Начало Галерия Къде е оригиналът
Галерия

Къде е оригиналът

13605

Голямата тема за фалшификатите, която през последните седмици намери трайно присъствие както в медийното пространство, така и в социалните мрежи и разговорите в професионалните среди, дава повод не само за упражнения по афектна риторика, но и за поставянето на не по-малко важния въпрос за оригиналните творби, постъпващи чрез откупки или дарения в колекциите на държавните музейни институции. Въпросът – дали те са оригинални? Съзнавам, че звучи смущаващо и парадоксално дори предвид факта, че в държавната галерийна мрежа в страната се предполага, че работят най-добрите експерти. Специалисти, които имат нужните компетенции да отличат копието от оригинала, фалшификата от автентичната творба. Уви, не един случай ни дава повод за съмнения в качествата на експертизата на ангажираните в художествените музеи изкуствоведи. А когато тази констатация засяга и екипа на Националната галерия в София, картината е действително смущаваща. Не по-малко от тази, която се разкри от работата на проф. д-р Ирина Генова, доц. д-р Огняна Георгиева-Тенева, доц. Борис Данаилов, д-р Мария Василева и д-р Биляна Борисова по проекта „Модернизъм и авангард. Българската перспектива“. А за преодоляването на така създалата се ситуация не са достатъчни изповеди като тази на проф. Ирина Генова: Трябва да се извиня на своите студенти. Аз не съм си научила урока. Но този урок не е по история на изкуството. Трябва да Ви кажа, че съм просто ужасена от своята лична некомпетентност по отношение на фалшифицирането на сертификати[1]. Не са достатъчни и прикриванията зад обобщения като тези на Мария Василева: за дългогодишно натрупвано безучастие от наша страна към едни процеси, които всички знаем, че съществуват, но мълчим. Не взимаме отношение. Не реагираме. И в един момент беше ясно, че то ще гръмне някъде, както и гръмна с този скандал. Ние се оказахме жертвите. Но се надявам, че това жертвоприношение, което ще направим, ще бъде и едно пречистване, за да можем да видим все пак какво наистина се случва… Колегиална общност няма… Липсата на колегиална гилдия е част от проблема. Защото в една такава ситуация аз очаквах малко повече подкрепа, наистина, от своите колеги изкуствоведи, които да излязат и да застанат, защото всеки един от тях е попадал на фалшификати. Може да не е попадал в такава ситуация, в каквато ние сме изпаднали, но знае, че има фалшификати. Попадал е, знае за този пазар. Аз някак си тайно очаквах, че ще ни разнасят из фейсбук като най-големите лаици, защото който не е изпадал в такава ситуация, не знае за какво става дума. Фалшифицирането се прави, за да бъде измамена отсрещната страна. То се прави много добре и много професионално. И това, което сега с лекота се говори, че „ама как те не са разпознали“ – това са смехотворни неща…[2] До реално отместване от непрофесионализма няма да доведат и твърдения като това: като че ли българският зрител не е научен да оценява изкуството като част от своя живот, а не като нещо, което някои си го правят, за да начешат едва ли не само крастата си[3], а още повече с размиването на темата със спекулации като тази, че скандалът е удар и срещу кръга от артисти и изкуствоведи около Института за съвременно изкуство, защото към него принадлежи и Мария Василева. Те, след като бяха международно разпознати, се опитаха да придобият институционална власт и в страната, което предизвика съпротива в част от гилдията, политически подкрепена от бившия министър на културата. На принципа „Къде го чукаш, къде се пука“ фалшификатите в „Структура“ трябва да бламират кандидатурата за директор на Националната галерия на Яра Бубнова. Тя е лице на кръга и отдавна се търсят начини да бъде отстранена[4]. Не са убедителни и сюрреалните и хипотетични твърдения на Филип Зидаров, че „Случаят Структура“ трябва да бъде мислен като акция на някой с колосално чувство за хумор, диво, който е създал една цяла колекция, с която в един момент, знаейки, че това ще бъде разкрито почти веднага, си прави една шега[5]. Разговорът е много по-сериозен и всяко негово отместване в полето на дребнотемия и лични разпри би довело до ефективното му „бламиране“, което, навярно, мнозина биха се радвали да се случи. С оглед на всичко това, все в контекста на фалшификатите, ще се опитам да обговоря не по-маловажната и проблематична тема за оригиналите. А за яснота ще си послужа с един много конкретен пример – дарения в Националната галерия през 2018 г. гипсов оригинал на Иван Лазаров.

