Взаимната инструментализация на държавната и църковната власт се поддържа от едно население, което също като Путин възприема краха на Съветския съюз през 90-те години като национална катастрофа.

Нападението над Украйна не е акт на лудост на един човек. Предпоставките за него се коренят в руската духовна и религиозна история. Убитият през 1990 г. руски православен свещеник Александър Мен има значим принос в тълкуването на тази история. Клаус Мертес, монах йезуит и редактор в немското списание Stimmen der Zeit, припомня (в брой 5 от 2022 г.) приноса на Мен в контекста на днешната ситуация.

Историята не се повтаря. Въпреки това има моменти, които сякаш са ни познати. За мнозина такъв момент беше онази сцена в Екатерининската зала в Кремъл малко преди нападението над Украйна на 24 февруари 2022 г. Путин e седнал на 15 метра дистанция от членовете на своя Съвет по сигурността, разположени в полукръг. Мнозинството са мъже, изглеждат несигурни. Става дума за демонстрация на власт. Сергей Наришкин, директорът на най-силната шпионска служба – за външно разузнаване, стои пред Путин. Гласът му трепери, той се обърква. Трябва „да дадем шанс на нашите западни партньори“, в противен случай Русия е длъжна да вземе решенията, „които днес обсъждаме“. „Какво значи „в противен случай“? – прекъсва го Путин и се усмихва. – Предлагате да започнем преговори?“ Наришкин се колебае: „Не, аз…“. Путин го прекъсва: „Или предлагате да признаем суверенитета им?“. Наришкин заеква: „Аз… ш… ш“. Путин се обляга назад: „Говорете направо!“. Наришкин се опитва да се измъкне: „Ще подкрепя предложението…“. Путин го прекъсва: „Ще подкрепя“ или „подкрепям“?“. Отговор: „Подкрепям предложението Донецката и Луганската народна република да влязат в състава на Руската федерация“. Путин се смее: „Но ние не говорим за това“. Камерата се насочва към останалите членове на съвета, които наблюдават процеса със замръзнали физиономии.

Разпознаваем момент: Сталин! Вероятно надценяваме Путин, ала подобни показни разправи и публични унижения са в репертоара на Сталин, както и на Мао по време на Културната революция в Китай. Православният свещеник и богослов Александър Мен, убит на 9 септември 1990 г., разглежда в едно свое обширно съчинение[1] от времето на Перестройката взаимовръзките между религията, култа към личността и секуларната държава. Важно е да препрочетем това съчинение с оглед развитието на Русия под властта на Путин, не на последно място и защото гласът на Мен идва от руското православие и днес остава все така актуален. От тази гледна точка последните развития в руското православие – ако я сравним с изказванията на патриарх Кирил, който обвинява Запада за войната в Украйна – засега не дават надежда. Посоката е съвсем различна – на прегръдка между държавната власт и Църквата, закриване на правозащитни организации като „Мемориал“, посветили се на документиране и преосмисляне на престъпленията на сталинизма; на идеализиране на Сталин в православните среди, което не е от днес.

Митологизираният вожд

Александър Мен започва своя текст със спомен от младостта. Един негов съученик умира при инцидент по време на тренировка. „Онези, които бяха с него, разказваха, че дори умирайки, той разговарял със Сталин, който дошъл да го вземе със себе си.“ Дотогава Мен не е забелязвал у своя съученик особени идеологически проявления и по тази причина е учуден: „Това е религия“, хрумва му внезапно. Така се появява неотложният според него въпрос: „Как е възможно да се случи това? Как е възможно човек, който в собствената си страна действа като завоевател на окупирана територия, да влезе в ролята на земно божество?“.

