казва фотографът Георги Нейков в интервю на Катя Атанасова по повод на изложбата му, която може да бъде видяна все още в галерия „Райко Алексиев”.

Тази изложба не можеш да преминеш просто така. Не можеш да я изкажеш и изразиш с  „харесва ми” или „не ми харесва”. Тя изисква внимание и усилие. Без те да накърняват усещането за мяра и естетика.

Георги Нейков събира различни времена в едно „сега”. Пространствената „разпънатост” между там (Америка) и тук (България) и между тук (Америка) и там (България) е територията, в която времето на артиста се помества. Мисълта му – повече.

Самото пространствено решение на изложбата ми се струва важно, за да я видим наистина. Така че е добре да влезем и да се огледаме в цялото.

Образи и обекти, които можем да видим и като загубили контекста на появяването си, точно затова те могат да бъдат нов код за изследване на случайностите, на времепространството, на загуби и открития.

Една изложба, в която можем да открием (или поне аз така си мисля) някои от основанията на разбирането за света на Георги Нейков. Ирония и още повече самоирония. Абсурдът. Убегливостта. Привидността на повторенията. Разбиране за отместванията, за това, че в момента на изобразяването нещото става друго. Тежестта на мисълта. Наслояванията на времето. Намирането на нещо „също” – единствена опора на идентичността ни.

В тази изложба „сянката на зрителя” става част от произведението. Или поне аз я виждам така. И още: честност в пристрастията, въпросите, недоуменията и примиренията… Всъщност през цялото време се питах – как се справяме с тежестта на опита, с бремето на мисълта, с паметта и отказа да сме в плен на всичко това? Изложбата на Гого Нейков не ни отговаря. Но ни предоставя код. И упование… някакво.

През 1980 г. правиш изложба „Малки фотографии” на Раковска 108. Сега, през 2015 г., откриваш изложба на Раковска 125 – „не-Случайни фотографии. Книгомъчения.”? Какъв е пътят между тях, как го измина?

Важни тук са не точка А и точка Б, а това, което е между тях. Тъй като последното нещо, над което работя и което ме занимава, е идеята за времето и разстоянието. Интересува ме и защото те вече ми се отразяват – физически и ментално. И това е едно от намеренията на изложбата – да се видят местата, през които съм преминал за всичките тези 35 години. А разстоянията, макар и чисто географски, са дълги и протяжни и имат отражение върху фотографиите, които представям. Така всичко не е търсено нарочно, просто се случи и се затвори цял един цикъл.

В едно по-старо интервю казваш, че не те интересува толкова крайният резултат, колкото мисленето за фотографията? Продължаваш ли и сега във въображението си да снимаш активно?

Да, дори повече от преди. Все по-малко ме интересува снимането, а повече мисленето. Крайният резултат не е важен за мен самия, а за другите. Аз казвам за себе си, че съм концептуалист фотограф, и то точно защото мисля за фотография, но много рядко я правя. Една малка част от нещата, които съм показал, са които съм направил. Има такива, които съм мислил, но не съм ги направил или донаправил. За мен във фотографията, както във всичко друго, е важен процесът, а не крайният резултат.

Но изкуството предполага обмен с другите? Това твое размишляване върху нея повече, отколкото споделянето на резултати от това мислене, не е ли някаква интелектуална надменност?

Много хора ме обвиняват в това, но аз не мога да си помогна. Не го правя с цел да бъда над мисленето или виждането на останалите. Това е, където съм стигнал, това е, което мога да правя. Разбира се, ако човек е истински артист и мисли какво ще произведе в крайна сметка – бих намалил дозата сложност, само и само хората да разберат за какво става дума. Но аз не го правя, защото за мен е ценен процесът, това е, което ме интересува и удоволства. В повечето случаи резултатът е такъв, какъвто съм го мислил, и аз осьзнавам сложността на нещата, които правя – чисто визуалната дори. Но се надявам, че въпреки тази сложност има хора, които имат желание да я разберат, могат да се абстрахират от това какво съм искал да кажа (защото на този въпрос аз никога не отговарям) и се радвам изключително, когато всеки си направи собствена история. И тя е много по-интересна от моята – тя е спонтанна. Докато аз започвам почти отникъде и това прави внушенията сложни и ги обърква – в добрия смисъл за мен. То ми е важно – това объркване…

не-Случайни фотографии. Питам се дали, от една страна, не ни успокоява тази случайност в заглавието, внушава ни, че това са хванати мимоходом образи, няма какво да ги мислим, а от друга страна, все пак ни казва, че не са случайни, „помага” ни един вид?

Заглавието е малко механично. То е резултат от две неща. Първо цялата изложба е съставена абсолютно нерационално. И то нарочно. Трябваше да стане такава. Нямаше как да изложа всичко, което искам. Не само заради мястото, но и поради техническа невъзможност. И се наложи да реша дали да покажа три завършени проекта, което за 20 години би изглеждало обидно недостатъчно. Затова реших да са нещо като отправни точки – и колкото и заблуждаващо да е – да покажа, че съм правил толкова много неща. Другото обяснение – става дума за снимки, които се занимават с времето и разстоянието, свързани с т.нар. Chance Operations – концептуален вид „изкуство на случайността”. Направеното привидно няма значение, но всъщност има. Всеки може по своему да си разработи такава „операция”. Неслучайното и хубавото е това, че всяка от тези „операции” допринася към идеята.

И „повторенията” са важни. Т.е тези привидни повторения…

Да, защото са машинално възпроизвеждане на времето и пространството… Занимават ме, защото са нормални за живота ни. Не го забелязваме, взимаме го за даденост.

Та когато направиш нещо – фотография, ноти, думи – те остават документ за това време и това място в този момент. Както тази изложба сега, когато я говорим, вече не е тя.

Имам  рутина – един апарат, една лента и после лаборатория, и…  каквото излезе.

Иска ми се да вярвам, че изложените неща са доказателство за това, че фотографията във вида, който аз практикувам, е изключително демократично изкуство. И тук дори не става дума за това, което се прави напоследък от почти всеки – с телефон и компютьр… Фотографията, която аз познавам и която на мен ми върши чудесна работа, е фотографията на ХХ век. И тя, колкото и да е комплицирана като изказ от моя страна, като история, се базира на този прост модел; мисля, виждам и снимам.

Двете пространства – Америка и България – събираш ги. Означава ли това събиране, че можем да „свием” пространството?

Да, именно това е идеята – фотографиите да бъдат заедно, за да намаля дистанцията. Те са плод единствено на моето измисляне и то работи по един и същи начин независимо къде съм. А и ти знаеш, аз съм много саркастичен към всичко и към всички, най-много към себе си и се чувствам доста комфортно с това. Където и да си – не можеш да избягаш от себе си.

Концептуалното изкуство е трудно, то не е само емоционален изблик, просто експресия, предполага интелектуално усилие…

Да, не е пейзаж с езеро. Трябва да го изследваш някак си. Но аз не мога да виня никого – хората са натоварени достатъчно със собствения си живот, с проблемите тук, които не са малко, така че да гледат, да търсят – е изискване, което аз не мога да имам към тях… Не мога да го наложа на никого. От друга страна, какъв е смисълът да гледаш нещо, което просто е „харесва ми” или „не ми харесва”?

А зрителите не можеш да знаеш какви са. Идеалният зрител; как бих могъл да го опиша? Иска ми се, когато влезе в залата, да остави отвън онова, което го е занимавало до този момент, и да си намери истории, които да го издьрпат поне за малко от там, където е бил. Проблемът е, че не зная дали това се случва.

Имам някакво обяснение за трудността, най-вече по отношение на времето и пространството. Не е извинение, просто обяснение. Струва ми се, че мисленето ни, на нас, българите, е изключително просто и ясно, що се отнася до понятието за време. Времето  е линейно. А пространственото мислене не ни е присъщо. И това е една от сложностите на показаното, как човек да се абстрахира, така че едновременно да усети и пространството, и времето като едно цяло? Но да поговорим сега за „Книгомъченията”. Защо е важен този кръговрат – дърво-хартия-дърво?

