0
745

Кръстопътищата на душата

Психоаналитични нюанси

Иванка Денева, „Кръстопъти и ветрове“, изд. „Български писател“, 2008 г.

Късно се срещнах с този роман. Дванадесет години след издаването му. Но съм благодарна на авторката, че ми подари книгата си, защото попаднах в един магически свят, свят, който те грабва с уникалността и таланта си и разлюлява и твоя вътрешен свят.

Романът на Иванка Денева „Кръстопъти и ветрове“ е като пълноводна река. Ту те повлича в хода на историческите събития, ту спира по бентовете на личните истории, ту те изхвърля на спасителния бряг на надеждите и светлите чувства. И най-вече – напоява благодатно почвата на душевните меандри, като те прави повече човек. Роман, съчетал болката и белега като от съсичене с нож, и филиграна на нежността и притомата. Такъв роман не се пише бързо, той трябва да узрее с годините, страданието, радостта и катарзиса на създателя си – катарзис, който ще възвиси и читателя.

Този роман е труден и за анализиране. Много пъти спирах да го чета, за дни го оставях настрани – трябваше ми време да се възстановя от драматизма на случващото се и да държа главата си високо над водата, да поема глътка въздух, за да не ме повлече водовъртежът на чувствата. Изключително детайлната психологическа обрисовка на героите и събитията не оставят чувство за претрупаност на изказа, а за едно твърде внимателно психологическо и фактологическо вглеждане в характери, съдби, каузални случвания. С търпението на ваятел Иванка Денева създава образите и възсъздава историческите колизии. Едно скулптиране, от което струи много любов. Текстът е толкова многопластов, че по някакви неведоми пътища може да докосне болки и радости от живота на всеки от нас. Голямото умение на писателката е, че случващото се е колкото универсално човешко, толкова и съвсем конкретно, засягащо тъкмо героите на книгата.

Романът на Иванка Денева съчетава търпеливостта и прецизността на историка, краеведа и етнографа на Сливен и Сливенския край, постоянството и упоритостта на белетриста и таланта и проникновението на психолога. Тази книга, а тя основателно може да се нарече и изследване, заради прецизните си исторически възстановки е прецедент в родното книгоиздаване. Тя с основание се вписва в реда на епосите на Симеон Андреев, Д. Талев, Стоян Загорчинов. Това е книга, която, щом захванеш да я четеш, те опива и обсебва, чувстваш се като в състояние на амок. Същевременно романът е много благодатен и за психоаналитична трактовка.

Повествованието преброжда няколко века, от XIV до началото на XIX в., и описва случващото се в нашата страна и родния Сливен. Спира са на най-важните и невралгични точки в българската история, на културно-исторически прецеденти, на политико-икономически процеси. И в този наратив съвсем естествено се вплитат съдбите на поколения герои. Веднага искам да кажа и за друга отлика, която прави романа уникален – езикът, на който е написан. Описанието на историческите сцени се сменя от всекидневните разговори на героите, от живописването на природните състояния и от душевните вълнения на цяла плеяда личности. Богатият език, с който си служи авторката, е съвсем автентичен за времената, в които се развиват събитията – исторически или случващи се с протагониста. Особено силно впечатлява метафоричността на изказа – нестандартна и изненадваща, сладостна и достигаща до сърцето. Когато живописва даден епизод, авторката наслагва цветовете и тоновете като вариации на една основна тема, те уплътняват и нюансират случващото се с нови и нови чувства. Подобно на импровизациите в джаза, те са изненадващи и извисяващи. Това любовно живописване обглежда епизода от много страни и го прави максимално плътен психологически и поетично.

Иванка Денева е майстор на описанието на човешки съдби. От една страна, тя раздипля пространно личната история, от друга – човешките чувства са предадени с точността и прецизността на умел и вглъбен психолог. Женската ѝ чувствителност я прави особено съпричастна към любовните истории. Не мога да не отбележа, че дълбинната психология (психоанализата) на Фройд акцентува на хипнотичното въздействие на либидозните влечения. Обектът на нашите любовни вълнения има над нас хипнотична сила. Тя е като опиат и зависимост, от които трудно се изтръгваш. И винаги остава нещо да те гложди – като песъчинка в окото.

