0
558

Културни сцени на политическото

Откъс от изданието на „Просвета“, което ще бъде представено на 2 юни от 16 часа в Мраморното фоайе на НДК по време на Панаира на книгата. 

Как варират властовите отношения в различните култури – това изследва политическата антропология, чиито основни понятия са представени в изданието на „Просвета“ във формат на речник. Реконструирайки голямата човешка история, авторът бърза да стигне до възлови проблеми на политическото днес: разпадането на публичното пространство, медийната харизма на популистите, замяната на принудата с пазара на внимание. Водещ мотив е постепенното изместване на политическото от стари антропологически институции, като ритуала, инициацията, двубоя, към медийната сцена, или с други думи – естетизирането на политическото.

Това, че то е станало интересно, скандално, смешно, че извиква паралели с популярната култура, не бива да звучи успокоително: новото естетизиране на политическото обърква нас, гражданите, и така прави съпротивата още по-трудна.

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет, преподавал е във Франция, САЩ, Германия и др. Изследва политическите култури, града, медиите. Последните му книги са „Културата като дистанция“ (2016), „Граждани отвъд местата“ (2009), „Пространства на желанието, желания за пространство“ (2005). Публикува онлайн списанието за културни изследвания „Семинар_БГ“. Есеист, колумнист, активен участник в публичния дебат.

„Културни сцени на политическото“, Ивайло Дичев, изд. „Просвета“, 2019 г.

Смях

Всяка шега е малка революция – пише Джордж Оруел. – Ако трябва да дефинираме хумора в едно изречение, то е достолепие, седнало върху пирони. Всичко, което разрушава достолепието, което събаря властниците, което ги кара да тупнат на земята, е смешно. От колкото по-високо падат, толкова повече се смеем на шегата. По-смешно е да залепиш торта в лицето на епископ, отколкото на енорийски свещеник. (Orwell 1945/1968)

Тези думи днес са общо място. Смятаме, че смехът подкопава реда, атакува силните на деня, позволява ни да прекрачим нормите по безопасен начин – да се разтоварим за миг от социалните напрежения и да изпитаме превъзходство пред онези над нас.

Властта в традицията е сериозна и монументална. Няма място за комедия в идеалната държава на Платон, понеже тя би дала лош пример на младите. Богът от Библията се смее май само веднъж, и то в знак на презрение към враговете си. Притчи Соломонови оприличават шегата на асоциална лудост:

Както престорилият се на луд хвърля огън, стрели и смърт, тъй е и човек, който коварно уврежда приятеля си и после казва: „аз се само пошегувах“ (Притчи 26:18–19).

В устава на първия манастир в Египет Пахомий изрично забранява смеха и шегите като обидни за Светия Дух. Тази линия се появява и в романа на Умберто Еко „Името на розата“, който ни стряска с разкритието, че Исус никога не се е смял.

Народният фолклор обича да взема на подбив попа и султана; карнавалът преобръща йерархиите, фигурата на шута през Средновековието съчетава глупака и смешника със социалния критик. Смешният протест не е привилегия на Европа: антропологът Макс Глюкман показа, че сред зулусите в Югоизточна Африка властта на вожда периодично се подлага на ритуално оспорване от страна на съперник – той обижда и пародира лидера, без да бъде санкциониран за това. Подобно на протестите в демократичните общества, пише авторът, този ритуал не само не подкопава, но всъщност укрепва социалния ред (Gluckman 1954:3).

В Модерната епоха осмиването на властта надскача фолклора и се пренася в официално толерираната култура. От политическите марионетки из улиците на революционна Франция, през театралния салон, то завладява пресата, като развива свои специфични жанрове – памфлета, пародията, карикатурата. През 1841 г. в Лондон е основано списанието „Пънч“, което превръща осмиването на властта в очакван елемент от публичния живот.

