0
1651

Кръстът и Кремъл

Тази книга е своеобразен тест за обективността на нашето познание върху историята на Руската православна църква от зараждането й до наши дни, отношенията между Църква и държава, руското богословие и религиозна мисъл.

Изложени са интересни данни относно чувствителни теми като руското православие и Западът – влияния, конфликти и заплахи, икуменически връзки, униатски договори. В стремежа да представи цялостен и обективен поглед върху религиозния живот в Русия авторът изяснява и въпроса за религиозното дисидентство в СССР, както и проблема за сектантството в Русия и много други теми, които не са задълбочено изследвани у нас.

Томас Бремер, „Кръстът и Кремъл. Кратка история на Православната църква в Русия”, изд. „Омофор”, превод: Емил Иванов

Томас Бремер (р. 1957) е професор по теология и история на Източната църква към католическия факултет на Университета в Мюнстер. Изследовател на християнските и на православните църкви в Източна Европа.

 

 

Църквата при комунизма

 

Томас Бремер

Революцията през 1917 г. променила радикално основни положения, които до този момент никога не били оспорвани: новата комунистическа държава била враждебно настроена към религията, която предвиждала да унищожи. Предвид милионите вярващи граждани това не могло да стане отведнъж, но за кратко време държавата успяла почти напълно да разруши Църквата. Следователно Църквата се оказала първоначално в ситуация, когато за пръв път владетелите не само не били вярващи, но дори не я толерирали. Според разбиранията на революционерите Църквата не само била ненужна за добруването и напредъка на държавата, но и била вредна.

В такъв смисъл е понятно, че взетите мерки след революцията включвали на първо място отделянето на държавата от Църквата, както и на Църквата от училището. Първоначалната идея религията да се предостави на личния избор, била променена собственоръчно от Ленин, редактирайки първото изречение в декрета лаконично: „Църквата е отделена от държавата”. На практика Църквата била отделена от държавата, но не и държавата от Църквата: пряко или непряко, а при нужда дори и силово светската власт непрекъснато се намесвала в църковните дела. От своя страна Църквата не разполагала с каквито и да било възможности за противодействие на съветската държава.

Още през лятото на 1917 г. при управлението на Временното правителство държавата се дистанцирала изцяло от църковните дела. Оберпрокуратурата била закрита и заменена с Министерство на вероизповеданията, което схващало православната църква като автономна организация. Свободата на вероизповеданието била гарантирана със закон, с което се сложил край на привилегированото положение на православието. Църквата изгубила контрол върху църковните училища и те останали под министерско разпореждане. Тези решения останали в сила само няколко месеца.

След октомври 1917 г. мерките на комунистическото правителство включили одържавяването на всички останали църковни земи, както и предаването на училищата под контрола на Комисаря за народното просвещение. Освен това регистрите за раждания и бракосъчетания също станали държавна грижа, а вероучението било забранено. Всяко указание за религия било забранено и отговорно пред закона, а религиозните общности били обявени за частни сдружения без право на собственост. Така църковните сгради преминали във владение на държавата, която при законосъобразна нужда имала право отново да ги предостави за ползване.

След кратко изчакване и от двете страни започнало бързо и широкомащабно преследване на омразната православна църква. За собствена полза болшевиките подпомагали и други църкви. Така например те предприели предпазливо създаването на отношения с Ватикана; по време на гладната криза през 1921-1923 г. в Русия била изпратена на помощ една папска мисия. В Украйна болшевиките подкрепяли също и една неканонична Украинска православна църква, която се възприемала сама като национално свободна от руско вмешателство.

