Разговор с американския певец Джеймс Лег, който ще изнесе камерен хеви блус‘н‘рол концерт на 26 ноември в софийския бар „Амок“ (ул. „Хан Аспарух“ 37). Поканата към него е от радиофестивала „Аларма Пънк Джаз“ на БНР.
Джеймс Лег от Тенеси, роден под името Джон Уесли Майерс, открива блуса и рокендрола като тийнейджър, както си му е редът. Преди това музикалната му основа са църковният орган и госпълите. И от тази сплав десетилетие-две по-късно можем да чуем един изцяло изграден артист, чийто рокендрол е много повече откровение, отколкото средство на развлекателната индустрия. Музиката на Джеймс Лег е много истинска. Тя дълбае дълбоко в душата, като едновременно с това физическото ѝ измерение съвсем не е за подценяване. На концертите на Джеймс Лег се лее пот и има „кръв по клавишите“ (ако вземем заглавието на последния му засега пълнометражен албум за отправна точка). Тази музика е изстрадана, но и пречистваща. В нея има тягостни моменти, но много повече светлина, отколкото мрак. Това е блусът на пътешественика трубадур, любопитен какво ще му предложи утрешният ден. А гласът, гласът на Джеймс Лег… за него ще заимстваме думите на създателя на швейцарския траш-рокендрол лейбъл Voodoo Rhythm Records Ревърънд Бийт-Ман, който казва по друг повод: „Не знам дали имам качества на певец, но в този глас е вложено цялото ми сърце“.
Нека разговорът ни да започне с класиката. Публиката ви познава и като блестящ (и неочакван понякога) интерпретатор на песни на Джими Хендрикс, Робърт Джонсън, Уили Диксън, Нина Симон, Хаунд Дог Тейлър…
Обичам да обработвам и чужди песни. Това е дълга традиция. Всички големи блусмени са си свирили песните един на друг. Да погледнем рокендрола: колко класически блус песни имат обработени в репертоара си „Ролинг Стоунс“, например? Обичам да усвоявам песни, които значат нещо за мен и към които публиката навярно не би очаквала, че ще посегна. И накрая се получава нещо интересно и забавно за всички, включително и за мен.
Това са основно големите песни от американската традиция. Но попадали ли сте в другата ситуация – да чуете ваша песен, изсвирена от другиго, и да ви хареса?
Няколко души са го правили. Винаги се чувствам поласкан. И често ги окуражавам да сменят някоя и друга дума в текста или нещо друго, за да ги чуя тях самите в моята песен…
Паралелно с историята на дуото за клавишни и ударни на Джеймс Лег, понякога приобщавате и други музиканти – цели групи, ако трябва да сме точни. Дали за запис, както е с Left Lane Cruiser от Индиана, или за сценични изяви, както е със северноирландците The Bonnevilles. Какво е за вас работата в по-обширна формация?
Албумът с Left Lane Cruiser беше лесен. Аз бях в пауза между два албума, те също. И аз исках да запиша нов албум, и те искаха, но никой от нас нямаше материал за цяла плоча. И затова просто взехме десет песни от световната рокендрол и блус класика, събрахме още приятели, сред които и Джим Даймънд на китарата, и влязохме в студио.
А какво става с предишната ви формация Black Diamond Heavies? В интернет не намерих информация, че тя вече не съществува…
Хм, все още сме живи, така че мисля, че все още съществуваме и като група. Black Diamond Heavies също започна като дуо. После прераснахме в квартет. След това останахме трио. После пак бяхме само двама… и накрая аз като че ли бях единственият постоянен член на групата. Кой знае. Всички сме си налице и не сме изгубили връзката един с друг, просто сме заети с различни неща. Кой знае къде ще ни отведе бъдещето.
А каква е лично за вас най-голямата разлика между сегашния ви формат за клавишни и ударни и по-голямата група? В настоящата ви формация изобщо няма нужда от китарист или басист, но пък защо не, в дадена ситуация…
Когато с Black Diamond Heavies бяхме трио за китара, клавири и барабани, беше точно това и се получаваше чудесно. Тогава в групата беше и скъпият ми приятел Марк Холдър, с когото съм сигурен, че и в бъдеще ще свирим някъде заедно. За соловите си албуми често използвам и други инструменти и каня музиканти, защото настина обичам по време на записа на албум да изработвам в детайли всяка песен. Но когато пътуваш на дълго турне, ако сте само двама, е по-лесно.
