Къде изчезна радостта?

Аз твърдя, че от живота ни изчезна радостта. Радостта е понятие от високите етажи на духовния живот на хората. Радостта е дар. Радостта е най-неегоистичното чувство – тя се появява единствено при светло общение на душата с други хора, с природата, със света. Радостта не търпи миазмите.

Радостта е аура, в която свише се потапя бренното ни човешко тяло. Радостта е онова нещо в делника ни, което може да се оприличи единствено на златния нимб върху иконите на светците. Радостта е самата святост, снизходила до нас от едни други, високи небеса, за които можем само да се досещаме.

Но въпреки своята необозрима, твърде ефирна, твърде, бих казал, непознаваема природа, всеки от нас познава радостта. Какво е това чудо? Всеки от нас, ако хвърли поглед назад към отминалите вече от живота ни дни, ще открие скъпоценните блясъци на радостта, разпознаваеми много по-ярко от други, уж сродни преживелици.

Нещо повече, човек никога няма да сбърка проявленията на радостта и у другите, той веднага ще я види. И, замисляли сте се, когато видиш чуждата, „не-твоята” радост, ти някак заставаш „мирно”, вземаш „за почест”, замръзваш, утихваш, за да не смутиш чуждата радост, да не й попречиш. Защото познаваш радостта и я уважаваш по един безподобен, безапелационен начин. По един смразяващ в достойнството си начин.

Затова аз питам – къде изчезна радостта? Това е най-ясният сигнал, че нещо в едно общество не е наред.

Защото радостта не може да съществува дълго сред тежките скали на хаоса, безпътицата, мрачната мизерия, лъжата, фалша, самохвалството, превърнато в държавен приоритет, хвалипръцковщината, издигната в ранг на държавна политика, сред простотията, наглостта, лакомията, плюскането, всеобщото плюскане. Радостта е сребърната нишка, която свързва дните ни в една цялост, която превръща живуркането в живот. Когато една държава е принудила хората да живеят ден за ден и да мълвят наместо молитви сметките за тока, когато държавата е нароила заложните къщи и е унищожила библиотеките, когато зад приказките за справедливост се крият опожарените поля на самата тази справедливост, когато сме се превърнали в човешки мравуняк, пак ли ще се питаме – къде изчезна радостта?

И все пак – къде изчезна радостта?

Преди няколко години ми се даде възможност да отида на екскурзия до остров Корфу. Беше малко след Голяма Богородица, когато лястовичките вече се събират по жиците, днес гледаш жиците почернели от лястовичите броеници, а утре – тях вече ги няма, отлетели са. Дали заради разказа на Йовков, дали заради ликуващата красота на полета им и гнездата под стрехите, но българинът много обича лястовичките, той ги откроява сред другите птици, цени ги, радва им се с най-светлата радост, на която е способен. Лястовичките, тези най-поетични птици, тези най-радостни птици. Аз не правя изключение, аз също много ги обичам. Та – пристигнахме в Корфу, настанихме се в хотела. Пред прозореца имаше огромен кипарис. На сутринта се разбудих от неистово чуруликане. И какво да видя – кипарисът беше препълнен от лястовички, той просто преливаше от лястовички. Ето къде сте били, казах си.

Поетите първи усещат, когато си отиде радостта. И един по един си отиват и те. Оная с косата коси първо поетите, когато изчезне радостта.

Затова ви призовавам, братя мои и сестри, стиснете зъби и живейте. Не умирайте.

Има едно стихотворение на унгарския поет Ласло Наги, озаглавено „Кой ще пренесе любовта”. То е в превод на рано отишлата си Боряна Терзиева и на Пламен Дойнов. Стихотворението гласи:

„Когато битието ми потъне в мрак обвито,

кой ще възпее малката цигулка на щурците?

Кой ще запали скрежа в клонката мъхната?

Кой ще увисне разпнат на дъгата?

И кой бедрата на скалите ще обвие

и с глинен плач ще ги превърне в ниви?

Кой ще погали вените, косите,

поникнали на възли от стените?

И кой от хули, химни и химери

ще вдигне храм на всички мъртви вери?

Когато битието ми във нищото пропада,

кой ще разкъса пръстена на лешояда!

И кой ще пренесе отвъд реката на смъртта

разкървавена – между зъбите си – любовта!

Защото кой друг, освен вас, може да пренесе любовта. И радостта, която е дори отвъд любовта.

Помнете, не забравяйте – някъде далеч, на един остров има един кипарис, пълен с лястовички.

Те трябва отново да се върнат тук.