Назрелият конфликт между Църква и държава избухнал по повод изисканите от властите богослужебни съсъди, които щели да бъдат продадени като обикновени вещи и с парите да бъдат закупени хранителни продукти за гладуващите. Държавата използвала като претекст отказа на Църквата да предостави осветените предмети и предприела срещу нея поредица от действия. Държавната пропаганда срещу религията ставала все по-ожесточена, а броят на смъртните присъди срещу духовници се увеличавал. През май 1922 г. патриарх Тихон (Белавин) бил арестуван и прекарал в затвора повече от година. По време на неговото задържане вестниците публикували едно т.нар. Покайно писмо на патриарха, което днес вече се приема за фалшифицирано от тогавашните власти. В него патриархът заявявал, че „вече не бил враг на Съветския съюз”[1]. Дори след неговото освобождаване нормалното управление на Църквата в тези условия било невъзможно. След смъртта на Тихон през 1925 г. властите публикували друг, също фалшифициран текст на неговото завещание, в което патриархът призовавал своето паство за лоялност към съветската държава.

Държавата предприела мерки срещу Църквата на две равнища: от една страна, голяма част от духовниците и монасите били арестувани, съдени и разстреляни. През първите пет години на съветската власт Църквата изгубила близо 23 000 свещеници, монаси и монахини, сред които немалко епископи[2]. Много други били затворени в лагери, предимно на островите Соловки в Бяло море, които били устроени специално като лагер за духовници. Освен това били затворени много от енорийските църкви и манастирите. Поради това църковната администрация не могла да функционира пълноценно, тъй като повечето членове на Синода били задържани, така че след смъртта на патриарх Тихон нито един от тримата посочени от него представители не можел да се заеме със своята задача до избора на нов патриарх. Към това се добавили и насочените срещу вярващите строги мерки, като отмяна на държавната поддръжка за църковните празници или  опитът (отменен по-късно) за превръщане на неделята в обикновен работен ден.

Другите методи се състояли в подкрепата на групи, които разцепвали Църквата. Тук могат да се причислят преди всичко т.нар. „обновители”, известни още и като организацията „Жива Църква”, в която членували хора от църковните среди. В основата на това движение стояли двама свещеници, които симпатизирали на болшевиките и подкрепяли църковните реформи. Те обаче надхвърляли значително дискутираните на събора през 1917 г.: замяна на църковнославянския език в богослужението със съвременен руски език, възможност за свещениците за сключване на повторен брак и след ръкоположение, например при вдовство, вдигане на брачната забрана при епископите и съкращаване на Литургията. Обновителите се радвали на силна подкрепа от правителството. Роднините им не били преследвани, но те самите се явявали като съдебни свидетели при обвинителни дела срещу свещеници. След ареста на Тихон „обновителите” първи взели участие в управлението на патриаршията, предоставени им били също църковни сгради. Те обявили Тихон за нелегитимен и сами отменили издигнатата срещу тях анатема.

Интересното е, че обновителите не срещнали одобрение сред вярващите. Към тях обаче се присъединили неколцина епископи и свещеници и създали Синод[3], който през 1935 г. бил заменен от патриарх. Възможно е за това допълнително да са допринесли шумните скандали около водещи членове на движението, както и всеобщото колебание относно и предимно срещу предложените радикални промени. След 1925 г. държавната подкрепа постепенно намаляла и обновителите проумели, че не ще успеят да поемат контрол над Църквата. Когато през 30-те години на ХХ век всеобщият терор нараснал, той не отминал и обновителите. Някои епископи и свещеници останали при обновителите до 40-те години в „Живата Църква”, която след това постепенно изчезнала от историческата сцена.

Мотивите на обновителите не са лесни за разбиране. Вероятно важна роля изиграло и личното недоволство, и опитът да се съчетае религията със социалистическите възгледи. Обновителите насочили вниманието към проблеми и теми, разглеждани, но незадоволително решени още на църковно-народния събор през 1917 г. По тяхно мнение в досегашната си форма православието вече не можело да оцелее и трябвало радикално да бъде променено, за да намери място в обществото и при новите политически обстоятелства. Властите от своя страна никога също нямали интерес от една по какъвто и да е начин свързана с болшевизма Църква. Тяхната цел била на първо място да разрушат единството на Руската църква и постепенно да откъснат от нея всички вярващи.