Една от основните любовни истории в романа – между Мила и Янаки, е описана с невероятна красота, предавайки както деликатността на любовното чувство, така и свойствените му мазохистични нюанси и амбивалентни полюси. Десетки страници от романа са посветени на отношенията между тези мъж и жена. От случайната първа среща, когато в гората, при внезапната поява на Мила, конят на Янаки се уплашва и наранява крака му, през първата целувка, която Янаки си открадва, до годежа, сватбата и съвместния живот. Цялата тяхна история писателката проследява и изследва с наблюдателността на проникновен психолог, предавайки развитието на чувствата проникновено и нюансирано.

В първия от петте си случая – „Дора“ (1899), Фройд, който е искал тези случаи да се четат като романи, поставя един основен въпрос: как се става възрастен, как се става жена, какво е да си жена. В процеса на терапията на Ида Бауер (истинското име на пациентката) той анализира различни аспекти на отношенията на младото момиче с нейното обкръжение, които носят болката на порастването. И тук не става дума просто за сексуалния опит на събуждащата се женственост, а за емоционалното съзряване на момичето и превръщането му под въздействието на неговите нагонни, либидни желания в жена. Може най-общо да се каже, че от такъв тип е и проследяването на психологическите преживяванията при порастването на героинята на романа на Иванка Денева.

Какво ни разкрива бащата на психоанализата в анализа си на женствеността: „Предопределеното за жената конституционално и налагано върху нея социално потискане на нейната агресия помага за образуване на силни мазохистични подбуди, които все пак успяват еротично да потиснат насочените навътре разрушителни тенденции. И така, мазохизмът е наистина женска перверзия“[1]. Не бива да забравяме следното обяснение на Фройд: „И така, ние приписваме на женствеността по-висока степен на нарцисизъм, която именно влияе на нейния избор на обект, така за жената да бъде любима е по-силна потребност, отколкото да обича“[2].

От Фройд знаем, че порастването на момичето е по-сложно, отколкото това на момчето. Момчето още в началото е привързано към майката и връзката между майка и син е най-лишената от амбивалентност връзка. В доедиповия период при момичето става отдалечаване от привързаността към майката, за да се превърне тя по-сетне в съперница за чувствата към бащата от страна на момичето и да се прехвърли тази привързаност към бащата.

В студията за женствеността Фройд ще постулира: „Отдръпването от майката става под знака на враждебността, връзката с майката се излива в омраза.“[3] Но трябва да се вземе предвид, че от страна на момичето нежната привързаност към майката в предедиповата фаза и приемането на майката като образец подготвят емоционалното и сексуалното развитие на момичето, идентификацията с майката и превръщането му по-късно в истинска жена. Така се подготвят условията за придобиване на онези качества у жената, които са свързани с нейните сексуални и социални функции.

Известно е, че в края на живота си Фройд твърди, че не знае какво е жената.

В произведението си „Женската природа” той ще каже: „Характерно за същността на психоанализата е, че тя не се опитва да обясни какво представлява жената – това би било непосилна за нея задача, – а изследва нейното формиране и развитие…”[4]. От тази отправна точка следват и изводите, че мазохизмът е присъщ на жената. Малко компромисно и може би малко иронично ще прозвучи краят на един текст на Фройд: „Искате ли да научите повече за нейната природа, изследвайте собствения си жизнен опит, обърнете се към поетите или изчакайте, докато науката бъде в състояние да ви даде по-задълбочени и по-добре съгласуващи се сведения”[5].

В романа на Иванка Денева героинята Мила е описана като полусираче – майката Ана умира млада. Мила не е имала как да се състезава с нея за любовта на бащата. Но много правдиво е описанието как постепенно в лаконичността и сдържаността си при общуване Мила заприличва на баща си. И друго, всяко момиче търси в избраника си мъж, а по-сетне, характерологичните черти и образа на баща си.

За разлика от Мила, за порастването на Янаки можем само да се догаждаме. Тук образът на майката липсва. Но и тук психоанализата ни обяснява съревнованието между бащата и сина Янаки, както и стремежа на сина да се идентифицира с бащата.