Според Мен психологизиращите препратки към характера на Сталин не са убедителни – точно както впрочем и опитите настоящата ескалация да бъде сведена до характера на Путин. Проблемите са много по-дълбоки. Заблуда е и внушението за гениалност – макар и жестока – на Сталин. Той „не притежава интелекта на Ленин, не е значим писател като Гай Юлий Цезар, не проявява лична храброст… Не е блестящ оратор, способен да зарази масата със своя ентусиазъм“. Погрешно е и предположението, че Сталин (между другото, грузинец) е типично руски феномен. Как иначе да се обяснят „аналогични явления в други страни: обожествяването на Мао Дзъдун, диктатурата на Пол Пот… автокрациите (макар и с различен акцент) в Германия и Италия?“. Александър Мен вижда причината по-скоро в едно базисно антропологично напрежение между общочовешкото „стадно съзнание“, което изисква подчинение на авторитарна лидерска фигура, и копнежа на човешкия дух по висша истина, по усещане за цялост на битието. Едното желание е „атавистично“, другото откроява хората като културни същества. Мен вижда тайната на успеха на Сталин само в това, че „след като създава религиозен вакуум, той насочва човешките атавистични и духовни стремежи в една обща посока“. Успява да обедини „в съзнанието на народа висшия идеал, мярата на всички неща, с митологизираната фигура на лидера, който така придобива атрибути на божественост и неограничена мощ“.

Мен приема този процес за „дълбоко трагичен“. Следователно преодоляването на сталинизма изисква по-дълбоко просветление, по-точно самопросветление на човешката природа, и последващо преосмисляне на руската история. Първоначално големи части от въвлеченото в култа общество ще го приемат като удар по вярата им, смята Мен. Това прави процеса толкова коварен и опасен. Днес, през 2022 г., бихме могли да допълним: Западът не разпозна мащаба на конфликта след 1989 г., когато чрез „Макдоналдс“ и „Мерцедес“ обеща на Русия щастието на западното консуматорско общество. Днес старите митове в ново, актуализирано издание обслужват потребността от по-висш смисъл и от подчинение на един силен лидер, след като комунизмът вече е изчерпан като извор на смисъл.

Култ към владетеля и секуларизация

Но нека първо да разгледаме култа към Сталин: Александър Мен прави опит да ситуира „псевдорелигията“ на сталинизма в историята на религията. Той се стреми да я деконструира богословски, за да не остане накрая само вакуум, който да бъде запълнен с отрупаните рафтове на супермаркетите и лъскавите фасади на банките. „Трябва да се върнем назад, към далечната Античност.“ Най-старата позната форма на власт се основава на магизъм – система от представи за вечния вселенски порядък, на който човек трябва да се подчини, за да може едновременно с това да му въздейства чрез магически действия. Магизмът ще бъде заменен от култ към монарха, царя бог, чиято власт всъщност не е абсолютна. Царят бог не може напълно да пренебрегне космическите закони, а трябва да ги следва и пази. Самият той трябва да е смирен. За да се ограничи идеята за всемогъщество, която в древния Израил и в Атина се насочва все по-нависоко и нашироко. Профетическата традиция на Израил дори привижда в институцията на царството отстъпничество от Бога, Който съвсем не желае да види Себе Си представен в държавната власт (1 Царств. 8:7). И образованите слоеве през епохата на елинизма са доста скептични и иронични към завръщането на култа към владетели като Александър Велики. Който веднъж е осъзнал плацебо ефекта, вече не може да се върне към вярата, че става дума за истински таблетки. Това се вижда особено добре в римския култ към императора и сакрализацията на властта в Средиземноморския регион. „Този път политическата сметка, граничеща с цинизъм, е особено очевидна. За Октавиан култът към неговата личност е само инструмент в политическата игра.“ Християнството израства до духовна сила, радикално отхвърляща култа и преклонението пред държавния глава. Наистина то приема съществуващия порядък, „защото при цялото си несъвършенство Римската империя наследява и развива гръцката идея за право и законност“. Ала християнството подчертава „свободата на съвестта“ („трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“, Деян. 5:29), позволява си да критикува действията на императора (срв. Откровение) и представя в образа на Иисус от Назарет „лик от вечността“, върху който не могат да се проектират властови желания. С Миланския едикт от 313 г. на Константин според Александър Мен започва „период, който в много отношения е трагичен за Църквата“, тъй като в светлината на евангелското учение „идеите за държавна религия или за християнска държава са изключително проблематични“. Накрая те водят „до религиозно-политически диктат и християнски преследвания на инакомислещите“. Към противниците на съюза между трона и олтара Мен причислява личности като Йоан Златоуст, Ян Хус, Филип Московски, Франциск от Асизи, Андрей Рубльов и много други. За него те са равностойни на старозаветните пророци на Израил. Конфесионалният плурализъм в Западната църква след Реформацията и Ренесансът слагат според Мен началото на съвременната секуларизация на властта. Първоначално проблемът с автокрацията не е разрешен, а е изместен в светската сфера: „Теориите на Макиавели оправдават една от най-силните човешки страсти – властолюбието. По тази причина макиавелизмът се е превърнал в изключително привлекателен модел за една автокрация, която се стреми да се освободи от религиозните бариери“. От друга страна, вследствие на разделението на Църквата от държавата и на съзнанието за висшата ценност на човешката личност възниква демокрацията като форма на управление, съпроводена от развитието на научната мисъл. Към „трагичността“ на европейската история принадлежи също и фактът, че „вековната инерция и навикът да се гледа на религията като на форма на държавна идеология“ са предизвикали и църковна съпротива срещу това развитие. Цената за това е секуларизацията на християнската есхатология, която откриваме във вярата в прогреса на модерността. 