Гражданските протести през първата модерност са по-скоро сериозни: дефилира се из градовете, скандира се, стачкува се, държат се речи. Обратът идва с „новите социални движения“ през 60-те (идентифицирани от Melucci 1996:78, 113–114), които пренасят тежестта от икономическите искания и манифестите към представлението и телесното присъствие в публичното пространство. Творчеството замeня идеологията, защото в една свръхмедиатизирана среда, където журналистите все по-отчаяно се борят за вниманието на клиента, най-важно е съобщението да е интересно, запомнящо се. Нещо такова вече се е случило в рекламата: наместо да хвали продукта, откъм 80-те години насам тя измисля забавен разказ, който понякога дори се шегува със стоката, но пък запечатва името на марката в паметта ни.[1]

Своеобразен връх в развитието на креативните протести беше белградското младежко движение „Отпор!“ (1998–2003). Полудиктаторът Слободан Милошевич е твърде популярен сред националистическото сръбско общество, обидено на Запада заради Косово, за да могат противниците му да организират мащабни протести.[2] Ето защо активистите започват да измислят различни театрализации – право да набиеш снимката на лидера срещу символична такса, пародийно празнуване на рождения му ден. Тези сюжети жадно биват подемани от медиите, които вече са започнали да се дигитализират и глобализират; така с минимални усилия и средства се постига огромен успех, а и се избягва санкция, защото властта става още по-смешна, когато опита да се намеси. Сценографията е взета от един определен комедиен жанр: възмущението на случайния гражданин, който не е в течение на хепънинга, подсилва ефекта.

Технологията на смешния протест се превръща в експортна марка и един вид интелектуални франчайзи на движението се появяват в Албания, Украйна, Грузия, Египет и другаде, а белградските революционери тръгват да правят обучителни семинари по новата технология.

Кои бяха героите на „Отпор!“ – пише журналистът Уейн Гритинг. – В интервютата се изреж- дат имена, които очакваме, като Ганди, Мартин Лутър Кинг, но заедно с тях и един неочакван извор на вдъхновение: „Летящият цирк на Монти Пайтън“.[3]

У нас креативният обрат стана видим във времето на протестите против правителството на Орешарски през 2013 г. „Ранобудните студенти“, вдъхновени, а доколко то се разбра, и обучавани от активистите на „Отпор!“, разиграваха флашмобове пред телевизионните камери из улиците на София, танцуваха, маскираха се, изобразяваха живи картини. И така и не разработиха политическа програма, до степен днес да не знаем дали бяха леви, или десни тези протести. А впрочем не знаем това и за акциите на „Отпор!“.

Как да определим обрата? Неусетно смехът от средство се е превърнал в цел. Протестирането сякаш вече не води в определена посока; то неслучайно не е „нито ляво, нито дясно“. Гражданското действие започва да прилича на постоянното, монотонно исо на фолклор, който осмива високата култура, без да предлага промислени сериозно алтернативи. Това впрочем е парадоксален квазифолклор, защото се измисля от автори, описва се в проекти (понякога дори финансирани от фондации), авторизира се в традиционни и дигитални медии. Смешният протест не иска властта, той просто се инати на всяко възможно управленско решение.

Като че ли тъкмо през 2013 г., когато фолклорно-протестната енергия стигна пика си и започна да стихва, забелязахме една друга тенденция – смехът беше взет на въоръжение от самата власт.

Дълбоката промяна в медийната среда се забеляза едва през 2016 г., когато Оксфордският речник обяви „постистина“ за дума на годината (била употребявана 30 пъти по-често отколкото през 2015 г.). Причина бяха лъжите, с които мина референдумът за Брекзит, и разбира се, изборът на Доналд Тръмп. Да добавим и стряскането от новата „хибридна“ пропаганда на руски, но и много други центрове, която разчита на анонимно препращане от социалните мрежи; тя разтревожи дори Европарламента, който засега безуспешно се опитва да ѝ противостои. Наред с лъжите, истериите, расисткия подтекст новата форма на манипулация разчиташе на хумора. Защото смешното, абсурдно, хипертрофирано съобщение винаги печели в състезанието за вниманието на потребителя пред скучната, трезва истина. Има нещо властно в това да лъжеш – не се съобразяваш, повеляваш как стоят нещата в света; обратно, да търсиш истината, изисква скромност, смирение, самоотричане.