Тази основна любовна линия в романа е белязана също с кръв и с нещастието, което сполетява съперника в любовта на Янаки към Мила – Дончо. Осакатен е Дончо не само физически, след като Янаки стреля по него и го остава с една ръка – осакатени са три сърца и всяко от тях носи болката и белега, останал от това преплитане на съдбите им. Оттук насетне Мила и Янаки ще градят съвместен дом и съжителство, белязано от много съмнения, спадове, привързаност и примиряване.

В романа си Иванка Денева поставя множество екзистенциални и философски въпроси и търси техните отговори. Каква съдба е орисала и залюляла тая България, намираща се на кръстопът и брулена от векове от толкоз ветрове. Как отделният човек, вкопчен в земята, имота и труда търси своето място в рода си. Как търси житейска радост и щастие. В какво ги намира – в достолепието, труда и челядта. Не е възможно да има отговори на всички мъчителни въпроси и надали е нужно – по-важно е, че писателят ги търси, че проследява душевното и духовното развитие на героите редом с историческите събитията. С компетентността на историк и анализатор Иванка Денева проследява историческата съдба на Сливенския край като част българската земя и нейната орисия. В нашата страна Сливен е специално място от векове. Земя на войводи (твърди се, че са 100), на първите манифактури, родно място на възрожденски будители от ранга на Чинтулов. Родове будни, напредничави и инициативни. Авторката проследява как в Сливенско отекват всички важни преломи в страната: от падането под турска власт, през черковните борби и Съединението, та чак до Стамболовото време. България, поставена на кръстопът, е преминала през всички исторически катаклизми.

Особен психоаналитичен нюанс придобива романът и с вплитането във фабулата на сънищата на героите. Фройд е смятал, че неговото произведение „Тълкуване на сънищата“ (1900) е най-добрата му творба. Защо сънищата са толкова важни за опознаване на нашата душевна същност. Защото разбулват нашето несъзнавано, което винаги е латентно и дреме под пластовете на проявленията на нашия Аз и Свръхаз. Сънищата, казва Фройд, приличат на неумели пръсти, които изтръгват тонове от пианото. Фройд нарича сънищата „царски път“ към несъзнаваното. В романа са описани и душевни състояния на героите, кореспондиращи с това, което Фройд нарича сънища наяве. В следродилната си треска Аница, дъщерята на Янаки и Мила, е точно в такова гранично състояние, потъвайки и изплувайки от тинята на драстичните, крайни състояния.

Неслучайно сънят и съновното имат особено, дори централно място в литературата, и в частност – в образната чувствителност на модерната българска литература още в началото на XX век. Сънищата са огледалото, през което можем да се доберем и да разберем немалка част от емоциите и фантазиите на нашето несъзнавано. От друга страна, теорията за сънищата е крайъгълен камък и повратен момент, благодарение на който се прави крачката от психотерапевтичния метод към дълбинната психология (другото име на психоанализита).

В съня сме най-близо до играта на нагоните, до фантазиите, до страховете. До тъмната наша страна, която през деня скриваме зад фасадата на съзнаваното. В сънищата не можем да упражняваме съзнателен контрол. Затова тогава и там сме най-себе си. Разглеждане на литературния сън като същинско съновидение имаме в поемата „Градива” от Йенсен, в която най-общо сюжетът е, че героят сънува сън, но можем да кажем, че става дума за сънища наяве. Съновиденията в тази творба стават основа за естетическото и културологичното тълкувание на Фройд в есето „Налудната идея и сънищата в новелата „Градива” (1906). Героят – археологът Норберт Ханолд, изпитва непреодолимо привличане към останките от древния Помпей и към римски релеф на вървяща жена със специфична походка. В този призрачен град (символ на Аза) протагонистът „изравя” пласт след пласт своите изтласкани желания. Това е и една алегория за психоаналитика-археолог.  

