0
1651

Курс по обща семиотика

Откъс от изданието на СОНМ, преводът от от френски е на Красимир Кавалджиев

Пиктограми от 1510 г., разказващи за идването на мисионери на остров Испаньола в Карибско море, източник wikipedia

„Курс по обща семиотика“ на Клинкенберг ни запознава с основите на тази кръстопътна наука, която представлява своеобразен диалог между антропологията и езикознанието, философията и науките за комуникацията. В този оригинален синтез, написан на достъпен език, авторът се застъпва за една когнитивна семиотика и я сподобява със социалното измерение на реториката.

В увода си към книгата той пише: „И така, аз писах за начинаещия и само той може да каже дали съм постигнал заявените по-горе цели. Или по-скоро – за т.нар. „обикновен човек“ (израз, който е подозрителен по ред причини, първата от които е, че няма съответствие в женски род). Или още по-точно – за студента или студентката, продукт на общодостъпното образование; за любопитния буден ум, който желае да се замисли за това, как се е изградила представата му за неговата вселена; за артиста, журналиста или занимаващия се с реклама, който желае да се замисли над своите практики; за гражданина, който иска да види с друг, нестандартен поглед света, който са му построили. Защото от всички представители на категориите, които изброих по-горе без претенции за изчерпателност, аз се обръщам именно към онези, които се стремят да хвърлят нов поглед към най-баналните всекидневни практики.
Книга за начинаещи. Това означава, че без да се жертва необходимата строгост и да се прикрива сложността на разглежданите проблеми (обратното би било равнозначно на вулгаризация), тези проблеми са били строго подбирани. Освен това винаги сме предпочитали да представяме обща рамка, а не подробности. Но за сметка на това сме се старали да привеждаме богати и разнообразни примери.
Става дума за примери, заети от всекидневието: нали целта е посвещаване в една дисциплина, която понякога дефинира обекта си като „живота на знаците в обществото“? Така че разнообразието от примери бе ограничено, и то по два начина. От една страна, разглеждахме най-вече всекидневната рамка на европееца, живеещ в градска среда в края на ХХ век. (Разбира се, би било лесно да се пресеят трактатите по антропология и да се вземат от тях хиляди плашещи със своята екзотика примери, но се отказахме от тази леснина и понякога давахме не толкова стандартни примери, за да докажем възможния общ характер на описваните схеми.) От друга страна, почти на всяка страница нарочно използвахме примери от някаква налагаща се на всеки човек реалност: например движението по пътищата и френския език. Като се съчетае казаното за тези два обекта, може да се получи кратко въведение в общото езикознание или сбит трактат по семиотика на движението по пътищата.
И най-вече подредихме проблемите, водени от съвета на Декарт: да се започва от най-простите и лесни за разглеждане обекти, за да се стигне лека-полека, като по стъпала, до познанието за най-сложните. Обектите, разглеждани като най-прости в труд по семиотика, са пряко свързани с комуникацията. Именно там визираната публика може най-добре да види как функционират знаците. Очевидността (тук вече се отдалечавам от Декарт) определено не е критерий за избор при всеки интелектуален подход, още по-малко израз на оня здрав разум, който всеки си мисли, че притежава. Напротив – тук целта е да се преодолеят очевидността и здравият разум. Да се покаже, че привидно прости факти, чието функциониране и описание си мислим, че владеем, са умело конструирани от нашата култура и общество.
Да помага да се преодолеят очевидността и здравият разум, като хвърля нова, ярка светлина върху познатите феномени и привидно ги дистанцира – това може би е един от най-важните приноси на семиотиката. Борбата с методологическия провинциализъм, съчетаването на обикновено разграничавани човешки практики в една и съща концептуална рамка (от кулинарните съвети до правилата на културно поведение, от всекидневните жестикулации до пространственото разпределение в архитектурата или вътрешния дизайн, от религията до обличането) има немалка етическа полза: подобна практика може само да помогне на гражданина да направи критически прочит на вселената, в която живее.
Но тръгвайки от комуникацията и подреждайки проблемите по гореспоменатия начин, се стига именно до сърцевината на семиотиката: смисъла. Това означава, че като се види как той функционира в конкретни области, често се стига до висшето абстрактно равнище, имплицирано от обекта на дисциплината.
Ето защо твърде много сме теоретизирали. Но за да служим вярно на начинаещия, винаги сме се старали да избягваме клопките на теоретичната полемика. Има два подхода към дисциплина, в която съвсем не цари единодушие. И двата имат предимства и недостатъци.
Първият е преглед на направеното досега. Едно се отдава на кесаря, друго – на Сосюр, Пърс или Греймас. Предимството е значително: това е предимството на всеки екуменизъм. Недостатъците са многобройни. На първо място, който не взема страна, насърчава читателя си да не мисли, а това противоречи на поставената цел. На второ място, подобни представяния бързо се оплитат в ловки дистинкции, в терминологични съответствия или несъответствия. Съчинението се усложнява и престава да бъде въведение.
Вторият подход е да се отдаде радикално предпочитание на дадена теза. Предимството е, че като напредваме в уникална вселена, можем да говорим свързано и дори просто. Но и това си има цена: подобно въведение ще се нареди до множество други. И няма да бъде въведение в общата семиотика, а в семиотиката на Сосюр, Прието, Пърс или Греймас. Тя също така излага семиотиката на риска да се превърне в най-обикновен придатък на деконструктивизма, в глуха провинция на езикознанието или в изтърсаче на теорията за информацията.
Възможно е, разбира се, с известни усилия да следваме тясна пътека по билото на планината. Но тя най-напред ще се вие по задния склон. Бихме сгрешили обаче, ако търсим тук фантома на невъзможната безпристрастност. За да гарантираме хомогенността и честността на изложението, трябва най-напред да кажем какво мислим – това е „ключът сол“. И ако пътеката е проправена с мисълта да се срещне другият, тя все някога ще изведе до върха, от който ще може да видим и предния склон. Но стига метафори – просто искахме да направим кохерентен синтез. Да, кохерентен, и оригиналността му е, че третира почти всички теми, разглеждани досега от различните семиотики, които са вече „на пазара“…