От интервю на Американското национално обществено радио разбираме, че един от големите предприемачи на фалшиви новини, някой си Колер, регистрирал фирмата „Дизинфомедия“ през 2013 г. Целта му първоначално била да осмива традиционните медии и да засилва критичния рефлекс на хората, затворени във филтриращите балони на своите социални мрежи, които пропускат информация, потвърждаваща предубежденията им. После обаче видял, че привържениците на Тръмп приемат небивалиците за чиста монета, и му просветнало, че в тази работа има хляб. И така, той, член на Демократическата партия, започнал да захранва с небивалици кампанията на републиканския кандидат. Три години по-късно сайтовете му са 25, а печалбата, която прави от кликове, е между 10 и 30 хиляди долара, защото рекламодателите се редели на опашка за услугата му. Една от историите, които пуснал в публичното пространство, е художествената измислица за мистериозно умиращите при неизяснени обстоятелства противници на семейство Клинтън, възприета от много десни избиратели за чиста монета.[4]

Индустрията на лъжата се аутсорсва. Откъде смятате, че тръгна шеметният слух насред американската кампания за това, че Мишел Обама е всъщност… мъж? Оказва се, че продуктът е произведен в китното македонско градче Велес, където според журналистическото разследване на Би Би Си до 200 души се изхранват с производство на небивалици за глобалните мрежи през 2016 г. Започнали от скука, после се видяло, че за творческите им способности има кой да плаща. „Да живее Тръмп!“ – чувстват се длъжни да кажат неохотно интервюираните пред камерата.[5]

Разбира се, традицията на мистификацията е стар литературен похват, при който пишещият черпи легитимност от някакъв известен авторитет. През XVIII век, когато започва да се употребява и самата дума, мистификацията е литературна игра: към очарованието от бомбастичната лъжа тя добавя удоволствието от разомагьосването ѝ. Играят с нея Мериме и Дидро, анализира я теоретически Гьоте, а шотландецът Джеймс Макферсън мистифицира цял национален мит – уж древния келтски епос „Осиан“, който впоследствие влиза в литературната история като пример за талантлив фалшификат. Много от тогавашните „партенки“ днес са забравени. Джордж Салманазар омайва лондонската публика с измислени сведения за остров Формоза, където живеели над сто години, защото пиели змийска кръв. Алфонс Кар вдига тиража на парижкото си списание, като пуска съобщение за собствената си смърт. Ф.Т.Барнъм излага предполагаем скелет на „русалката от Фиджи“, всъщност сглобен от кости на магаре и риба. През 1835 г. нюйоркският вестник „Сън“ съобщава за открита на Луната цивилизация и дори публикува рисунки на съществата, видени там от известния астроном Хершел (Farquhar 2005).

Играта с истината има два аспекта: подмяна на автора и усъвършенстване на илюзията. Влизането в позата на авторитет привлича внимание към казаното: когато ни говори известен учен, пътешественик или популярен вестник, ние се изпълваме с напрегнато очакване за важни и съдбоносни факти, което после изведнъж „се превръща в нищо“, ако се позовем на Кантовата дефиниция за смешното. Това е древен похват на смеха: сериозният баща започва някаква важна реч и изведнъж я обръща на майтап – децата се смеят. Обратното въздейства по-слабо, защото децата са несериозни по определение, т.е. не създават очакване за важни неща.