Фройд казва, че е възможно да „сме дали истински изопачена интерпретация, като вложихме в една непреднамерена художествена творба тенденции, за които създателят ѝ няма представа”.[6] Самият Фройд нарича изкуствени сънища тези съновидения, които са описани от автори на романи и поети като сънища на техните герои. Тези изкуствени сънища, смята бащата на психоанализата, е подходящо да бъдат подложени на един първа символична интерпретация, третираща съня като нещо цяло, което се опитва да замени с нещо друго, аналогично, но с доста по-ясно съдържание. Но тази символична интерпретация, за която говори още Аристотел, е неприложима, когато става дума за неясни сънища. Сам Фройд в бележка под линия в „Тълкуване на сънищата“ казва: „Възползвах се от съвпадението на изследването ми с творчеството на писателя [Йенсен], като го приведох в качеството на доказателство за правилността на анализа ми на сънищата.“[7]

В романа на Иванка Денева сънят на Янаки дообогатява образа на героя. Той сънува ту доктора, ту Дончо и злорадства, че Дончо няма да има ръка, с която да милва Мила. Сънува и бълнува. И този сън може би се опитва да пречисти душата му. Затова Иванка Денева ще напише: „Две сърца, мъжки и непреклонни, си бяха сторили зло и щяха да търсят смирение. Пречистване, за което си струва да живееш“. Сънят му е израз на душевната борба какви да бъдат отношенията му с Милка – нежни и доверителни или сдържани и дистанцирани. И най-вече това мълчание, смут и недоизказаност между тях, които се настаняват в отношенията им още в началото на съвместния им живот. Люшкането на героя – дали да бъде мъжа завоевател, мачото със своите съпружески изисквания и присъща известна агресия, или да чака своята притихнала жена да стане готова за интимност. Ревността от Дончо ядно ръфа доверието между двамата и това чувство постоянно се сменя от нежността към неговата невеста и бъдеща майка на трите му деца. Но тогава Янаки ще извърши и една благородна постъпка, каквато само един много горд и обичащ мъж може да стори – ще заведе Мила да се прости с Дончо. Всички тези нюанси Иванка Денева пресъздава проникновено и с особена деликатност на изказа.

И още за сънищата в романа. В началото на повествованието се описват греховните любовни желания на ханджийката Славена и гърка Вензелос. Когато Славена боледува и бълнува, мятайки се в съня си, нейният сън е изпълнен с еротична символика. Тази съновна вакханалия ще завърши с това, че Славена, „накрая изтерзана от този кръст, заспа с мисълта, че за всичко, което се случва с людете, небето си знае работата“. Вензелос само ще целуне Славена страстно и запомнящо се и ще яхне коня, за да си замине. Като че ли у всички герои на Иванка Денева страстите са нажежени до бяло, но не се прекрачва към осъществяването на тези любовни чувства. Този копнеж по другия изпива протагонистът сякаш докрай. За Вензелос тази смела жена ще остане неизлечима в съзнанието му, нагазила в реката, с леко повдигнатите си поли и снежнобели бедра. Напомняща непреходната красота на античните статуи в родната му Гърция. Ще му останат също болката и неосъществеността. По драматизма на изживяванията тези така близки до земята хора стоят всъщност много близо до античната трагедия. Тази неосъществена любов ще разбие двете сърца. Авторката ще изрази това състояние на героинята си с нова великолепна метафора: „Душата на Славена изтля – не, обви се като в пашкул в мъгла, непроницаема и гъста, и в нея нямаше усетливост; тя се притъпи или изчезна съвсем“.   

Историята на рода Писанколеви е проследена и в съдбите на порасналите деца на Мила и Янаки. Съдби, вплетени в историческите събития. Аница, дъщеря им, ще израсне непокорна, със собствено мнение за нещата от живота и съдбата ще я ориса с много страдание. Това страдание на детето им, разбира се, винаги ще рефлектира у Мила и Янаки. Знае се, че ние можем да бъдем силни, когато нещо се случва с нас самите по житейските друми, но сме много уязвими, когато децата ни страдат. Аница израства с новите идеи, нахлули в България по това време. За да я отдалечат от увлечението ѝ към учителя-анархист, родителите и я пращат в Париж. Париж – този безкраен празник. Париж с Нотр Дам, Сакре Кьор, Сена и букинистите по кейовете, с Мулен Руж. Париж на Дьолакроа, Мане, Домие и цяла плеяда творци, белязала художеството със своите стилове. Тогава в живота на Аница ще влезе монмартърския художник Едуард Боне. Съдбата и този път е неумолима – плодът на краткотрайната любов започва да расте в утробата ѝ. Тези страници от романа на Иванка Денева, посветени на „парижкия период“ на Аница, са от най-трогателните в романа. Атмосферата на Париж е предадена с много любов и вещина, а за преживяванията на младото момиче, останало само в големия град и далеч от корените си, писателката разказва психологически проникновено и с емпатия.