Жан-Мари Клинкенберг (*1944) e белгийски езиковед и семиотик, професор в Лиежкия университет, представител на Белгия в Международната асоциация по семиотика и вицепрезидент на Международната асоциация по визуална семиотика. Сред многобройните изследвания, които осъществява сам или в рамките на световно известната Група μ, се открояват: „Обща реторика“ (1970), „Стил и архаизъм в Легенда за Уленшпигел“ (1973), „Реторика на поезията“ (1977), „Езици и колективи“ (1981), „Реторичният смисъл“ (1992), „Трактат за визуалния знак“ (1992), „Пет лекции по семиотика и реторика“ (1996) и др.

Жан-Мари Клинкенберг, „Курс по обща семиотика“, прев. от френски Красимир Кавалджиев, редактор Мая Горчева, художник на корицата Веселин Праматаров. С., изд. СОНМ, 2019.

Първа глава

Обекти и цели

  1. СЕМИОЛОГИЯ ИЛИ СЕМИОТИКА: ИМАТ ЛИ СОБСТВЕН ОБЕКТ?

Езикът ни се струва нещо обикновено и естествено, защото го усвояваме твърде рано, през първите години на нашия живот. Но само да се замислим за начина му на функциониране и това впечатление за простота и естественост се изпарява. Употребата на езика се подчинява на правила, разбира се, но тези правила се струват твърде мъгляви на наблюдателя. Така например успяваме да реконституираме изказаните идеи въз основа на откъслечни части от изречения; можем да общуваме дори когато акцентът ни е много различен от този на нашите събеседници; когато дадено изречение е непълно, често успяваме да възстановим смисъла на пропуснатото; понякога схващаме думите в смисъл, съвсем различен от тяхното предполагаемо значение (ако кажа, че някой е гений, това може да означава, че го вземам за пълен кретен).

Тази сложност още повече нараства, ако обърнем внимание на „другите“ езици. Защото освен вербалния език съществуват хиляди други начини на общуване: визуалният език, езикът на жестовете и всички други езици, които културите ни дават на разположение. И всеки от тях има свои правила, понякога също толкова сложни, колкото и тези на вербалния език.