От своя страна играта с технологията на илюзията е по-пряко свързана с Модерната епоха. Все повече се усъвършенстват начините за убеждаване: преса, илюстрации, музеи, научни трудове, фотография, кино… И успоредно с това все по-съвършени стават формите на измама. Киното – най-реалистичното изразно средство за времето си – ражда не само документалните филми на братята Люмиер, но и фантазиите на очарователния измамник Жорж Мелиес, който веднага започва да снима неща като надуване на човешка глава с помпа и пътешествие до Луната. Още по-убедителна ще бъде мистификацията, наречена „Аутопсия на извънземно“ от 1995 г., снимана от Рей Сантили, където медицински екип работи върху пластмасова кукла на предполагаем пришълец. Сложната му игра на един етап включва признание, че филмът е инсценировка, но че е възстановил друг филм от 1992 г., който бил изчезнал при подозрителни обстоятелства.

Мистификацията е резултат от цялостен информационен комплекс, който надхвърля простия визуален образ: получаваме изтекла информация, която не е предназначена за нас, официалните власти подозрителното отричат, подават ни се небрежно логически обяснения от типа „кой има полза“, каквито познаваме от криминалния роман, изравя се хипотеза на забравен учен от миналото…

Тайната тук е в естетическата дистанция: когато тя изчезне, играта с небивалиците от смешна става страшна. Най-мрачният исторически пример си остават така наречените „Протоколи на мъдреците от Цион“ (1901), предполагаем план за завладяване на света от евреите, които уж се канят да използват слабостта на модерните институции, разклатения християнски морал, наивността на медиите и демократичното разделение на властите. Оказват се написани от агент на руската тайна полиция в Париж, който всъщност плагиатства от по-стария френски памфлет на Морис Жоли „Диалог на Макиавели и Монтескьо в ада“ (1864). Двамата мислители там обмислят план за завладяване на света от Наполеон Трети; Макиавели е циничен, Монтескьо му опонира. В „Протоколите“ иронията в памфлета на Жоли е изчезнала, а фалшификацията се превръща в знаме на антисемитизма. Кантовото „напрегнато очакване“ не се превръща в смях, а в погроми и концлагери.

Работата е там, че естетическата граница между факт и мистификация е плаваща. До ден днешен някои вярват, че „Протоколите“ са истина. Други – че на тъмната страна на Луната живеят някакви същества. Че Ванга е предрекла възхода на Русия, че Земята все пак е плоска, сред нас живеят рептили, а самолетите ни пръскат с отрова, за да намалят популацията на Земята. Други реагират на подобни твърдения с усмивка. Точно така е и при вицовете: едни ги разбират и се смеят, други не разбират и се възмущават от чутото.

Появиха се медии, които играят върху тази разлика между истина и фейк: по-старият The Onion, по-новият Buzzfeed, българският „Не! Новините“, а много духовити потребители сами се забавляват да пародират интернет глупотевините в постингите си. Подобни инициативи сякаш разобличават измислиците, като им връщат фикционалното измерение. Когато препращаш и обсъждаш една небивалица, ти ѝ даваш медиен живот, защото не всеки може и не всеки иска да застане на необходимата естетическа дистанция от нея.

Заради дигиталния обрат (скорост, масовост, липса на авторитети…) намалява опасно разстоянието между ирония и истина. Разслояването на потребителите на разбрали и неразбрали лъжата/шегата днес тече в реално време. Например псевдоновината, че Русия забранява филмите с Мерил Стрийп след нейната реч против Тръмп, е взета от майтапчийската рубрика на „Ню Йоркър“ „Докладът на Боровиц“[6]; през един руски сайт тя беше преведена от сайта „Фактор“, за да бъде представена на нашата публика като чиста монета. По-образованите потребители, чували за Анди Боровиц, се смяха, но мнозинството първосигнално се възмути от „политическата коректност“, „мултикултурализма“, с една дума, Запада. Емотиконът идва сякаш да снеме колебанието: смайлито казва на разсеяния читател: „Внимание, това е смешно!“. (В развлекателните тв предавания тази роля играе смехът зад кадър, в началото произвеждан от машини за смях.) Но инструментализирането на това ново изразно средство прави двусмислието още по-силно, както обикновено става при всеки нов посредник в човешкото общуване: казваш нещо, което веднага обезсмисляш с емотикон – пита се: какво имаш предвид?

