0
1561

Кукли в операта

„Турандот“, фотограф Виктор Викторов

Постановката на „Турандот“ на Старозагорската опера беше от запомнящите се на Моцартовите празници в Правец това лято. Един от новите спектакли – с премиера в края на март, хибриден вариант на опера с кукли. В него новият оперен артист – куклата, допълва и нюансира в цялост действието; създава продължение на Аза; търси характерологии чрез диспропорциите голямо-малко, ниско-високо; внушава отчужденост или дистанция.

Поканата за участие идва от напусналата ни неотдавна Христина Ангелакова, художествен директор на фестивала. В Правец режисьорът Огнян Драганов е предизвикан да разгърне фантазията си, заради възможността да впише сцената в инфраструктурата на хотела. Целият декор – огромният куб, който представлява светът на Турандот и нейният дворец – е сградата. Трактовката на режисьора, включително с различен край – трагичен, е интригуваща и за певците. Макар за Цветелина Василева, която светът разпознава и в двете роли – на Турандот и на Лиу, тази опера да е едно от значимите ѝ заглавия. То е и в репертоара на баса Юлиан Константинов (в ролята на Тимур). А за Георги Динев (Панг, един от тримата придворни), завършил актьорско майсторство за куклен театър при Боньо Лунгов, би трябвало куклата да е сценичен клонинг. Ето какво споделят певците за своето партньорство с кукли.

„Турандот“, фотограф Виктор Викторов

ЮЛИАН КОНСТАНТИНОВ, бас

Как се чувствате в такъв формат – опера с кукли?

Много приятно, защото е по-красиво, по-голямо, по-интересно. Още едно прекрасно  изкуство – на куклите, в това многообразие, наречено опера, където има театър, изображение, музика, всичко. Прави пълна картината.

По-трудно ли е за актьора, когато дели малкото пространство на сцената с куклите?

По-скоро за кукловодите е трудно, тъй като ние играем така, както бихме играли и без тези кукли, а те се настройват към нас.

Какво ви привлича когато приемате дадена роля?

Музиката, театърът, който има в нея, музикалната драматургия, композиторът.

Има ли значение с кои колеги пеете?

Винаги има значение. Ние сме един отбор. Едно и също е в България и в чужбина. Когато се работи максимално, се получава оптималният, най-добрият спектакъл. Вечерта с „Турандот“ беше прекрасна. Операта в Стара Загора не може да се сравнява с Миланската скала, това е ясно, става въпрос за мащаб, за традиции…. Оперите са различни. Но когато всичко се прави, както трябва, както е в Старозагорската опера, се получават прекрасни резултати. 

„Турандот“, фотограф Виктор Викторов

ГЕОРГИ ДИНЕВ, тенор

Как се чувствате когато до образа има контра образ? Огромна кукла, до която сте нищожно малък, която репликира, създава усещане за двойственост…

Новите форми на театър и на изразяване на сцената са предизвикателство за всеки артист. Всъщност предизвикателството за мен не е ново, защото съм куклен артист по образование. Е, позабравено малко в годините. Отдавна не съм играл в куклен театър.
Куклите са наша мултипликация – ние сме един образ. Когато си едно цяло, трябва да има синхрон. И това е от най-трудните неща в този театър. Не, не ме притесняваше нищо. Чувствах се в мои води.

„Турандот“, фотограф Виктор Викторов

Вие се чувствахте добре, а дали пък куклата не беше предизвикана от вас?

Спомням си, когато в НАТФИЗ правехме откъси с марионетки – играехме заедно с режисьорите и техния преподавател проф. Славчо Маленов. Понеже една от куклите–рицар, беше много дребна, той каза: „Гледай каква малка кукличка, а какви големи проблеми има да решава!“ В случая куклите бяха „големите“, а ние бяхме – малките хора с големите проблеми. 

Това ли е бъдещето на операта? Или го възприемаме само като експеримент?

Бъдещето е по-скоро по посока на т.нар. „тотален театър“, който да обедини всичките видове театър и изкуства. И това е може би най-хубавото. 

Театърът да завладее изцяло операта?