Държава и Църква в Русия

Александър Мен се обръща към руския вариант на религиозно-историческото развитие в Европа. Той започва с един въпрос: тъй като по време на трите революции от 1905 до 1917 г. по-голямата част от населението на Русия се състои от вярващи хора и тези революции не са възможни без масово участие, възниква логичният въпрос: как трябва да се разбират всички по-нататъшни развития в последвалия период? Особено ескалацията на насилие от страна на държавната власт срещу религията в Съветския съюз. В началото Киевска Рус, средновековната империя на великите князе със столица Киев, приема от Византия модела на „симфония“ на християнската държавна власт и църковната йерархия. Стъпвайки на този модел, Църквата успешно се противопоставя на центробежните сили на различните княжества. По време на монголското потисничество тя съхранява руската национална култура. През XVI век при московския велик княз Иван IV Грозни Русия разширява територията си. Той е първият, когото Църквата коронова за цар, ала същевременно той отхвърля „моралния авторитет на Църквата“, „която в лицето на митрополит Филип се опълчва на кървавата тирания“. Между другото, при откриването на паметник на Иван Грозни в Орел през 2016 г. ректорът на Московския държавен университет определя тиранина като „символ на руската държавност“. И Путин се възхищава на Иван IV, понеже той защитава православната вяра от Римокатолическата църква. Това, че Иван IV убива сина си, той смята за легенда, тръгнала от отмъстителния нунций на папата[2]. Във всеки случай в настъпилото след Иван Грозни „Смутно време“ Църквата изиграва патриотична роля. С новото утвърждаване на монархията идва и следващата атака на държавата срещу Църквата. Цар Петър Велики премахва длъжността на патриарха и въвежда „синодална система“, която подчинява Църквата на царската власт. Малко преди революциите от 1905 до 1917 г. зависимостта на Православната църква от държавата нараства. Съюзът на монархията и Църквата подкопава доверието на народа и на интелигенцията в архиереите, „докато моралната енергия на християнството изтича в потока от нерелигиозни, опозиционни и освободителни движения“. Ала тъкмо по тези причини според Мен ръководството на руското православие възприема разпадането на монархията през 1917 г. преди всичко като шанс за фундаментално обновление. С тържествената интронизация на патриарх Тихон (1865–1925) на 5 ноември 1917 г. Руската православна църква получава отново – за първи път от 217 години, първойерарх. Участниците в Октомврийската революция от 1917 г. разделят държавата от Църквата и отварят страната за конфесионален плурализъм. Мен цитира Ленин: „Никой държавен служител няма право да пита някого за вярата му… Не трябва да има нито „господстваща вяра“, нито господстваща църква“. Декретът от януари 1918 г. постановява: „Всеки гражданин може да изповядва или да не изповядва религия“.