Новата медийна вселена е изпълнена с потоци от булшит – с тази дума американският философ Хари Франкфурт нарича небивалиците, които се разказват не за да ни информират или излъжат, а за да впечатлят събеседника.[7] Булшит артистът дори не лъже – историите му просто обезсмислят разликата между истина и лъжа. Новата дигитално-медийна констелация се характеризира с множащите се и неподлежащи на никаква регулация източници на знание; тя естествено мултиплицира небивалиците поради все по-яростната конкуренция за внимание. Който вярва, че в една пицария Хилъри Клинтън и други демократи са се отдавали на педофилски оргии, че Обама не е роден в САЩ, че американското Външно министерство е създало Ислямска държава – той гласува за Тръмп. Който не вярва – просто се смее.

Или да вземем български примери. Убеждаваха ни, че новият президент генерал Радев е незаконен син на Живков. Че Радан Кънев ходи в САЩ не по политически дела, а защото има хомосексуален любовник. Че Джордж Сорос плаща, за да се учат децата да си избират пол. Че ЕС ще забранява православието, розовия домат, шкембе чорбата. Доказва го снимков материал, доказват го линкове, които препращат към други линкове, докато авторството съвсем се разтвори в една фолклорна анонимност.

Но как се управлява едно общество, ако не вярваме на това, което ни говорят елитите?[8] Новата индустрия на лъжата подкопава авторитетите и предизвиква изблици на недоволство и раздразнение при всеки управленски акт. Пазарът на информация би довел до победа на истината при едно положение – ако онова, което научаваме от медиите, има пряка връзка с живота ни. Например едва ли би имал успех задълго клипът в Ютюб, който уж ни обяснява как да поправим телефона си, а всъщност ни подвежда да го повредим. Обществено-политическите теми обаче днес са много далеч – войната в Сирия, бежанците или конфликтите между сунити и шиити слабо засягат живота на отделния българин. Още по-далечни са неща като лихвеният процент, климатичните промени, китайската икономическа експанзия. При липсата на възможност потребителят да контролира качеството на информационния продукт, на медийния пазар започва да се състезава всевъзможен булшит – художествено конструирани небивалици, които будят емоции.

Образът на управника вече не може да си върне предишната сериозност в упражняването на властта – не само че осмиването му се е освободило от всякаква цензура в демократичния свят, а и той сам като че ли обича да влиза в ролята на добродушен чичо/леля, готов да пусне някой майтап. Усмивките са нормата за всеки публичен образ, твърде голямата сериозност е знак за проблем, а гневът се осмива от фотографи и карикатуристи.

Американският президент отдавна е жанров персонаж на холивудското кино – приемник на царя, султана, халифа от приказките. Доналд Тръмп, влязъл в ролята, обаче надмина всички по вицове, карикатури, мемове, мистификации. Спомагат детинското му самохвалство, малките му ръчички, прическата, натрапливата интонация – благодат за майтапчиите. Наистина ли му пречи това, или тъкмо напротив, превръща го в незаобиколим център на световната публичност? Този текст опитва да ви убеди, че е по-скоро второто – властта е „върната“ на народа под формата на зрелище; тя е смешна не-власт.

Тръмп е известен на американците от телевизионното шоу „Стажанти“, откъдето е репликата „Уволнен си“, станала политическа програма за разчистване на държавния сектор. Актьорите в политиката като Рейгън или Шварценегер вече отдавна не будят учудване. В Гватемала избраха за президент професионален комик, в Италия през 2018 г. победи партия, създадена от друг комик, а на сръбските президентски избори през 2017 г. втори се класира откровено пародийният Любича Прелетачович-Бели, който взе почти 10% с абсурдната си програма „Само яко!“, придружена от фейк снимка на Тръмп, който уж агитира за него, както и песни за това, че дошло знамение от небето за идващия нов лидер, който ще пререже лъжите с огнен меч. Какво ли казват с бюлетината си тези 10 процента? Искаме тотална промяна? Не искаме никой да ни управлява? Все ни е едно кой ще ни управлява?