Да се върнем обаче към тежката страна на клавишните инструменти, към „кръвта по клавишите“. Веднъж един мой приятел, италианският фрий джаз пианист Ливио Минафра, който е и доста добър акордеонист, определи свиренето на акордеон като танц с жена, а свиренето на пиано като схватка с мъж. Какъв е случаят с вашия „Фендър Роудс“?
Да, понякога и аз се усещам така. Органът „Фендър Роудс“ е машина. Не е нещо дигитално, а целият е създаден от дърво и метал. Шумен е и те удря направо в сърцето. Вибрира, когато свириш на него. И тежи. И много често, следвайки заряда, силата и скоростта на дадена песен, и аз се чувствам така, сякаш се бия с някого. Или като че карам огромен камион. Трудно е да се обясни…
През последните години често ви виждаме на Балканите, особено в Сърбия, и то не само в основните градове. Миналата година стигнахте за първи път и до София и Пловдив. С какво ви привличат тукашните ширини?
По този начин се опитвам да работя: откривам място в дадена част на света, където се чувствам добре и нещата се получават, избирам го за център и оттам започвам да разширявам периметъра, изграждайки система от познанства и нови центрове. Когато попаднах за първи път в Белград, веднага усетих града по този начин. И ето, вече четвърта поредна година се завръщам, отивайки все по на Изток и по на Изток… И понякога, особено ако сме за първи път някъде, концертите не са големи. Но знаете ли: тези малки концерти са най-добрите! Големите сцени, да… там е ясно, че ще се получи добре. Но малките места, където флуидите се усещат във въздуха, където публиката може да помирише потта ти и ти – нейната, те са есенцията на нещата. Това е красотата на свиренето за първи път някъде…
Върху какво работите в момента?
Както споменах, в трите ми албума с името Джеймс Лег има множество звуци и инструменти, които няма как да се чуят на живо, когато сме само аз и човекът зад барабаните – например цигулки или брас-инструменти. Но понякога хората, дошли на концерт, си купуват даден албум, искайки да чуят отново това, което са чули на живо, а чуват нещо малко по-различно… Така че новият албум ще следва по-скоро основното звучене на рокендрол дуо за клавишни и барабани.
Тоест ще е нещо като албум на живо?…
С Black Diamond Heavies имахме такъв, но с дуото все още нямаме. Но аз съм сноб и смятам, че албумът на живо е нещо като самопризнание, като откровение. Лесно е да поставиш два микрофона в стаята и да запишеш какво сме изсвирили и после да кажеш „Това е лайв албум“. Но не е… Албумът на живо е малко повече от това. В албума, който записваме в момента, имаме основно такива моменти, записани на живо. С изключение на гласовете, които се записват допълнително, голяма част от записите се опитват да уловят именно духа на момента на изсвирването на живо.
Междувременно миналата година излезе и късометражно ваше издание с едно френско рокендрол трио – това страничен проект ли е, или нова насока?
А, записите с Dirty Deep… Да си призная, съвсем не бяха планирани. Те щяха да записват сингъл в едно чудесно аналогово студио в района на Страсбург. Аз самият бях в Страсбург за няколко дни, исках да видя студиото, защото си търсех добро място за записване на албум в Европа… Останах очарован и сякаш отведнъж ни се получи да запишем заедно наша версия на песента на Тадж Махал Leavin’ Crunk… Това е едно от онези неща, които просто идват в живота ти неочаквано, докато се мотаеш насам-натам…
…което води и към последния ми въпрос: Обичате ли да изненадвате себе си?
Ако се опитваш да имаш прекалено много планове, накрая винаги ще останеш разочарован. Защото не знаеш какво има зад следващия ъгъл… Знам в каква посока искам да се движа… и оттам нататък – да видим какво ще стане…
