0
2244

Кръв и смях в „Рицари на справедливостта“

„Рицари на справедливостта“ (2021), режисьор Андерс Томас Йенсен

Неотдавна София Филм Фест показа на българската публика филма на Андерс Томас Йенсен „Рицари на справедливостта“ (2021), чието заглавие, преведено по този начин вероятно поради благозвучие, всъщност е „Ездачите на Справедливостта“. Не оспорвам решението на фестивалните авторитети, но то изпуска едновременно връзката с „ездачите“-рокери и алюзията с конниците на Апокалипсиса.

Както и да е. Зрителите сигурно ще се справят с референтните връзки и без да им бъдат подсказвани. Този последен филм на Андерс Томас Йенсен не ни изненадва особено. Или по-скоро може да се каже, че за пореден път ни поднася изненадите си, които отдавна са станали парадигмални за неговия драматургичен стил. В драматургията е силата му. Там са и повечето му международни награди. Само да споменем работата му със Сузане Бир (2002, „Открити сърца“; 2006, „След сватбата“; 2010, „Отмъщението“) и нашумелият и обилно награждаван „Херцогинята“ (2008, Сол Диб). Самият той получава Оскар за късометражен филм още в началото на кариерата си („Изборна нощ“, 1998).

Практически във всички негови филми (с изключение на късометражните „Ерик и светлината“, 1996, и „Изборна нощ“, 1998) се проследяват парадоксалните събития, съпътстващи някакво микрообщество от странни, уязвими и уязвени, понякога дефицитарни, друг път патологични или пък направо уродливи хора, които без да ни станат по никакъв начин близки – успяват да изнедрят невъзможна симпатия и в общността си да реализират своеобразен минималистичен грехопаднал хуманизъм. Което само по себе си е огромен подвиг, защото грубата дисфункционална маса от разнолики участници по никакъв начин не обещава каквато и да било общностност.

Всичко това е съпроводено с много Бъстър Кийтъновски хумор – хумор на каменното лице и същевременно безкрайно дърдорене. А също така и неимоверно количество най-брутално насилие, което обаче преминава някак като бял шум, като единствената му функция е да ни отстрани от случващото се. Да отдели злото от злотворците, да го овъншни.

„Мъждукащи светлинки“ (2000)

Всичко начева от „Мъждукащи светлинки“ (2000), където група мошеници присвояват голяма сума от криминален бос, с която плануват да избягат в екзотичния юг, но в крайна сметка се оказва, че имат съвсем обичайни и уютни човешки желания – да си открият ресторант, което обаче не се оказва толкова лесно. Така или иначе филмът става успешен прототип на споменатата структура на „общото дело“.

По-нататък, „Зелените месари“ (2003, самото заглавие е tongue-in-cheek) с повседневна лекота извършват престъпления, достойни за историята на криминалистиката, за да защитят професионалното си достойнство, и накрая се оказва, че всичко това е било ненужно и те наистина са добри в това, което правят.

„Ябълките на Адам“ (2005) запазва базисния парадоксален сюжет, но стъпва на по-високо ниво, шаржирайки тежкия въпрос за страданието и теодицеята, а „За хората и пилетата“ (2015) бърка надълбоко в гените, подлагайки на изпитание всяко чувство за мяра по темата за „различието“.

„Ябълките на Адам“ (2005)

„Ездачите на справедливостта“ експлоатира идеята за каузалността на злото и за фатума по привичния отстранено „кървав“ начин, като многократно играе с очакванията на публиката, абортирайки всяка привидна окончателност, и финишира в ирония. Андерс Томас Йенсен не предлага психологическа плътност на образите, нито натурализъм на играта. Той работи с типажи, но тези типажи – на пръв поглед трафаретни (мъжественият мълчалив воин, смотаният учен, маниакалният хакер) – всъщност постоянно руинират обичайните стереотипи. И го правят изключително забавно. Когато почти сме се убедили, че правилно разчитаме персонажа, той внезапно „зацикля“ в своето амплоа. От мълчаливия, мъжествен воин, изстрадал вдовец и баща на чувствителна тийнейджърка се очаква постепенно да превъзмогне грубостта на характера си; предполага се да има и „приятна“ или затрогваща черта. Но той няма. Той си остава брутален грубиян, който не се съобразява с чувствата нито на близки, нито на врагове. И въпреки всичко не ни е противен. Както не ни опротивява непрестанното дърдорене на останалите герои.