Следователно има език и езици. С лекота можем да дадем множество примери, заети от всички епохи и култури: традиционният език на цветята или на „месите“ от фолклора (във Валония /леска/ = „обожание“, /елха/ = „обида“ и т.н.); езикът на пиктограмите („пушенето забранено“, „изход“ и т.н.); указанията и заповедите от правилника за движение по пътищата (пътни знаци, трицветни светофари, маркировка по тротоарните бордюри или по крайпътните мантинели, знаци по настилката); езикът на жестовете; езикът на дрехите (военни униформи, религиозни одежди, костюми за церемонии, облекла на бедни или на богати); сигнали с пушек (или по-малко известните сигнали с огледала) при северноамериканските индианци; сигнали с барабани в Папуазия; съобщения чрез свирене с уста в Турция или на Канарските острови; жестомимичният език на глухите, наречен „език на знаците“, който е различен във всяка една страна; морзовата азбука; стойки на тялото, прилични или неприлични; улична походка, която се различава в отделните култури; дизайнът на спалните или на офисите, който е израз на различни начини на усвояване на пространството…

Животните също боравят с езици. Да си спомним не само за техните крясъци, но и за положенията на тялото, които са различни при отделните видове: /размахване на опашката/ е свидетелство за „гняв“ при котката, но при кучето е знак на „задоволство“. Някои химически реакции също са сигнали (сексуални /миризми/ за привличане на партньора или за отблъскване на врага); но животинският език може да възприема и по-засукани форми: такъв е известният пример с „танца“ на пчелите – сложна съвкупност от движения, чиято форма, скорост и ориентация указват къде има най-много нектар.

Можем да се осмелим да твърдим, че и машините общуват. Например можем да говорим за комуникация между парния котел и чувствителния към температурата термостат (тази комуникация се изучава от кибернетиката). Впрочем някои измислени от човека езици не са непосредствено предназначени за общуването между хората, а за комуникацията между машини и вещи. Такъв е случаят с баркодовете в търговията или с магнитните ленти върху телефонните или кредитните карти.

Всяка една от тези комуникационни системи разполага със собствени механизми, които ѝ придават особена комуникативна стойност и организират означаването всеки път по своеобразен начин. Но има едно общо за всички тези описания понятие: знакът. Както ще видим по-нататък, отначало приблизително, знакът е субститут на предмет или идея, който улеснява символичното боравене с този предмет. Магнитната лента на фонокартата показва, че имаме някакъв кредит в съответната телекомуникационна компания или администрация, картата на града замества самия град, видът носена чантичка говори за дадено социално равнище, геометричната форма на движенията на пчелата изобразява известно разстояние. Следователно семиотиката може да се дефинира като наука за знаците.

Съществуват различни форми на „език“, но всички те се основават върху знаци. Дисциплината, която покрива тази съвкупност, е семиотиката.

Предоставяйки на семиотиката една толкова широка област на приложение, ние постепенно се отдалечаваме от идеята, че тази дисциплина има свой собствен обект. Защото ако се замислим, ще видим, че знакът е навсякъде: откриваме го във ветеринарната медицина, в тайните кодове, метеорологията и лова с хрътки. Следователно не някой особен обект съставлява основата на семиотиката, а по-скоро особената ѝ гледна точка към множество обекти: ще се върнем на този толкова важен въпрос в параграф 2.2.

  1. СЕМИОЛОГИЯ ИЛИ СЕМИОТИКА?

2.1. Нова дисциплина с несигурно единство и статут

Семиотиката е дисциплина, която едва напоследък навлезе сред признатите в полето на хуманитарните науки, които са обект на преподаване. Макар съществуването ѝ да бе постулирано от американския философ Чарлз С. Пърс и от женевския езиковед Фердинан дьо Сосюр в началото на ХХ век, тя започна да се институционализира едва през шейсетте години.

И все пак тази нова дисциплина е завършек на поредица от много по-стари търсения. Защото ако отбележим, че тя изучава общото между всички езици, с които разполагат хората и дори животните, ще я причислим към съвкупността от разсъждения, проведени под егидата на философията на езика. Ето защо може да се каже, че изворите на семиотиката идват от Античността и че тя произтича от стремежа да се установят основните правила, които ръководят общуването между хората в обществото (Сосюр я дефинира като дисциплина, изучаваща „живота на знаците в лоното на социалния живот“ – израз, който вече цитирахме). Това означава, че тя се вписва и в традицията на реториката – дума, която ще дефинираме по-нататък – и на философията, както и на рефлексията за социалните взаимоотношения. Но тя е длъжница и на антропологията, психологията, социологията, логиката.

