, приятел.

– Здрасти – каза Марсел и небрежно му подаде ръка.

След което стреснато се изправи.

– Хей, какво ти е на физиономията? Видя ли го, Жак?

Жак неохотно отклони поглед от пушещия тиган, в който две дебели наденици топяха мазнината си с пресекливо съскане.

– Леле боже! – възкликна той. – Кой те е наре­дил така?

Жан попипа бузата си.

– Цапардосаха ме с палка – обясни той.

– Здравата са те цапардосали – каза Жак с възхи­щение. – Снощи ли?

– Да, на излизане от „Бюлие“ ченгетата ни се нахвърлиха.

В гласа му се долавяше гордост. Глупак, слепец. Не си даваше сметка колко опасно е присъствието му, какъв капан се крие във всяка дума, във всяка интонация на самодоволния му глас. И Марсел, кой­то ме оставяше да говоря, усмихвайки се с широката си людоедска усмивка, глупак, слепец, вместо да се хвърля надолу по стълбите и да се разкарам оттам.

– Можеха да те направят на парчета – каза Жак.

– Не се впрягай, пиленце – успокои го Марсел. – Виждаш, че няма нищо счупено. – Докосна слепоо­чието на Жан. – Ще го полеем ли?

– По-добре ми дай да хапна нещо – каза Жан.

Гледаше гладно запържените върху канапе от златист лук наденици – хрупкавата им кожичка се бе разпукала и отдолу цъфтеше шуплеста плът.

– Не си ли обядвал? – попита Марсел. – Да не би да не смееш да се прибереш?

– Уви! Прибрах се – каза Жан.

– И какво? Драма?

– Нещо такова. – Жан направи няколко крачки и спря пред празния триножник. – Знаеш ли какво ми хрумна преди малко? Да помоля стария Мартен да ме обучи за печатар, без да казвам на баща ми. И в деня, в който усвоя занаята, се махам от къщи.

Трябваше да се досетя. Очите на Жак заблестяха от недоверчиво възхищение; прекалено много заблестяха.

– Защо? – попита Марсел. – Какво ще спечелиш от това?

– Не искам да прекарам целия си живот във фал­шива ситуация.

– Да не мислиш, че има справедливи ситуации – каза Марсел, отряза в тигана огромно парче надени­ца и го налапа. – Дай да хапнем.

– А сега – каза той, когато се нахраниха – изчез­вай. Имам работа.

– Изчезвам – казах.

Погледнах Жак. Времето беше толкова хубаво, нямах желание да оставам сам.

– И ти ли имаш работа? Не искаш ли да се пораз­ходим?

Той поруменя от учудване и удоволствие.

– Няма ли да ти досаждам?

– Няма, след като ти предлагам.

Отидохме да седнем в парка „Монсури“, близо до езерото. Един лебед се разхождаше във водата, наоколо бе пълно с деца.

– Голям късмет имаш – каза Жак. – Сякаш винаги знаеш какво трябва да направиш.

– Ако не те мъчеха толкова скрупули на интелек­туалец…

– Но аз съм интелектуалец – каза Жак.

Свих рамене.

– Тогава примири се. Продължавай да учиш фи­лософия.

– Да действаш заради самото действие, би било чиста измама – каза той. – Но може би колебанията ми също са измама.