На 30 януари тази година от 18 ч. в залите на Националната галерия (Двореца, І етаж – Пл. „Княз Александър І“) се откри изложбата „Дарения 2015–2018“. В рамките на събитието бе представено и първото дарение от колекция „Светлин Русев“, направено от неговите наследници – дъщерите му Ралица и Милкана Русеви. Става дума за творбата „Пак на война“ от 1915 г. Ралица Русева обяснява жеста на дарителството така: Взехме решение, че мястото на оригиналния гипс е в Националната галерия, както и на всеки друг оригинал, който е с такъв мащаб като това произведение на Иван Лазаров, тъй като притежанието на гипсови оригинали от частни лица застрашава от едно неконтролирано незаконно тиражиране и отливане от гипсовия оригинал. Като изкуствовед и дългогодишен музеен работник съм се сблъсквала с много нередности. А като наследник на една много богата колекция реших, че мястото на гипсовите оригинали е в национален музей. Има ли гипсов оригинал, той трябва да бъде съхраняван в национална институция[6]. В колекцията на Националната галерия има бронзова отливка[7], но придобиването на гипсовия оригинал е действително важен акт, възпрепятстващ както „тиражирането“ на тази знакова за творчеството на Иван Лазаров творба, така и за съхранението въобще на оригинала.

Но колко оригинална е тази творба и въобще оригинал или копие е тя?

Тази година се навършват 130 години от рождението на Иван Лазаров, скулптора, чието художествено наследство му е извоювало място сред най-ярките български ваятели на, както сам той определя изкуството на скулптурата – „късове материя в пространството“[8]. Иван Лазаров е сред онези наши художници, които ни завещават не само огромното си творчество, но и богат документален и теоретичен масив от текстове – доклади, статии, кореспонденция, дневници, които ни позволяват да познаем и анализираме много по-задълбочено творчеството им. Когато към това добавим и жеста на дарителството, който наследниците на автора правят, предоставяйки възможността част от творчеството му, собственост на семейство Лазарови, да бъде съхранявано и презентирано от екипа на Националната галерия – можем да кажем, че изкуството на Иван Лазаров е сред най-плодотворните в изследователски план. Така през 2007 г. изкуствоведът Николай Бошев издаде монография, посветена на автора[9], в която той предлага не само множество нови прочити на творбите му, но и разширява границите на тяхното значение за развитието на българското изкуство.

Днес в Националната галерия в София се съхранява най-големият масив от произведения на Иван Лазаров и нещо не по-маловажно – къщата музей на художника е част от мрежата от филиали на институцията. Навярно и затова Ралица и Милкана Русеви решават да дарят гипсовия оригинал на творбата му „Пак на война“ тъкмо в Националната галерия.