Макар редица семиотици да се припознават във формулировката на Сосюр, понастоящем няма консенсус за обекта на тази дисциплина, още по-малко за нейните методи. Има поне две причини за тази ситуация. Първата е случайна – семиотиката бе институционализирана неотдавна. Втората е по-същностна – широтата на зададените по-горе въпроси. Има обаче едно ядро на тази дисциплина, което е общо за всички семиотици. В семиологията Сосюр вижда „общата наука за всички системи от знаци (или от символи), чрез които хората общуват помежду си“. А Пърс пише следното: „Логиката в най-общ смисъл (…) е просто другото име на семиотиката (…) – квази необходимо или формално учение за знаците“. Така двамата основатели на тази наука постигат съгласие в два важни пункта: първо, за тях това, което единият нарича семиология, а другият семиотика, е наука за знаците; и второ, те изтъкват идеята, че тези знаци функционират като формална система.

Отвъд тази основа започват разногласията, най-напред що се отнася до терминологията. Действително, както констатирахме, семиотиката понякога се нарича семиология (макар че вторият термин има тенденция да отстъпва пред първия).

Някои теоретици обаче използват едновременно и двата термина, защото влагат в тях различен смисъл. Но и тук не цари единодушие: множествата от понятия, покрити от двата термина, не се разпределят по един и същ начин при всеки от тях. Тук ще запомним само две от тези дистинкции.

2.2. От общото към частното

В първата дистинкция има инклузивна връзка между семиологията (термин от двойката, на който се придава най-общо значение) и семиотиките, които съставляват най-частния ѝ термин. За някои теоретици семиология е дисциплината, която покрива всички типове езици, а семиотика – един от обектите, с които може да се занимава тази дисциплина, т.е. един от тези езици. Например езикът е семиотика, каквито са и пиктограмите, миризмите на града, камбанният звън, облеклото, езикът на глухонемите, мебелировката и пр. Всяка от тези семиотики следователно е актуализация на общата дисциплина – семиологията.

Във втората дистинкция именно терминът семиотика се явява по-общ. В тази дихотомия семиологията е изучаването на функционирането на някои нарочно изработени техники за социално общуване. Функционирането на пиктограмите, на военните сигнали и отличителни знаци, жестовете от „езика на знаците“ при глухите съставляват обектите на семиологията. Но миризмите, облеклото, мебелировката, които не са създадени за комуникация, не се вписват в тази дисциплина. Въпреки това никой не може да отрече, че тези обекти могат да крият някакъв смисъл. Значи трябва да има наука, която да изучава тези обекти, доколкото имат смисъл, както всички разглеждани от семиологията кодове. Тази твърде обща дисциплина е семиотиката и неин обект е начинът на функциониране на смисъла при хората. Става ясно, че подобна амбиция води до твърде общи въпроси и че разбирана по този начин, семиотиката се доближава до философското размишление.

Както видяхме в двата цитата от Сосюр и Пърс, още от самото начало имаме две различни концепции за дисциплината. Първият набляга върху човешкия аспект на знаците и ролята им при общуването и вписва дисциплината в полето на социалните науки; вторият подчертава нейния когнитивен и логически аспект и я вписва по-скоро в полето на философските дисциплини.

Фактът, че семиологията и семиотиката се оразличават по този начин и че в тях се влагат толкова различни съдържания, дава да се разбере, че няма единодушие относно дефиницията на дисциплината: всеки учен ѝ приписва различни обекти и поради това изработва различни методологии за тяхното характеризиране. Някои например ще се опитват да правят подробно описание на механизмите на функциониране на жеста или на условностите в хералдиката, а други ще спекулират върху способността на човешкото същество да произвежда символи. При прочита на следващите страници, където ще се опитам да синтезирам всички стоящи пред тази дисциплина проблеми, моля читателя да не забравя, че нейното дефиниране винаги е било и продължава да бъде обект на полемика.

Но не бива да се забравя най-вече следното: една дисциплина никога не се дефинира от своя обект, а от своята методология. Няма научна дисциплина, която да се занимава с моята химикалка като такава. Като тяло този предмет има маса; тогава физиката може да се занимава с него и ще изработи метод, за да го третира като маса. Химията също би могла да се намеси, но от различна гледна точка. Социологията също: тя ще направи връзка между принадлежността към някои социални класи и употребата на някои видове химикалки. И ако някой ден се роди наука под името „химикалкология“, тя ще трябва да си изгради метод, който ще акцентира някои аспекти на химикалката, а други аспекти на феномена ще постави в скоби.