Майсторството на това постоянно убягване на познатото и стандартното именно в рамките на познатото и стандартното важи и за историята, около която се гради драматургията на филма. Всичко започва в „далечна страна“ (Естония), където в почти приказна завръзка – беловлас, белобрад старец, с дълго черно палто, направо патриаршеска фигура – търси да купи велосипед за своята внучка, който ще бъде коледният ѝ подарък. Набавянето на велосипеда се оказва в дъното на низ злополучни събития, които сплотяват в група за възмездие няколко невъзможни герои – военен ветеран, анализатори на данни, хакер, продаден за проституция емигрант… Коледата увенчава и края на филма, придавайки циклична затвореност на динамичния сюжет, в който иначе се разиграва теорията за вероятностите, философският въпрос за каузалната вписаност на всяко събитие, неговата причинно-следствена обусловеност, въпросът за неотвратимостта на съдбата, която може фатално да порази всеки и трагичната невъзможност това да бъде прието, въпросът за личната вина. Сюжетът предлага и враг – престъпна рокерска банда – „Ездачите на Справедливостта“ – която, естествено, няма нищо общо с името си. Както се оказва обаче, и групата на множествения протагонист на „добрите“ не може да бъде идентифицирана с него, макар това да ни се обещава практически през цялото филмово време. Не че никаква справедливост не бива осъществена чрез действията на основните персонажи – напротив. Справедливостта побеждава – но не тази, която очакваме, и побеждава отново с ироничен туист. И всичко това е представено с типичния скандинавски хумор, който е налице и в най-трагичните моменти.

Както и в предходните пълнометражни филми, и тук голямата игра е оставена на Мадс Микелсен, Николай Ли Кос и Николас Бро. Към тях се присъединява добилият вече международна известност Ларс Бригман и младата звезда Густав Линд.

Анонсите за безусловно успешните филми на Андерс Томас Йенсен като правило приканят да гледаме „екшън-комедия“. Това жанрово определение се налага не само за собствения стил на режисьора, но и за цяло направление датски кинематографисти, изкласили и добили популярност едновременно с него. А. Т. Йенсен е сценарист на първата подобна екшън-комедия, поставила началото на успешната формула: „В Китай ядат кучета“ (1999, Ласе Спанг Олсен).

От чисто кинематографична гледна точка обаче филмите на А. Т. Йенсен не могат да се похвалят с особена инвентивност или изключителност. Той играе с общите места във визуалния стил, пародира жанровите топоси на екшъна и трилъра, но като цяло е минималистичен. Възможно е това да се дължи на биографичната му свързаност като сценарист с идейното течение Dogme 95, което представлява завръщане към бедното кино на непосредствената визия. Да припомним само, че от него израснаха такива големи имена като Ларс фон Триер.

Андерс Томас Йенсен е специален режисьор (и сценарист). Него или го харесваш, или просто не можеш да го търпиш. Всичките му филми са едновременно изключително забавни и трудно поносими за онези, които са привикнали към герои с лесна идентификация. Не ми е известен друг автор, който да е превърнал по такъв непринудено-невинен начин политнекоректността в запазена марка. И също така трябва да признаем, че са единици онези като него, които разсмивайки ни, ни хвърлят в дълбоките води на пределните философски въпроси.

Слава Янакиева е културолог. Изследванията ѝ са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и празнична култура. Публикувала е множество статии по тези теми в различни научни издания. Понастоящем чете лекционни курсове в бакалавърската програма на специалност Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Института по средновековна философия и култура. Съавтор е на две антологии по Средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Сред публикуваните преводи могат да се споменат книгите на о. Георгий Флоровски Източните отци от IV век и Византийските отци от V– VIII век, капиталният труд на Ернст Канторовиц Двете тела на краля (Изследване на средновековното политическо богословие), Битието като общение на митрополит Иоан Зизиулас и Идеята за природата на британския философ и историк Робин Джордж Колингуд. Автор на монографията: Християнското кино. Топики на сакралното в кинематографията, София, УИ  „Св. Климент Охридски”, 2020 г.