Бойко Борисов е един от малкото български лидери, за които има огромна продукция от вицове. Друг такъв персонаж в новата ни история е май само Тодор Живков, който в последното си интервю потвърждава разпространения при соца слух, че и сам е пускал вицове за себе си. Оказва се, че колкото повече им се смеем, толкова по-дълго остават на власт. Конструирането на смешния образ на властта днес е фината настройка в политическия ПР. Меркел печели и със смешния си образ на строга и скучна немска мама; Саркози – на невротичен френски фанфарон; Путин – на величествен цар самодържец. През 2009 г. Борисов победи Станишев и затова, че в карикатурите той беше голям и як, а Станишев – малко нервозно пионерче. През 2017 г. всички бяха възприели образа на едрия, леко тъп балкански мъжкар – в една карикатура лежаха с конкурентката Нинова в леглото като стара, леко омръзнала си двойка. Кой ще е отгоре, кой – отдолу, гласеше текстът, а посланието – ами все тая.

Смехът е станал опиум на дигиталните народи. Какво правят гражданите, когато възпроизвеждат тези смешни образи? Съпротивляват се на властта или ѝ помагат? Хуморът е приятно нещо, но той обикновено ражда пасивност: прекрачваме забраните в смях само за да се върнем обратно и да продължим да се подчиняваме на установения ред. Защото Кантовото напрегнато очакване не ражда именно нищо. Като прескачаме границата, ние я валидираме – и тъкмо тук е капанът, който ни залага превърнатото в индустрия осмиване на властта.

Ще завърша с цитат от доайена на новия популизъм, комика Бепе Грило. През декември 2016 г., дни преди референдум за нещо доста специализирано, каквото е реформата на Сената, той крещеше пред своя протестен митинг: Сеньори, никога не загубвайте чувството за ирония, никога не се възприемайте твърде на сериозно, това е, което ще е** майката на света.

[1] Например „Хайнц“ превръща най-големия недостатък на стоката си – това, че кетчупът трудно изтича от бутилката – в забавен сюжет: хора се омацват, защото гъстата червена течност потича в най-неочаквани моменти, а в един клип чукането на бутилката дори внушава сексуални асоциации, защото девойка се мъчи да я изпразни между краката на младежа.
[2] През 2003 г., вече станало партия, движението, което събори режима, взе тъжните 1,6% и дори не успя да влезе в парламента.
[3] The art of the prank, 30/10/2011.
[4] We tracked down a fake-news creator in the suburbs. Here’s what we learned, NPR, 23/11/2016.
[5] Fake online news from Macedonia: who’s behind it? Channel 4, BBC, 24/11/2016.
[6] The Borowitz repport, 10/01/2017.
[7] Bullshit, буквално „голямо лайно“, на английски е възклицание в смисъл „Глупости!“.
[8] През 2018 г. тиражирани от опозицията и безотговорни медии лъжи, че избиват животни, за да заселят арабски мигранти, замалко не попречиха българската държава да се справи с чумата по домашните животни в Странджа.

Farquhar, Michael (2005) A treasury of deception: liars, misleaders, hoodwinkers, and the extraordinary true stories of history’s greatest hoaxes, fakes, and frauds. New York: Penguin Books.
Frankfurt, Harry (2005) On Bullshit. Princeton University Press, Princeton.
Gluckman, Max (1954) Rituals of rebellion in South-East Africa. Manchester: Manchester University Press.
Melucci, Alberto (1996) Challenging codes. Collective action in the information age. Cambridge: Cambridge University Press.
Orwell, Georges (1945/1968) Funny but not vulgar. The Collected Essays, Journalism and Letters of George Orwell, Harcourt Brace Jovanovich, USA, New York.