Така става ясно, че семиологията (или семиотиката) няма собствен обект, както впрочем социологията или психологията, а че представлява особена методология за анализ на някои феномени. Тя подхожда към тези феномени, поставяйки един въпрос, в който се крие нейното своеобразие: какъв е техният смисъл?

Макар и да няма собствен обект, семиологията (или семиотиката) има привилегировани обекти. Но тази привилегированост е случайна, а не същностна: ако факти като фабулата или визуалния образ днес се възприемат като добри семиотични обекти, то е, защото изградените от дисциплината методи са се оказали особено плодотворни в техния случай и защото тези феномени досега не са били предмет на подходи, близки до семиотичния. Защото границите между науките често са плод на историческа случайност. Така например има една солидно институционализирана дисциплина, която от известно време се занимава с една особена семиотика – езика. Тази дисциплина се нарича езикознание. Езикознанието изработи методи, които пълноправно произтичат от семиологията. Но историческото предимство на тяхната дисциплина обяснява защо малцина езиковеди биха приели да ги наричат специалисти по семиотика. Не така обаче стоят нещата със специалистите в областта на повествуването или на визуалните образи, защото тези обекти досега са били изучавани от естетиката, социологията или изкуствознанието.

Оттук несетне ще изоставим термина „семиология“ и ще използваме термина „семиотика“ с определителен член („семиотиката“) във възможно най-общия смисъл. Ще употребяваме думата и без определителен член, „семиотика“, в смисъла, в който я споменах в първата дистинкция. Т.е. „семиотика“ ще обозначава частен език, представляващ актуализация на „семиотиката“.

Защо отдаваме предпочитание на общия смисъл?
Първо, поради фактическа причина. Терминът „семиотика“ има тенденция да се употребява най-често и именно него откриваме в названието на Международната асоциация по семиотика, която никога не е формулирала рестриктивна дефиниция на своя обект (да отбележим, че английското наименование на асоциацията – International Association for Semiotic Studies – набляга повече от френското върху разнородността на нейната област).
Второ, поради юридическа причина. Макар в следващите страници да описваме щателно техническите механизми, ръководещи функционирането на средства за комуникация като морзовата азбука или пътните знаци, старали сме се също така да показваме, че изучаването им води до въпроси от най-общ характер, като „що е смисъл?“.

Ето защо ако някой забележи, че голяма част от изложението е посветена на феномени от „семиологията“, разбирана в тесния смисъл от втората дистинкция, това не означава, че сме взели страната на тази ограничена семиология в ущърб на общата семиотика, дефинирана във втората опозиция. С други думи, не бива читателят да очаква изложение чисто техническо и изцяло посветено на средства за комуникация, подобни на гореизброените. Напротив – ще видим, че не може да се прокара ясна граница между нарочно изработените за комуникиране техники и другите човешки практики, които извличат смисъл. И за повече яснота ще избираме колкото се може по-конкретни примери. Ето защо ще ги вземаме често от света на комуникацията.

2.3. Близки термини

Терминът семиология също има твърде особено значение. Тя е тази част от медицината, която изучава симптомите на болестите (и синонимът ѝ е симптоматология). Веднага се вижда, че ако медицинската семиология се радва на известно историческо предимство (именно в този смисъл думата семиотика се появява за пръв път през ХVІ век), подобна семиология по право е част от общата семиология: симптомите наистина съставляват една особена семиотика. Макар и по-рядко, срещат се и формите семейология и семейотика, които са по-близки до старогръцкото произношение на думите, в чиято основа стои думата семейон (знак). Подобно на семиология и семиотика, тези форми най-напред са се употребявали в медицината, но впоследствие са напуснали нейната рамка. Така в класификацията на познанията английският философ Лок противопоставя семейотиката на физиката и практиката: тези термини най-общо припокриват областите на логиката, на естествените и др. науки, както и на морала. Има сведения, че думата семиотика е навлязла и във военната терминология.

Семантика не бива да се бърка със семиотика. Отначало този нов термин е обозначавал дисциплината, изучаваща смисъла на думите. Следователно семантиката е подразделение на езикознанието. Но терминът най-накрая започва да се прилага към всички семиотики: в описанието на всяка от тях той се прилага към частта, която се занимава със смисъла на знаците. Ще го използваме именно в това значение, което ще изясним в ІV глава, без да забравяме, че употребата на думата се е разширила и до различни философски дисциплини („обща семантика“ и др.).