Нито предпазливите опити на патриарх Тихон да се сближи с режима, нито прочутата Декларация за лоялност към режима на митрополит Сергий (Страгородски) през 1927 г. предпазили Църквата от нови преследвания. Приетият през 1929 г. закон за вероизповеданията ограничил всички религиозни дейности до „култа”, т.е. до извършване на богослужение само в църковните сгради; всяка друга форма на душегрижие била на практика забранена. Също така било забранено груповото преподаване на религия, както и на лица под 18-годишна възраст. След колективизацията на селското стопанство религиозният живот в селата почти изцяло замрял. В пълно противоречие с тези събития, конституцията на СССР от 1936 г. гарантирала на всички граждани „свобода на религиозните вероизповедания и свобода на антирелигиозната пропаганда”[4].

Разбирайки, че религията по никакъв начин няма да отмре, нито посредством прилаганите до този момент мерки, властимащите засилили пропагандата. Атеизмът бил обявен за научна дисциплина; за неговото преподаване се основали специални катедри, където с природонаучни методи трябвало да се докаже липсата на Бога, както и че религията е плод на човешката фантазия. За разпространение на атеистичните възгледи били създадени групи и движения, т.нар. „безбожници” и „войнстващи атеисти”, с темата се занимавали и много печатни издания. Същевременно се усилил и култът към националните герои, който щял да допринесе за асимилирането на религиозните елементи. След терора през 30-те години религията вече била третирана и преследвана на общо основание с другите престъпления.

Отношението на съветската държава към православната църква се променило по чисто практически съображения. На 22 юни 1941 г. германският Вермахт напада Съветския съюз. Още същия ден (т.е. почти една седмица преди Сталин!) митрополит Сергий призовал с окръжно писмо всички църковни пастири и вярващи на борба срещу завоевателите.[5] Църквата организирала набиране на средства сред вярващите и внесла значителни суми в сформирания „фонд за отбрана”, чрез който били осигурени оръжия за Червената армия. С по-голямата част от средствата е финансирана цяла танкова колона, наречена „Дмитрий Донской” в чест на победителя над татарите, както и самолетната ескадрила „Александр Невский”, победител над шведите и Немския орден.

Реакцията на митрополит Сергий хвърля знакова светлина върху църковно-държавните отношения в руската традиция. Съветската държава преследвала Църквата почти до нейното пълно унищожение. В случай на външна заплаха тя обаче заставала веднага и безусловно на страната на държавата. Понякога в окупираните от германците райони имало църковни представители, които работели съвместно с окупаторите. Това до голяма степен било резултат от църковната политика на германските служби, които съзнателно подпомагали Църквата и се опитвали да спечелят доверието на местното население и да отклонят настроенията против съветската власт. Принципно Църквата подпомагала войната на СССР. Това не включвало одобрение за чудовищните деяния на режима, а било по-скоро признаване на реалността на съветската власт и същевременно било знак преди всичко за това, че държавата, въпреки прокламирания интернационализъм, се схващала като „руска” и по този начин била за Църквата онази държава, която я признава за своя.

Държавата приела църковната подкрепа. Активните опити да направи невъзможно съществуването на Църквата били прекратени. През 1943 г. се осъществила историческа среща между трима митрополити и Сталин, на която Църквата получила позволение за избор на нов патриарх. След 18 години на местоблюстителство митрополит Сергий бил избран за наследник на патриарх Тихон, но само няколко месеца по-късно починал. След това бил допуснат избор на негов наследник, Алексий І (Симански), който оглавявал църквата до 1970 г. След неговата смърт през 1971 г. за патриарх бил избран Пимен (Извеков), предшественик на неотдавнашния патриарх Алексий ІІ (Ридигер).