Мен настоява за по-задълбочен поглед към 1917 г. „Мисля, че отдавна трябваше да се простим с легендата, че патриарх Тихон е анатемосал новата власт. В действителност той само e изключил от Свето причастие онези вярващи, които са участвали в беззакония, зверства и отмъщения.“ Една от причините за последвалата „същинска война срещу религията“ според Александър Мен е в това, че голяма част от църковните йерарси и вярващите не са били готови за радикалните промени и са се отнасяли към тях с открита или мълчалива враждебност. Надеждите на просъветските обновленци впоследствие са се оказали илюзорни.

Опитът на митрополит Сергий да спаси положението със своята декларация за капитулация от 29 юли 1927 г. не оказва въздействие върху все по-активното преследване на Православната църква и всички вероизповедания от страна на държавата. Антирелигиозната пропаганда преминава в секуларизирана есхатология. Мен цитира поемата „Инония“ от Сергей Есенин, в която пророкът на една нова, антирелигиозна религия заклеймява стария религиозен свят. „Със език ще оближа иконите / на светци мъченици тогаз. / Обещавам ви град Инония, / градът със живи божества“ (превод Мария Шандуркова). Пророкът изплюва осветената хостия и възкликва: „На кобила язди / нов Спасител наш. / Вярата ни – важна“. Почвата за явяването на бога Сталин е подготвена в „Инония“. Ала в началото на Втората световна война „новият спасител“ Сталин осъзнава значението на Църквата за патриотичното обединение на народа. Той ликвидира левите православни обновленци и подкрепя традиционната линия на митрополит Сергий, който през 1943 г. е избран за патриарх.

По отношение на култа към Сталин можем да цитираме думите на Маркс, че „Насилието е акушерка на всяко старо общество, когато то е бременно с ново“. Ала Мен подчертава по-скоро реакционното, отколкото революционно развитие по време на режима на Сталин. Най-късно през 1929 г., след уреждането на сметките със селяните, се отменя разделянето на държавата от Църквата в полза на пълната зависимост на Църквата от държавната власт. Секуларизиран вариант на тиранина Иван Грозни, Сталин се утвърждава като тираничен „баща на народите“. Така той запълва религиозния вакуум, който е създал със своята антирелигиозна политика на унищожение. Александър Мен обобщава: „Чрез неговата сила слънцето изгрява, неговата сила държи крилете на орела в небето… Ако си ранен в битка, не се отчайвай, затвори раната, изтрий сълзите, произнеси на глас светото име и тогава по въздуха и течението на реките този човек ще ти изпрати сила. Той царува навсякъде“. Срещу оневиняващия култа към Сталин аргумент, че религията винаги се е употребявала, за да легитимира властта, Мен отбелязва: сталинизмът се основава на една съзнателно инсценирана лъжа. Би могло да се каже, че представяйки свещенослужителите като цинични разказвачи на приказки, които целят затъпяване на народа, антирелигиозната пропаганда сама се отваря за възможността да постави лъжата в услуга на един истински култ, култа към самодържеца. При това, твърди Мен, дори убеденият атеист може да признае, „че идеята за висшето благо и разума, която изисква от човека етично поведение, има дълбок етичен смисъл“. Затова и той настоява, че може да има различни схващания за историческите религии. „Ала относно култа съм Сталин не може да има друго мнение, ако не искаме да се върнем към кървавия хаос.“