Има и други термини, близки до гореизброените. Например семасиология – дума, която в началото е синоним на лингвистична семантика. Впоследствие тя се специализира, за да обозначи едната от двете възможни перспективи на тази лингвистична семантика: смисълът на думите наистина може да се изучава въз основа на техните форми, за да се види как тези форми препращат към понятия, но може също така да се изследва и начинът, по който едно понятие е обозначено от думи; в първия случай се говори за семасиология, а във втория – за ономасиология (от гр. онома ‘име’). Съществува и терминът семиография, който е обозначавал стенографията, а после и картографските кодове.

Нека читателят не забравя, че щом прочете настоящия наръчник, ще има избор да се нарече семиолог или семиотик в зависимост от своя интерес и/или дързост.

  1. ПЕРСПЕКТИВИ И РАВНИЩА НА ИЗСЛЕДВАНЕ

Трябва най-напред да се запитаме какъв е статутът на гореизброените дисциплини. За тази цел ще вземем за пример езикознанието.

Обратно на общоприетото мнение, тази дисциплина е описателна и обяснителна. С други думи, езикознанието отказва да бъде предписателно (каквито често са граматиките в простолюдния смисъл на думата): то не казва как „да се говори правилно“ и амбицията му не е да предлага трикове за научаване на чужди езици. То се опитва – едновременно по-скромно и по-амбициозно – да показва как функционира езикът. По-скромно, защото се стреми да внуши, че от него няма някаква обществена полза; и по-амбициозно, защото не е лесно да се описват по научен начин реалностите, които преживяваме непосредствено. Знае се, че понякога е много удобно да се игнорира същинското функциониране на най-познатите ни процеси (реакциите на телата ни, възпроизводството на живите същества, нашите жестове на гняв или ентусиазъм, движението на звездите): имаме готови идеи за всяко от тези неща и науката често ни учи, че те са погрешни (навремето хората дълго са отказвали да признаят, че кръвта тече в тялото с помощта на действащ на принципа на помпата орган, че съзвездията нямат никаква хомогенност, че сме обитавани от сили, които е по-добре да не познаваме…). Езикът е една от тези трудно поддаващи се на обективно описание реалности, защото в него влагаме толкова много.

Което е вярно за езикознанието, е вярно и за семиотиката: тя също е обяснителна. Не учи как да се общува правилно с образи, как да се печели в играта на китайски портрет[1], как да убеждаваме съвременниците си или как да станем експерти по морзовата азбука. Но се опитва да обяснява по какви правила се играе на китайски портрет, каква е общата икономика на морзовата азбука, как чертеж от черни линии, разделящи една бяла повърхнина на части от равни пространства, може да изобразява вселена от цветове и обеми, тя изброява всички променливи величини, които действат в сложния процес на убеждаване. Освен тези технически задачи, тя се опитва също така да обяснява как смисълът се поражда у нас и как ние придаваме смисъл на нещата.

Но, разбира се, семиологията като езикознанието и дори като всяка наука може да има практическо приложение. Семиологическата рефлексия може да ни помогне да разберем как функционира първата страница на вестник, как е изграден филмът, който ни е покъртил, защо ни привлича определено съчетание от цветове или форми, защо походката на някой човек ни съблазнява, защо с някои хора общуваме без проблем, а пред други се смущаваме. Ще ситуираме нормативните въпроси именно на равнището на всички тези практически приложения.
Ето защо в семиотиката ще различим няколко равнища на изследване. Ще изброим три от тях.

3.1. Обща семиотика

Първото равнище е равнището на общата семиотика. Амбицията ѝ е да се опита да открои връзките между различните езици и тя се намира на твърде високо равнище на абстрактност. Именно на това равнище ще се задават въпроси като: „какво значи за хората ‘да говорят’? Откъде идва смисълът? Как функционира той? Как да го опишем?“ Или: „Реалността ли определя правилата на нашите езици или обратно?“…

Изучавайки условията за познанието също както логиката или епистемологията, общата семиотика индуцира и една етическа рефлексия: тя се пита кое би позволило да се твърди, че „нещата трябва да бъдат така, а не иначе“ и откроява ценностните системи, според които правим класификации и съждения.

Веднага става ясно, че такава дисциплина по необходимост е наука на кръстопът. Тя наистина е в съседство с философията на езика, индивидуалната психология, психологията на възприятието, социалната психология, социологията. Това не означава, че се разтваря във всички тези дисциплини. Ролята ѝ е по-скоро да улеснява комуникацията между тези обичайно разделени дисциплини и да им предоставя един общ език.