Връщането на Аница в родния Сливен открива нова страница в живота на това семейство. Горди по своему, всеки от героите носи кръста си. Съдбата ще постави ново изпитание пред Аница, вече като майка – детето ѝ е белязано от съдбата с физически белег. Колко безсънни нощи, колко самообвинения, колко търсене на отговор на въпроса – защо. Дали съдбата отмъщава заради греха на Янаки, осакатил навремето съперника си Дончо? Като че Писанколеви са венчани за бедата. И тогава идва мъдростта, че „пътят на човека на земята е повече болка и изрядко някоя роза, изранила ги и захвърлена накрая с омерзение, да не спомня…“

Всички други герои в романа, по-второстепенни и епизодични, можем по законите на психодрамата да наречем помощни азове. Яков (Джейкъб) Леви Морено, създателят на психодрамата, социометрията и груповата терапия, твърди, че „помощните азове практически представляват отсъстващите други, налудностите, халюцинациите, символите, идеалите, животните и обектите. Те правят света на протагониста реален, конкретен и осезаем“[8].

Романът се отличава и със своята сценичност и кинематографичност. От това широко белетристично платно би се получил чудесен сценарий за филм. Точно тази сценичност има предвид Морено: „Сценичното пространство е продължение на живота отвъд критерия на реалността. Действителността и фантазията не са в конфликт, и двете функционират в психодраматичния свят на предметите, хората и явленията“.[9] Най-същественото от психодраматичната техника – срещата и възможността да смениш ролята си с другия – е основополагащ принцип във философията на Мореанската психодрама. Това води до отключване на потоци от чувства, което прави откликването към другостта по-автентично.

Много пъти, докато четох романа и се връщах на определени епизоди, се питах как е живяла Иванка Денева толкова дълго със своите герои и техните съдби. Защото във всеки от героите има частица от автора. Това да изживяваш фикционално толкова съдби е обогатяващо за създателя им, но и много изчерпващо психическата енергия. Авторът умира и живее с всяко падение и възвисяване на героя си. Представям си, че за авторката това е било като участие в психодрама, където тя многократно се поставя в ролята на протагониста и сменя ролята си на пишещ с ролите на героите. В романът отекват два отчетливи акорда: „Българско бе станало за векове пожарище: затляло и неугасимо, тогава и сега“. И още: „Животът оглажда човеците и характерите им: не че премахва ръбовете съвсем, а ги полира постепенно като речни камъни“.

За да създадеш такова мащабно белетристично платно се иска креативност и спонтанност, талант, дисциплина и сила на характера. С безспорния успех на романа си Иванка Денева доказва, че притежава всичко това.

––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Фройд, Зигмунд. Женствеността. – Зигмунд Фройд., София: Евразия, 1993, с. 247.
[2] Фройд, Зигмунд. Женствеността. – Зигмунд Фройд., София: Евразия, 1993, с.263.
[3] Фройд, Зигмунд. Женствеността. – Зигмунд Фройд., София: Евразия, 1993, с.252.
[4] Фройд, Зигмунд. Въведение в психоанализата. София: Наука и изкуство, 1990, с. 486.
[5] Фройд, Зигмунд. Въведение в психоанализата. София: Наука и изкуство, 1990, с. 504.
[6] Кирова, Милена. Психоанализа и литература. Т.1. – София: Унив. изд. Св. Кл. Охридски, 1995. с.12.
[7] Фройд, Зигмунд. Тълкуване на сънищата. – София: Евразия, 1993, с. 428.
[8] Иерохам, Давид. Не/нормалността, която ни свързва, изд. Критика и хуманизъм, №17, 2004, с. 11–25.
[9] Морено, Джейкъб. Основи на психодрамата. – София: Отворено общество, 1994, с. 42–43.