0
2026

Към Царството

Наскоро на книжния пазар се появи романът „Царството” на Еманюел Карер. Прочетох го около празниците и искам да споделя – доколкото мога – обърканите си впечатления. