За всеки международен фестивал би било чест да има в програмата си филм със Златна мечка от Берлинале. Но когато въпросното заглавие е предварително (т.е. преди Мечката) селектирано за някоя от конкурсните програми на фестивала, това поставя съответното международно жури пред сложна дилема: ако отличи същия филм, надпреварата ще се окаже „предизвестена“, а останалите участници – в непосилно съперничество; ако отличи друг филм, винаги може да бъде атакувано с аргумент от типа: „Те на Берлинале го наградиха, а вие сега се правите на „интересни“. Такава изглеждаше „интригата“ около Балканския конкурс на 22-ия София Филм Фест преди прожекцията на „Не ме докосвай“. Но не и след нея.
Какви са критериите за оценка на журито на Берлинале 2018 можем само да гадаем, но след края на Балканския конкурс в София спокойно можем да обобщим, че българското кино в момента е доста по-смислено и разбираемо (дали пък някои хора няма да сметнат това за недостатък?!) от останалата продукция в региона (фестивална извадка), а явно и по-добро, според Балканското жури (подкрепено от мнението на критиката и публиката след премиерите на „Възвишение“ и „Вездесъщият“). Нещо повече, за първи път в конкурсната история на СФФ всички интернационални журита излъчиха български филм фаворит и така се оказа, че победител в Международния, Балканския и Документалния конкурс (плюс наградите на ФИПРЕССИ и на публиката) е българското кино.
След отшумяването на патриотичните емоции, можем да съпоставим някои от претендентите в Балканския конкурс на СФФ 2018.
„Не ме докосвай“ на румънската режисьорка Адина Пинтилие сюжетно не е балкански филм и не е точно игрално кино. Неочакваният фаворит на Берлинале, който февруарски нашумя у нас покрай българския копродуцентски елемент, съдържа една от онези (анти)истории, които не могат да се представят с няколко думи. Получил се е нещо като лабораторен експеримент с много говорене, изследване на емоциите и сексуалността – своята и чуждата, в която героите чувстват и наблюдават, но всъщност не живеят, защото документалната прецизност, с която се анализират взаимоотношенията, не се разпростира извън обекта на експеримента, където остава самият живот. Общочовешките въпроси, които разисква филмът, би трябвало да са разбираеми навсякъде по света, друг е въпросът до колко зрители реално ще стигне посланието при така избраната наративна форма, която предизвиква постепенно кротко изнервяне.
В противоположната крайност изпада другата копродукция с миноритарно българско участие „Синът на София“ на гръцката режисьорка Елина Псику. Историята за малкия Миша, който пристига в Атина, където майка му уж работи при възрастен грък, а всъщност се е омъжила за него, за да може да вземе детето при себе си, е почти постоянно deja vu. Тук няма грам неразбираемост, само почуда как се е стигнало до толкова клиширан, наивистичен и предвидим сюжет през XXI век – от натрапващото се обобщение, че общото между Гърция и Русия (с дъх на СССР) е страстта към Олимпийските игри, до непреодолимите прилики с най-различни битови, социални и етични киноцитати, които отвеждат фабулата към нелепия финален паралел с нещо като кръстоска между Михаел Ханеке и „Скъпа Елена Сергеевна“ (на Людмила Разумовская)…
Всеки филм е едно пътуване. В добрия филм пътуването има цел и краен резултат. Ако още не е патентовано, рано или късно ще се намери кинофилософ, който да увековечи това съждение. За момента го прилагаме към хърватския игрален дебют „Кратък излет“. Видимо е, че режисьорът Игор Бежинович не е свикнал с игралното кино. След първоначалното „хипи“ запознаване с някои от персонажите на музикален фестивал в Мотовун, попадаме в нещо като сюжет „по пътя“, където седем души прекосяват хълмове и долини от зори до здрач, в търсене на древен манастир, като отпадат от „излета“ един по един… Предадено така, звучи по-интересно, отколкото да го гледаш, защото нито в срещите по пътя на излетниците, нито в разговорите им има замисъл, надхвърлящ документалното регистриране на група хора, които са се изгубили сред слънчевата хърватска природа. И анализаторът, който е намерил за необходимо да определи стила на „Кратък излет“ като „магически реализъм“, пък бил той и истрийски (т.е. от полуостров Истрия), най-вероятно никога не е чел Маркес!
Повече смисъл откриваме в шведско-черногорския „Балкански ноар“ на Дражен Кулянин, който има потенциал за наистина интересен филм, проигран от прехласването по модерните еквилибристики на формалните решения. Историята е за шведско семейство, изгубило детето си по време на почивка в Черна гора. Няколко години по-късно майката е болезнено обсебена от идеята да открие виновник за семейната трагедия и се връща на Балканите, където бивш полицай, участвал в разследването, ѝ предлага необходимата изкупителна жертва… Чудесен noir сюжет, който се размива в постоянните скокове напред-назад във времето и между Швеция и Черна гора; в изпълнената с недомлъвки и подразбирания фабула, гарнирана с мистицизъм а ла Дейвид Линч; в саморазрушителната енигматичност на главните персонажи, всеки в собствения си вътрешен конфликт, и за капак – интермедии с някаква „апология“ на американската ретро рекламна индустрия в цигарения бранш, която изглежда напълно самоцелна (освен да вземеш да попиташ режисьора какво е имал предвид). Накъсаният ритъм, повторението на кадри, играта с осветлението, напомнят хем за експериментално кино, хем за заемки от нечий друг кинематографичен стил и постепенно развалят ефекта от добрия сценарий.
И сега си представете, след подобно четворно изпитание, как изглеждат българските участници в Балканския конкурс „Вездесъщият“ и „Възвишение“ в очите на изтерзания зрител (без да омаловажаваме собствените им художествени качества, разбира се). Не сте ги гледали? Все още имате възможност да наваксате.
Наградите на СФФ 2018
МЕЖДУНАРОДНОТО ЖУРИ ЗА ПЪРВИ И ВТОРИ ИГРАЛНИ ФИЛМИ в състав:
Илдико Енеди (Унгария) – режисьор, президент на журито; Георгий Овашвили (Грузия) – режисьор; Милан Марич (Сърбия) – актьор; Ралица Петрова (България) – режисьор; Клаудия Ландсбергер (Холандия) – програмен консултант и продуцент
връчи следните награди:
ГОЛЯМАТА НАГРАДА „СОФИЯ – ГРАД НА КИНОТО“ ЗА НАЙ-ДОБЪР ФИЛМ в Международния конкурс за първи и втори игрални филми, в размер на 7000 евро, осигурени от Столична община, на филма „3/4“ (България-Германия) на режисьора Илиян Метев и продуцентите Илиян Метев и Ингмар Трост.
СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА ЖУРИТО – на филма „Генезис“ (Унгария) на режисьора Арпад Богдан.
НАГРАДАТА ЗА РЕЖИСУРА – на режисьорката Бану Саваджъ за филма „Гълъбът“ (Турция).
ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ на журито (Special Mention) на режисьора Мохсен Гараи за неговия филм „Блокаж“ (Иран).
НАГРАДАТА JAMESON ЗА БЪЛГАРСКИ КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ в размер на 6 000 евро, беше присъдена на филма „Преображение“ на Стефан Ганов.
ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на журито в конкурса за Наградата Jameson – на филма „Срам“ (България) на Петър Крумов.
НАГРАДАТА НА ПУБЛИКАТА – на „Радиограмофон“ (България-Полша) на режисьорката Рузие Хасанова.
НАГРАДАТА „ДОМЕЙН БОЙАР” ЗА НАЙ-ДОБЪР БАЛКАНСКИ ФИЛМ, присъдена от международно жури с президент Андрей Плахов (филмов критик и историк, Русия) и членове Заза Халваши (режисьор и преподавател, Грузия) и Янко Терзиев (филмов критик и журналист, България) – на филма „Възвишение“ (България-Македония) на режисьора Виктор Божинов.
Балканското жури присъди и ПОЧЕТЕН ДИПЛОМ (Special Mention) на филма „Тайната съставка“ (Македония) на режисьора Гьорче Ставрески.
НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР ДОКУМЕНТАЛЕН ФИЛМ беше присъдена от международно жури с президент Мелъди Гилбърт (режисьор и продуцент, САЩ) и членове Завен Саркисян (директор на музея „Параджанов“ в Ереван и фотограф, Армения) и Любомир Младенов (режисьор, България) на филма „Миниатюра за пиано“ (България) на режисьорката Елдора Трайкова.
НАГРАДАТА НА ГИЛДИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КИНОКРИТИЦИ за балкански филм – на „Вездесъщият“ (България) на режисьора Илиян Джевелеков.
Журито на ФИПРЕССИ в състав Емануел Леви (САЩ), Клаус Льосер (Германия) и Олга Маркова (България) присъди НАГРАДАТА НА ФИПРЕССИ на филма „Вездесъщият“.
НАГРАДАТА на Младежкото жури – „Генезис“.
НАГРАДАТА ЗА НАЙ-ДОБЪР БЪЛГАРСКИ ИГРАЛЕН ФИЛМ, определена от жури, състоящо се от фестивалните селекционери Ленка Тирпакова (Карлови Вари, Чехия), Елма Татараджич (Сараево, Босна и Херцеговина) и Роберто Куето (Сан Себастиан, Испания), бе присъдена на филма „3/4“ на Илиян Метев.