Религиозният патриотизъм на Путин

Мен вижда възможността „да се погледне „отстрани“ на лика на диктатурата, на играта с инфантилните чувства и масовите неврози, за да научим нещо за бъдещето“. Лекарството срещу завръщането на култа „е свързано с честно и последователно приемане на принципа на секуларната държава, която служи на интересите на гражданите независимо от техните религиозни убеждения“. Това е езикът на надеждата във времето на Перестройката. Днес, трийсет години по-късно, трябва със съжаление да установим, че надеждите не се оправдаха. В идеологически план Путинова Русия и самият Путин се връщат назад, към една форма на патриотизъм, която в големи части от Русия се утвърждава като „типично руска“ и по абсурден начин хвърля мостове към Сталин и същевременно към православието. Много е болезнено да осъзнаеш това, особено когато Путин се позовава на един толкова смел човек като Александър Солженицин, нобелов лауреат за литература от 1970 г., самият той – жертва на сталинисткия терор, автор на „Архипелаг ГУЛАГ“ и впечатляващ свидетел на вярата. След завръщането си в постсъветска Русия и на фона на капиталистическите изстъпления от времето на Елцин Солженицин не само приветства новия президент, който въвежда ред, но и препоръчва обединение на Русия, Беларус и Украйна в една държава. За пореден път Западът се оказва недалновиден относно Путин, когато не забелязва, че това, което се случва „в главата на Путин“ (Михаил Елчанинов), не се случва само в главата на Путин. По времето на Путин излизат от забрава мислители славянофили от XIX век като Николай Данилевски или антиболшевишки автори от руската емиграция, интелектуалци, убедени в уникалността на руската култура, които изграждат своя светоглед върху тази аксиома. Към последните се причислява Иван Илин (1882–1954), чиито останки Путин нареди да пренесат от Золикон, близо до Цюрих, в Москва при голям обществен интерес. Писанията на Илин за „същността и оригиналността на руската култура“ и неговата пледоария за войнствено християнство („За съпротивата на злото със сила“, 1925 г.) прокарват мостове към патриотичното самосъзнание на православието и по този начин към една нова стабилна „симфония“ на Църква и държава, която вече няма потребността да се разграничава от антирелигиозния сталинизъм, а вместо това в съдържателен план се зарежда със стари религиозни елементи. Подходящ начин да се интерпретира наново цялата история на последния век.

Разочарованието от това развитие е дълбоко вкоренено в реформаторските кръгове от времето на Перестройката. Колко дълбоко – може да се разбере от краткото интервю[3] с писателката и носителка на наградата Александър Мен[4] от 2008 г. Людмила Улицка, направено на 28 февруари 2022 г.: „Подкрепя ли мнозинството от руското население мнението, че Украйна принадлежи на Русия? – Мисля, че много хора в Русия споделят това мнение. – Как Европа може да помогне във възникналата ситуация? – Никак. Това не е икономически въпрос, нужна е промяна в мисленето“. На въпроса доколко е вероятно Путин да изгуби подкрепата на политическите и военни елити, надежда, която днес хранят мнозина на Запад, тя отговаря: „Има известна вероятност. Ала преминаването на властта в ръцете на военните не би било положителна перспектива за страната. А в момента в Русия няма алтернативна политическа сила“.

По отношение на православието може да се каже: „сергиевската линия“, която още Мен разглежда като водеща в Московската патриаршия по негово време, се е доразвила и днес определя руското православие. Култът към Путин наистина не може да достигне религиозните висоти, познати от култа към Сталин. Но и не трябва, защото представителите на държавната власт сами се определят и представят за религиозни в духа на руското православие. Същевременно взаимната инструментализация на държавната и църковната власт се поддържа от едно население, което също като Путин възприема краха на Съветския съюз през 90-те години като национална катастрофа, чувство, подхранено и от униженията на икономическия упадък и загубата на признание като световна сила. Мен пише във време, когато националната гордост на руснаците е достигнала най-ниската си точка. Междувременно две трети от населението вече се идентифицира с православието, расте и чувството за национална гордост, което от своя страна върви с ясно дистанциране от културното влияние на Запада. Цената на тази конструкция е отказ от критично преработване на историята на Църквата и държавата след Октомврийската революция от 1917 г., както и отказ на православието от един изследователски поглед „отстрани“, на който са се надявали Мен и негови съмишленици в епохата на Перестройката.