Властите позволили на Църквата да извършва редица доскоро забранявани дейности. Било разрешено публикуването на периодичното списание Журнал Московской патриархии, на богословски книги, както и отварянето на някои училища за подготовка на свещеници. Църковният живот започнал бавно да се възстановява, макар и на ниско ниво. Поради липса на свещеници често били ръкополагани кандидати без специално духовно образование, които впоследствие се обучавали и дипломирали в паралелни курсове. В резултат на Втората световна война Съветският съюз придобил нови територии на запад, които преди това принадлежали на Полша, която пък от своя страна си възвърнала териториите, окупирани от германците. Първоначално процъфтяващият там църковен живот не бил повлиян и енориите на РПЦ, и преди всичко манастирите, нараснали неимоверно. Освен това през 1946 г. гръко-католическата църква в Западна Украйна била насилствено разпусната и принудена да се присъедини към руското православие. Това също допринесло за значителното увеличаване на броя на енориите. През следващите десетилетия повечето църковни общини на руското православие се оказали в Западна Украйна, а повечето свещеници също били с украински произход.

След войната религиозната политика на Съветския съюз коренно се променила. Църквата вече не била директно преследвана; държавата най-накрая я приела като реално съществуваща в СССР и опитвала да я държи под контрол посредством административни мерки. Сега Църквата разполагала с големи възможности за действие: във времето преди войната тя не разполагала с никакви възможности за действие. Създаден бил Съвет по въпросите на православната църква към Министерския съвет на СССР, който скоро бил преименуван в Съвет по религиозни въпроси. В отделните съветски републики и области също действали подобни управителни съвети. По такъв начин бил въведен порядък в отношенията между двете страни, все пак обаче те не станали равноправни. В случаи на неправда или произвол Църквата можела да повдигне въпроса пред властите. Произволът преди войната сега вече не се изявявал в такава форма. Антицърковните мерки станали най-малкото легални.

Във връзка с премахването на сталинизма, започнато при Никита Хрушчов в края на 50-те години на ХХ век[6], отново бил поет по-остър курс спрямо Църквата. Не бива да се забравя, че въпреки терора Сталин бил високо уважаван от много хора, от една страна заради победата му във Втората световна война и от друга, заради реда, който царял по негово време. Отхвърлянето на култа към неговата личност и други елементи от сталинската политика се придружавали много мъдро от един антицърковен курс. Заедно с това в края на 50-те и началото на 60-те години били закрити много църковни енории и затворени манастири, сред които и Киевският скален манастир, а „прекалено дейните” епископи били пенсионирани. Освен това държавата опитала да отслаби Църквата отвътре. В семинариите били внедрени агенти на тайните служби, правили се и опити за вербуване на активните свещеници и епископи за сътрудничество с тайните служби. След рухването на комунизма архивите на тайните служби в Русия не бяха разсекретени, но от отделни документи е известно, че някои от епископите не само са давали сведения на служители на КГБ, но и самите те са сътрудничели на службите. Повечето от тях така или иначе бяха известни на Запад.

Същевременно Съветският съюз се опитал да използва РПЦ за свои външнополитически цели. Един от инструментите за това били икуменическите връзки. Още през 1948 г. в Москва се провела среща на православни църковни представители, на която икуменическото движение и връзките с Римокатолическата църква били единодушно отхвърлени. През 1961 г. Руската православна църква се присъединила към Световния съвет на църквите (ССЦ) и впоследствие изпратила свои представители на Втория Ватикански събор (1962-1965). Днес тези връзки се оспорват. Без съмнение при тези международни срещи представителите на Руската църква трябвало да изразяват гледната точка на правителството. Същевременно за Църквата това несъмнено било възможност да поддържа контакт с представители на чуждестранните църкви, която възможност тя използвала и извън рамките на формалното и официално ниво. В този контекст трябва да се спомене и личността на Ленинградския митрополит Никодим (Ротов)[7]; през 1961 г. именно той допринесъл за влизането на РПЦ в Световния съвет на църквите и за усилване на икуменическите връзки с католическата църква.