Скулптурата „Пак на война“ е създадена през 1915 г. За нея Иван Лазаров споделя: Спомням си за вихрените победи на нашите войски, които защитаваха свободата на народа си. И тежките моменти на падение и съмнение… У мен са запечатани величествените образи на това време… Спомни си моята група „Пак на война“. Тия два образа на мобилизирания войник и жена му, която го изпраща. Две мрачни, излъчващи сила лица. Спомням си вечерта на мобилизацията: улицата гъмжи от народ. Камбаните бият спрямо делото, което им предстои. Това са символи на качествата на нашия народ. Тия спомени, скъпи приятелю, ободряват днес духа ми…[10]. Кога композицията е представена за първи път и какъв е пътят на нейното движение – са въпроси, чиито отговори могат да бъдат издирени след дълъг и съвестен изследователски труд, но е факт, че през 1967 г. детайл от гипсовия оригинал е репродуциран в сборника с текстове на Иван Лазаров – „За изкуството“[11]. Две години по-късно произведението е репродуцирано в посветената на скулптора книга от Христо Ковачевски[12]. През 1973 г. откриваме друга негова репродукция в издание на „Фотоиздат“ с автор Тодорка Сапунджиева[13]. Гипсовият оригинал е показан и в голямата ретроспективна изложба на художника, която се организира през 1980 г. В каталога към нея той е репродуциран, а в приведения в изданието опис на включените в експозицията творби е вписан под позиция № 51, като е указано, че е от гипс с размери 35 х 23,5 х 13 см[14]. Нещо повече – посочено е, че произведението е част от колекцията на Националния военноисторически музей. Така ли е в действителност? Каталогът на колекцията „Графика и скулптура“ на Националния военноисторически музей ни дава отговор на въпроса: през 1960 г. гипсовият оригинал попада в колекцията на музея, където е заведен под инв. № ІV-В-152[15] и където се съхранява и до днес[16]. Творбата е откупена от съпругата на художника и е с размери 35 х 24 х 13 см[17].

С оглед на пълнота на изложените факти, трябва да се отбележи, че е известно, че скулптурата присъства в бронз в Ателие-колекция „Светлин Русев“ в София, където е с размери 36 х 23 х 15 см[18], както и в Дарение колекция „Светлин Русев“ в Плевен с параметри – 40 х 27 х 19 см[19]. Въпреки разликата в каталожните размери на тези две бронзови отливки, което вероятно се дължи на работна грешка при описването им, може да се каже, че – поне съдейки по репродукциите в двете издания, между тях не се откриват разлики. Това ми дава основание да мисля, че става дума за две идентични отливки, а може би за една-единствена, репродуцирана и в двете издания. Каквато и да е истината, както подчертава Ралица Русева – „отливки има много, оригиналът е един“[20]. С постъпването на новия оригинал в колекцията на Националната галерия преди няколко месеца обаче се оказа, че гипсовият оригинал май не е един. А ако е един, то скулптурата, която бе дарена и показана за първи път през януари 2019 г. в изложбата „Дарения 2015–2018“, навярно не е оригинал?

Ако трябва да сме коректни – това не е първото публично представяне на гипсовата творба, дарена от сестри Русеви. През последните години, поне след 2013 г., та чак до внезапната кончина на акад. Светлин Русев, тя присъстваше в постоянната експозиция в Ателие-колекция „Светлин Русев“ на ул. „Врабча“ 18 в София. Творба, за която художникът споделя с приятели, а и не само, споделял е и с мен – Това не е правено от Иван Лазаров. Това е майсторски изработено от Стоянчо от Академията. Патината му се получи много добре. Навярно тъкмо заради това акад. Светлин Русев не е репродуцирал създадения от Стоянчо[21] гипс в нито едно от двете посочени издания, осветяващи фрагменти от колекцията му. Или просто защото „гипсовият оригинал“, дарен в Националната галерия, още не е бил създаден?

Картината обаче е още по-сложна, защото има още един смущаващ факт. Творбата, с незначителни разлики, присъства, при това отново в „гипсов оригинал“, и в колекцията на ХГ „Атанас Шаренков“ – Хасково, където тя е заведена под инв. № 599 и е с размери 36 х 23 х 18 см. Според данни от картона на творбата – тя е откупена през 80-те години от наследниците на художника. Ако съпоставим скулптурата с тази от Националния военноисторически музей, се разкрива, че повърхнините са малко по-обобщени, а с течение на времето – цевта, а респективно и щикът на оръжието, преметнато през рамо от фигурата на войника, са изгубени. Дали става дума за авторова реплика или вариант на произведението, е изследователски въпрос, чийто отговор трябва да бъде подирен. Това обаче не възпрепятства общата констатация, че гипсовият оригинал на скулптура „Пак на война“ съвсем не е един, както бе заявен и представен в изложбата „Дарения 2015 – 2018“. С други думи – отливки много и гипсови „оригинали“ не по-малко.