Православни гласове срещу войната

Мен завършва дългото си съчинение с поглед към „Катакомбната църква“ в руския православен ъндърграунд. Той посочва представители сред епископите и клира, които са се дистанцирали от Сергиевия курс на капитулация пред държавната власт – Сергий излиза в края на 20-те години „с изявление и интервю, в които по тактически причини отрича преследванията на религиозна основа в Русия“ – и са заплатили за позицията си с изпращане в лагери и живот в ъндърграунда. „Докъм 1945 г. Катакомбната църква на практика престава да съществува. Почти всички духовници са открити и арестувани… Сред тях са превъзходни Христови служители, които са имали огромно влияние върху хората и са се стремили към истинен църковен живот.“ Мен прави портрети на някои от тях, особено на отец Серафим (Сергей Михайлович Батуков, 1880–1943), когото заедно с Пьотър Шипков (1881–1959) причислява към традицията на старците.

Затова днес заслужават внимание православните гласове, които са срещу нападението над Украйна. Те са гласове на надеждата, защото идват от вътрешността на Русия. Известният руски православен свещеник Георгий Еделщайн (род. 1932 г., дисидент от съветски времена и член на Московската хелзинкска група) отправя призив към своите братя по вяра, подписан и от отец Йоан Бурдин, предстоятел на храм „Възкресение Христово“, Костромска епархия, Московска патриаршия: „Ние християните не трябва да стоим настрана, когато брат убива брата, християнин убива християнина. Няма да повторим престъпленията на онези, които приветстваха действията на Хитлер на 1 септември 1939 г. Не можем срамежливо да си затворим очите и да наречем черното бяло, злото добро и да кажем, че Авел вероятно е сгрешил и е провокирал по-големия си брат. Кръвта на народа на Украйна ще изцапа ръцете не само на властниците и войниците, които изпълняват техните заповеди. Неговата кръв е по ръцете на всеки от нас, който одобрява тази военна операция или просто си е замълчал.“

Сергей Чапнин, бивш главен редактор на списанието на Московската патриаршия, открито критикува патриарх Кирил за неговата реч от 26 февруари 2022 г. Речта на патриарха е „типичен пример за пропаганден текст с умишлени подмени: 1. „С дълбока и сърдечна болка приемам страданията на хората, причинени от случилите се събития“. – За човек, който е в състояние да каже истината, не е трудно да намери точните думи – агресия, война, нападение на Русия срещу Украйна, ракетни удари по съседна държава. Патриархът обаче говори за „случилите се събития“. 2. „Призовавам всички страни в конфликта да направят всичко възможно, за да избегнат цивилни жертви“. – Тук отново всичко е ясно: има агресор – Русия, и защитаваща се Украйна. Събирането им в една фраза, определянето им като „страни в конфликта“ е безнравствено. 3. И по-нататък – „за да се избегнат жертви сред цивилните“. Тоест, ако военните умират – това не е толкова страшно за патриарха: така да се каже, „риск на професията“? Той ще бъде ли готов сам да отслужи опело за загиналите войници, да обясни на жените и майките им защо са загинали – на украинските и на руските? В този контекст призивът за „дълбока, гореща молитва за бързото възстановяване на мира“ изглежда като магическо заклинание или в най-добрия случай като празна формалност“.

Тези и някои други православни гласове вероятно звучат слабо. Ала те са синапените семена, от които може да порасне нещо голямо. Промяна в мисленето в Русия не може да има без промяна в мисленето на православните. В това е убеден Александър Мен, в това днес са убедени и други личности, които идват от православието и поемат риска на надеждата за Русия, за Украйна, за Европа и за световния мир.

Превод от немски Людмила Димова

Текстът е публикуван в бр. 174 на сп. „Християнство и култура“.

–––––––––––––––––

[1] На немски съчинението на Ал. Мен е публикувано в: Igor Pochoshajew, Alexander Men zum Verhältnis von Kirche und Staat, Frankfurt am Main, 2007, 88–136.
[2] Срв. Ulrich M. Schmid, Putins Welt. Geschichte ist Gegenwart, in: Neue Züricher Zeitung (10.3.2022).
[3] Симон Щраус, Интервю с Людмила Улицка, 28.02.2022 г. на сайта taz.net.
[4] Наградата на името на Александър Мен се присъжда до 2011 г. от католическата академия Ротенбург – Щутгарт на личности с принос за диалога между културите на Русия и Германия в интерес на мирното и хуманно изграждане на европейския дом.