3.2. Частна семиотика

Второто равнище е това на частните – или специфични – семиотики. Всяка от тях е техническо описание на частните правила, на които се подчинява функционирането на особен „език“, считан за достатъчно различен от другите, за да гарантира самостойността на своето описание. Тези граматики открояват твърде общи и дори универсални правила. Например, както ще видим, всички езици в тесен смисъл (langues) използват ресурсите на линейността. Други правила имат по-ограничен обхват. Можем да открием редица примери за това в жестовата семиотика: у нас кръгчето с палеца и показалеца може да означава според контекста „окей“ или „кръгла нула“, но в Бразилия същият жест е много неприличен.

Проблемът очевидно е да се разбере как може да се отграничи една частна семиотика. Защо звуковите сигнали за различните видове въздушни тревоги представляват семиотика, различна от тази на сигналите на линейките и корабите, въпреки че всички те се излъчват от сирени? Предчувстваме отговора: единството и независимостта на една частна семиотика не се основава на вида апарат, който произвежда знаците. Решаваме, че имаме такава семиотика, когато сме установили: а) че тя функционира според кохерентен набор от правила, които могат да бъдат интегрирани в една-единствена схема; б) че тези правила като цяло различни от правилата, на които се подчинява функционирането на една съседна семиотика. Следователно, обратно на това, което можем да си помислим, съществуването на дадена семиотика не се основава на очевидността, предоставена от чистото наблюдение. В този смисъл киното или комиксите са автономни семиотики, защото тези обекти имат неоспоримо съществуване в нашата култура. И все пак тези обекти съставляват дискурси, в които се смесват няколко видове семиотики: вербални, визуални и пр.

За да опишем множествата, каквито са частните семиотики, изработихме системи за описание, изградени от съвкупност от правила и понятия – системи, които ще бъдат описани в глава ІV. Понякога тези системи са много комплексни, защото езиците могат да се делят твърде сложно. Например всички езици на света имат общи правила, но множеството, което образуват, се дели на езици с понякога твърде различни правила: френски, руски, японски, малайски, унгарски… По същия начин жестомимиката има, разбира се, универсален фонд: човек движи някои части на тялото си в трите измерения на пространството, за да изразява чувства, заповеди, процеси, идеи. Човешкото тяло е едно и също навсякъде и неизменно се подчинява на едни и същи физически принуди, но частите от тялото, които участват в жестовете, техните движения и репертоарът от задействани значения варират в различните общества. Защото, обратно на това, което понякога си въобразяваме, жестовете не са универсални и например един японец много трудно би разбрал мимиките на един французин.

Независимо дали става дума за описване на общоразпространените жестове, жестовете на глухите или визуалната картина, частните семиотики могат да достигнат равнище на прецизност, близко до това на точните науки.

Езикознанието, за което вече говорихме, е една такава частна семиотика. Тази дисциплина се занимава с един особено интересен тип език, защото играе ключова роля в обществените отношения: вербалният език. И понеже в лоното на семиотиката е постигнало висша степен на прецизност и рафинираност, езикознанието често е било модел за не толкова напредналите частни семиотики. Например за тези, които се проявяват по зрителния или обонятелния канал, или за други, които като него се проявяват по слуховия канал (например музиката).

Вземането на езика за модел определено е стимулиращ подход, който обаче крие три опасности. Първо, има опасност понятия, изработени за една частна семиотика, да бъдат пренесени непредпазливо към друга частна семиотика. Например, когато се говори за „думите“ в структурата на ДНК в клетката, очевидно е, че тези „думи“ нямат кой знае колко общо с думите от езика. Ето защо трябва да се оценява в каква степен тази метафора наистина осветлява изследвания феномен. Втора опасност: ако за модел винаги се взема езикът, може да се стигне до изучаване само на близките до този език практики на означаване и комуникация. И накрая историческото предимство на езикознанието не му гарантира никакво върховенство по чин или по достойнство: езикът е просто една от многото семиотики. Това не е убягнало на Сосюр, основателя на съвременното езикознание: „Законите, които ще открие семиологията, ще бъдат приложими към езикознанието“. На следващите страници често ще си служим с примери от езиците, но не за да отдадем предимство на езиковите знаци, а за да покажем как те се присъединяват към голямото семейство на знаците.