В заключение ще си позволя да дам личните си отговори на два изключително важни въпроса.

Как може да се провери, казано профанно – кой оригинал е по-оригинален?

Колкото и колекционерът Николай Неделчев да не иска да вярва в експертизата на българските историци на изкуството[22], то, на първо място, тъкмо те могат да спомогнат за отличаването на фалшификата или копието от оригинала. Тъкмо познанията на изкуствоведа и използваният от него инструментариум на формалния, иконографски и иконоложки анализ са в състояние да идентифицират проблема и нещо по-важно, дори да намерят неговото разрешаване чрез издирването на документални данни и свидетелства. Ако все още приведените аргументи не са достатъчни за еднозначно отсъждане – фалшиво, оригинално или копие е това, то е нужно да се прибегне до експертизата на реставраторите, които да обследват материалите, основите, да направят станалия вече медийно популярен спектрален анализ[23] и да установят състава на боите, процентните съдържания на отделните химични вещества и пр. След това обаче е нужно да се наберат необходимите еталони, за да се сравнят и установят приликите, отликите, съвпаденията, на базата на които да се отсъди дали говорим за оригинал или фалшификат, за авторско копие и т.н. В случая с творбата на Иван Лазаров това би могло да бъде реализирано много лесно – стига да има волята за подобно изследване. А на първо място това означава физическото събиране на трите „оригинала“ на едно място. Сетне е нужно да се изследва съставът на гипса на претендиращите за оригинали гипсови скулптури „Пак на война“. След това трябва да се пристъпи към вземане на проби от доказани еднозначно гипсови оригинали на Иван Лазаров от 1910-те години, каквито се съхраняват в българската музейна мрежа[24]. Именно те ще послужат за еталони за съпоставяне на формовъчния гипс, използван при направата на „Пак на война“. Така ще се препотвърдят или опровергаят съмненията на изкуствоведите, ако такива съществуват изобщо, и еднозначно ще може да се проследи хронологията на тяхното създаване. Обследването на патината също може да се използва за определяне на кой от оригиналите е по-оригинален. И в страната има и хората, а и техниката, с които всичко това може да бъде осъществено, колкото и на някои да не им се вярва. А дали има волята за това? – това вече е съвсем различен въпрос.

Защо фалшификати, копия и съмнителни оригинали компрометират работата на експерта?

Струва ми се, че отговорът на това питане е колкото очевиден, толкова и премълчаван. Не, тук не става дума за липсата на компетенции, а още повече за дефицит на експертност. Не става дума дори и за отсъствието на морал и етика, тъкмо напротив, понякога те са в толкова много, че ни пречат дори да изразим личното си мнение. Но това са морал и етика, които не са конституирани от обща ценностна система, от своеобразен професионален кодекс, а от собственото ни, ограничено в личния опит битие, което е изпълнено с дребнавости, ежби, необосновани желания, мечтания, зависимости. Това са етика и морал на мълчанието, на страха. Така бавно и постепенно професионалното поле се изпълва с фалшиви взаимоотношения, копирани диалози, съмнителни мотивационни кодове. Всичко това, струва ми се, предопределя краха на ценностите и ни изправя пред бездната, а за да звучи по-оптимистично, можем да кажем и хоризонта на изчерпана воля за познание. И когато към всичко това се добави наличният административен хаос, породен от взаимозависимости, ленивост и некомпетентност, няма как да не стигнем до ситуацията, в която съ-съществуваме години наред. Ситуация на фалшиви мечтания, фалшива експертност, фалшиви герои. И докато не осъзнаем собствената си професионална нищета и роля за създадената от нас самите ситуация, ще продължаваме да изпълваме художествената сцена с фалшификати, „оригинални“ копия и подменени разкази за и без това крехката история на българското изкуство. И всичко това, колкото и да горчи, трябва да признаем – е наше постижение.