Обемите се появиха по чисто практически причини. Правени бяха, за да бъдат снимани, но така и не направих снимките, останаха само негативите. Преди няколко години започнах да ходя на битпазар, интересно място. Там виждах изсипани, ей така – от каруцата, купища книги. В сняг, дъжд, топло и студено – книгите бяха малтретирани без вина. През 80-те, направих един цикъл „Хартиени фотографии”. Всичко беше конструирано от хартия с цел да бъде заснето после. В него се занимавах много с деформирането й, със заглавията на книгите – как стоят, защо са такива, как изглеждат, какво означават. Този цикъл не е показван тук, но пък е видян на няколко места по света – Токио, Москва, Хюстън. А хартията и дървото са част от един процес, макар и да изглеждат много различно. Сечем едно дърво, за да напечатаме три вестника (не помня каква беше точно статистиката). Кое е важното? Едното или другото? Зависи от оценъчната ти система. Кое има повече смисъл за теб. Естествено, аз  бих казал, че книгата, защото тя ти дава мъдрост. Дори и две умни изречения да има в нея – те могат да те крепят цял живот. От друга страна, има мъдрост и в дървото. Но ние така сме разделили нещата – дървото в гората, книгата – в книжарницата, че връзката е скъсана. Както и много други връзки. Когато ги мислиш тези неща – те са ясни и елементарни, но сьс снимането е по-сложно. А защо мъчение – защото е голяма мъка това с книгите. Има книги, които са много полезни, други – абсолютно вредни. Има такива, които се четат лесно, други – не… Докато с дървото…, там всичко е гладко, то си расте, не иска нищо от теб – в повечето случаи. Това е вечен цикъл, малко философски, обичам да мисля за него. Затова за мен беше важно да има адекватна визуална история.

Виждал ли си се в своя снимка. Как би се снимал днес?

Сега? Не. Последният път, в който съм се снимал, беше преди десетина години, сега като запита, се сетих. Нямам желание, не съм интересен обект за себе си вече. Навремето се снимах по различни причини, както се казва – като не можеш друго да снимаш – снимаш себе си. Последното, което съм правил в тази посока, са снимки, където трябва да приличам на баща си – той е бил на 18, а аз бях на 50. И пак се връщаш във времето, за да е по-сложно.

Какво днес те предизвиква към фотографията? Да искаш да направиш – или предпочиташ да мислиш?

По-малко мисля вече… Вече три години съм тук и виждам колко е безсмислено това занимание. Човек, може би, трябва да намери нещо по-разумно – да отглежда дървета например.

Но това е тъжно прозрение?

Не, не ми се струва тъжно. Аз не съм направил всичко, което съм могъл, но доста съм направил. И от него съм доволен. Дали искам още? Сигурно искам, но дали ще го направя? Не знам … Но смисъл няма. Направих четири изложби в България за последните дванайсет години и те нямат никакъв ефект върху каквото и да било. Може върху някой отделен човек да имат – но аз не го зная. Като цяло и за мен най-вече те нямат никакъв ефект и полза. И като казвам полза, не става дума дали продавам фотография, а за това, че никой не ми е казал – „Абе, ти си добър фотограф, ела и заснеми това, моля”.

Но, както и да е. Тази изложба не е важна. Те изложбите не са важни, те са полезни.

Аз мисля, че хората които са видели изложбата ти, са намерили и смисъл, и полза. Но кажи ми днес повече ли се познаваш, в сравнение с 80-те например?

Не че се познавам повече, имам повече наблюдения над себе си и възможността да ги анализирам, защото натрупването в годините ти дава тази информация, която можеш да използваш срещу или за себе си. Но не мога да кажа, че се познавам повече… Все още понякога върша неща, които не би трябвало да върша и които ме изненадват. Това значи, че не се познавам. Но повече съм във владение на себе си.