И пак към категорията на частните семиотики ще причислим изучаването на многокодовите дискурси. Например семиотиката на театъра ще трябва по необходимост да прибягва към разсъждения за езика, фабулата, жестовата семиотика, семиотиката на пространството.

3.3. Приложна семиотика

Третото равнище на изследване е равнището на приложните семиотики. При тях получените на второто равнище резултати се прилагат към частни обекти: произведение на литературата или изкуството, телевизионно предаване и пр.

Дадена приложна семиотика може, разбира се, да има и практични цели като усвояване на рекламното или журналистическото писане, изработване на ефикасни тайни кодове, на икономични системи за комуникация или на софтуер за автоматичен превод (принципът на последния е прилагане на граматически правила върху дадено изречение така, че да се установи неговата дълбинна структура с висока степен на абстракция, която структура после да се възстанови в целевия език според други, съобразени с неговия код правила).
Разбира се, между тези три равнища се наблюдават различни връзки.

  1. ФУНКЦИИ И ФУНКЦИОНИРАНЕ НА ЗНАКА: ПЪРВИ ПОДХОД

В книгата си „Знакът“ италианският семиолог Умберто Еко отначало разказва баналната история на един свой сънародник в отпуска в Париж: на г-н Сигма му призлява, тръгва да търси телефон и си записва час при лекар. Този кратък разказ ни позволява да наблюдаваме „живота на знаците в лоното на социалния живот“. Нека и ние като автора на Името на розата да проследим г-н Сигма, за да направим три бележки за ролята на знака, които ще бъдат уточнени впоследствие.

4.1. Знакът като заместител

И така г-н Сигма започва да изпитва „коремни болки“. Този израз, който конвенционално ще изписваме като /коремни болки/, е поставен на мястото на самите коремни болки. Следователно едно нещо (изразът) е поставено на мястото на друго нещо (обекта: в случая едно усещане).

Тук имаме една първа дефиниция на знака, най-старата, която някога е била дадена: знакът е нещо, което замества нещо различно. На латински: aliquid stat pro aliquo. В тази перспектива той позволява да се манипулират нещата в тяхно отсъствие, защото играе роля на заместител.

Например ако дължа 1000 франка на някого, мога да му подпиша чек. Така с един комплексен знак (букви и цифри, написани на уговорени места върху предвидена за целта хартия и придружени от конвенционални елементи като моя подпис и датата) аз замествам ликвидните парични средства, които не нося у себе си. Но парите – в случая банкнотата от 1000 франка – също са заместител на нещо и не са просто някаква хартийка. Те са знак, знак за всичко общо за нещата, които мога да купя с тях: храна, услуги и т.н. Това общо нещо е абстракция: стойност. Същото се отнася и за Сигма и неговите /коремни болки/. Тъй като съобщава този заместител на лекаря, последният ще може да разбере за какво става дума, макар никога преди това да не е имал „коремни болки“. Така можем да уточним дефиницията на знака: той е инструмент, който позволява да се говори за това, което не непременно сме преживявали пряко. Да вземем примера с мъжете гинеколози, които могат да говорят за много неща с пациентките си, но никога не са изпитвали това, за което говорят с тях. Но да си помислим и за географските карти и снимките, които ни водят там, където никога няма да отидем, за телевизионните предавания и филмите, които ни показват хора на луната, където малцина от нас ще стъпят, за портретите на кралица Виктория или Троцки, които бихме могли да срещнем едва ако се изобрети машина на времето, и най-вече за графиките и картините, изобразяващи чиста проба продукти на човешката фантазия: катоблепаси, пещерни гноми, ангели хранители, тролове, сирени, еднорози, вампири, плътеници и драколи. Можем да боравим с всички тези реалности благодарение на знаците.

Ако дефинираме знака като заместител на нещо, за което нямаме директно преживяване, все едно твърдим, че знакът не е нещото: картата не е територията, снимката не е любимият човек, не ядем думата /хляб/. Следователно знакът, който позволява да се манипулират нещата по икономичен начин, винаги предполага дистанция спрямо тях. И дистанцирайки нещата, той позволява особен поглед върху тях. Така стигаме до втората функция на знака…

 

[1] Игра, в която единият партньор започва изреченията си с ако бях (примерно кола, ястие, животно, филм, качество, недостатък и т.н.), а другият ги завършва с думите щях да съм (примерно мерцедес, мусака, папагал, Криминале, доброта, завист и пр.). – (Всички бележки в книгата без друго уточнение са на преводача.)