Операта е театър. Основното средство за изразяване е пеенето, но е театър. За да направиш красива фраза, е необходимо въздухът ти да бъде спокоен, това налага ограничения в движението на сцената. Днес в много спектакли виждаме чудесни режисьорски решения, прекрасни идеи-внушения, но заради несъобразяване с основното условие на това изкуство – красивото пеене, понякога те страдат. Може би в такава посока ще трябва да се работи.

А как би се постигнало?

Трудно е. Докато намериш златната среда, минаваш през доста перипетии. Понякога оставаш и без глас, докато откриеш вярната техника. Но никой вече не иска, когато дойде в залата, само да слуша красиво пеене. Тогава отива на концерт, но и той вече придобива театрална форма. Трябва някакъв феномен – безкрайно красив глас, брилянтна техника, за да впечатлят хората в залата.

Снимка архив Моцартови празници

ЦВЕТЕЛИНА ВАСИЛЕВА, сопран

В кариерата на лиричното сопрано тази опера заема особено място. Не само защото я изпълнява със световноизвестни баси, но защото това е премиерата ѝ в Софийската опера (1995). Като Лиу дели сцена с Гена Димитрова в премиерния състав на специално създадена постановка, по-късно двете пеят на фестивала „Варненско лято“, както и зад граница. Харесва и двете героини. Макар да е с по-лиричен глас, в последните години често пее Турандот.  

Имате ли усещането, че една певица, след като вече е играла Турандот, по-трудно би се върнала към Лиу?

По-скоро техниката е по-различна. Турандот изисква малко по-спинтова, по-висока, по-друга вокална позиция. Докато Лиу е по-пластична, има и по-лиричен център, трябва да се пеят и пианисими. Сега пях Лиу, но тези дни трябваше отново да изпея Турандот, защото заминавам с тази роля за оперния фестивал в Савонлина (Финландия), който продължава до началото на август. 

Как се отнасяте към режисурата? Напоследък театралната игра е равностойна с пеенето.

Стига да е стилна, обоснована, аз я приемам. Хубаво е, когато режисьорът не налага изцяло концепцията си, а все пак се допитва и до хората, с които работи.
Тук участието на куклите е удачно, правят постановката интересна. Живеем в друго време и при тези едни и същи заглавия всеки режисьор иска да внесе новост, с която да провокира. Да заинтригува не само нас – изпълнителите, но най-вече публиката.
Големите театри, разбира се, разполагат с големи бюджети. Това предполага и големи екипи, и по-богата сценография. Но напоследък и много богати постановки биват освирквани. Някои са доста провокативни, но и провокацията трябва да е обоснована.

Има ли последователност в подготовката на певците за тежкия репертоар? Или по-често те са под натиск бързо да приемат ролите, което се отразява и на гласа впоследствие?

Наистина преди години всеки влизаше в определена категория: ти си лиричен сопран – покриваш само лиричните героини… Сега нещата се смесиха. Зависи от виждането на екипите, дали смятат, че една певица е подходяща за ролята. Но това пак не е нещо ново. Караян наложи тази тенденция. Катя Ричарели, Хосе Карерас – те не са от най-спинтовите гласове, а пък изпяха редица драматични роли. Разбира се, времето е активно, звезди изгряват и залязват много бързо. Обаче Мирела Френи, която винаги е спазвала хигиена на гласа, всички знаем колко дълго остана на сцената. Трудно е. Аз лично предпочитам да си остана в лиричния репертоар.

Как мислите, публиката ще продължи ли да ходи на опера във века на технологиите?

Хората обичат операта. Видяхте колко много зрители имаше и тази вечер, макар условията да са такива, че не може без микрофон. Няма акустика. Но те се радваха. Свидетелка съм на това и в други театри. Смятам, че техниката даже би подобрила естеството на работа и качеството на операта. Би ги улеснила. Младите са увлечени по компютрите – затова пък могат да следят програмата на всеки театър по света. Да слушат, да гледат, дори на живо.

„Турандот“ от Пучини е съвместна продукция на операта и кукления театър в Стара Загора. Режиcьopи са Oгнян Дpaгaнoв и Дapин Πeтĸoв, cцeнoгpaфиятa и ĸocтюмитe ca нa Kaтaлин Йoнecy-Apбope от Румъния, Cилвa Бъчвapoвa и Bacил Poĸoмaнoв.