[1] Фалшификати на показ: Кой е виновен за скандала с изложбата? – репортаж на Яна Николова за Новините на Nova, 18 юни 2019. 
[2] Как се стигна до скандал с изложбата в галерия „Структура?“ – дискусия с Мария Василева, Николай Неделчев и Красимир Илиев в предаването „Кой говори?“ в ефира на Дарик радио, 19 юни 2019. 
[3] Въпреки. За вредата/ползата от фалшификатите в изкуството. 
[4] Лозанов, Георги. Фалшификатите в София: какво (не) научихме
[5] Има ли „мафия на четките“? – интервю с Филип Зидаров в ефира на телевизионното предаване „120 минути“. 
[6] Площад Славейков. Дарение от дъщерите на Светлин Русев за Националната галерия
[7] Пак там.
[8] Лазаров, Иван. Границите на скулптурата. – Златорог, 1937, кн. 5, 202.
[9] Бошев, Николай. Иван Лазаров. Скулпторът. С., 2007.
[10] Пак там, 24.
[11] Лазаров, Иван. За изкуството. С., 1967, обр. 2.
[12] Ковачевски, Христо. Иван Лазаров (1889–1952). С., 1969, обр. 2. В книгата е посочено, че творбата е частно притежание.
[13] Сапунджиева, Тодорка. Иван Лазаров. С., 1973, Н-2829.
[14] Бакалова, Елка (съставител). Народен художник академик Иван Лазаров. Юбилейна изложба по случай 90-годишнината от рождението му. Март–април 1980. С., 1980.
[15] Владовска, Йорданка и Йочо Узунски. Национален военноисторически музей. Графика и скулптура. Каталог. С., 1985, 130.
[16] Виж: Пенкова, Соня. Българските художници в Първата световна война. Т. ІІ. С., 2015, 28. С оглед на коректността отбелязвам, че в монографията на С. Пенкова, вероятно поради техническа грешка, каталожното описание на произведението е разменено с това на творбата „Артилеристи на водопой“.
[17] Владовска, Йорданка и Йочо Узунски. Национален…, 130.
[18] Русев, Светлин. Ателие-колекция „Светлин Русев“. Живопис, скулптура, рисунка. С., б. г. (2009?), 50.
[19] Русев, Светлин. Дарение колекция „Светлин Русев“. Живопис и скулптура. С., б. г. (2009?), 20.
[20] Изложбата „Дарения 2015–2018“ в Националната галерия, интервю на Ралица Русева в предаването „Култура.бг“ на БНТ, 5 февруари 2019 г. 
[21] Предполагам, че става дума за каменоделеца и дългогодишен сътрудник в ателието по скулптура на проф. Валентин Старчев при Националната художествена академия – Стоян Великов Стоянов.
[22] Как се стигна до скандал с…
[23] Пак там. Виж и: Хюсеин, Паола. Николай Неделчев: Все си мисля дали фалшификатите не са стръв, за да бъда изобличен. Няма как да го докажа. – 24 часа, 20 юни 2019 г. 
[24] Например: В колекцията на СГХГ – инв. № 72 Ск – Те победиха от 1913 г., ГХГ Пловдив – инв. № 30003 Ск – Последни усилия от 1913 г., в Националния военноисторически музей – инв. № ІV-В-17 – Артилеристи на водопой от 1915 г., инв. № ІV-Г-3 – Сръбски пленници от 1915/18 г. и др.

Докторант в катедра Нова и съвременна история при СУ „Св. Климент Охридски“. До 2019 г. е уредник в Софийска градска художествена галерия, където реализира редица изследователски проекти, фокусирани около историята на българските пластични изкуства от Освобождението до 1944 г. Сред тях са „Реставрация на паметта: Не/познатите художници от една картина“ (2014), „Свободният избор. Първите жени художнички“ (2015), „Голото мъжко тяло 1856 – 1944“ (2017), „Елиезер Алшех и „естетиката на безобразието“ (2018). Автор е на десетки публикации в списания L'Europeo, Abitare, A-specto, InGlobo и др.