Също по времето на държавния и партиен ръководител Леонид Брежнев, наследник на Хрушчов, предпазливото отваряне на обществото било съпроводено от ограничаване на църковните дейности. Патриархът и епископите били принудени да защитават съветската политика, както и да отричат обвиненията за ограничения на религиозните свободи. Въпреки това партията установявала непрекъснато повишаване на интереса по религиозни въпроси, и то най-вече сред младежите. През 1975 г. на Запад попаднал един от докладите на Съвета по религиозни въпроси, в който се описвало състоянието на Църквата от гледна точка на службите. Докладът разделял епископите на три групи, като онези в първата група били описани като лоялни и патриотични, от втората група – като лоялни, но църковно активни, и тези от третата – като такива, които „се опитват да заобиколят законите за вероизповеданието”[8]. Дори след десетилетия опити за въздействие върху Църквата държавата все пак не е успяла да я подчини изцяло. Официално Църквата подкрепяла мирната кампания на СССР, при това не само с думи, но също идейно, посредством конференции, на които църковни водачи се застъпвали за мира, а също и материално – чрез вноски в държавния фонд за мир. Патриарх Пимен (1971-1990), носител на орден „Червено знаме на труда”, се ползвал със същите привилегии като членовете на Политбюро и в случай на заболяване се лекувал в правителствената болница на Кремъл. Заради тази примиренческа позиция Църквата не постигнала подобрение на положението си вътре в страната, но успяла да поддържа добри международни връзки.

В Съветския съюз рамките за изява на Църквата винаги се определяли от държавата. Доколкото Църквата приемала това условие, можела да действа и след 1945 г., но била възпрепятствана всеки път, щом се опита да прекрачи тази граница. Някои клирици строго съблюдавали условията и не преминавали границата, но други умело използвали възможностите и дори се опитвали да действат извън позволеното. От своя страна държавните власти полагали усилия да поставят Църквата под свой контрол с помощта на административни мерки. Миряните, участващи в религиозния живот, често понасяли несгоди. Това важало най-вече за младежите и роднини на хора със „специфични” професии, като учители или представители на интелигенцията. Негативното впечатление на властите, породено от прекалено активната дейност на свещеници или епископи или нежелани изказвания, било повод за издействане на църковно наказание. Днес понякога към Църквата биват отправяни обвинения за нейната прекалена близост до държавата в съветско време. От една страна, нейната връзка с държавата трябва да се разглежда на фона на руската традиция и история, от друга страна, преценката за поведението на Църквата е изключително трудно най-вече заради външните обстоятелства, на които била изложена. За поведението на църквата по времето и след църковните гонения от 1959 до 1964 г. свидетелства мнението на митрополит Никодим, че държавата никога не би могла да се справи без Църквата. Оттам насетне близостта и лоялността към държавата означавали известно укротяване на държавната власт посредством Църквата; отношението на държавата било вече различно от това преди световната война.


[1]   Die Orthodoxe Kirche in Ruβland…, S. 695.

[2]   Stricker, G. Religion in Ruβland. Gütersloh, 1993, S. 86.

 [3]   Алтернативен Синод, без одобрението на канонично избраните мит-рополити. – Б. р.

 [4]   Die Orthodoxe Kirche in Ruβland…, S. 748.

 [5]   За текста вж. Ibid., S. 750 f.

 [6]   Никита Сергеевич Хрушчов (рус. Хрущев, 1894-1971), от 1953 г. – Първи секретар на ЦК на КПСС и през 1958-1964 г. – едновременно Председател на МС на СССР. Относно положението на РПЦ през ХХ век вж. Поспеловский, Д. Русская православная церковь в ХХ веке. М., 1995. – Б. р.

 [7]   Борис Георгиевич Ротов (1929, с. Фролово, Рязанска обл.; +1978, Рим). Първоначално следва в Педагогически институт и през 1947 г. приема монашество, през 1955 г. завършва Ленинградската (Санктпетербургска) духовна академия, през 1960 г. е ръкоположен за Подолски епископ, а през 1963 г. – за Ленинградски митрополит. През 1956-1959 г. оглавява Руската духовна мисия в Йерусалим, а между 1960-1972 г. и Отдела за външноцърковни връзки на РПЦ, от 1963 г. председателства комисията за единство на църквите на Руския Синод, през 1974 г. е избран за Патриаршески екзарх на Западна Европа, а през 1975 г. за президент на ССЦ. – Б. р.

 [8]   Откъси виж във: Die Orthodoxe Kirche in Ruβland…, S. 885.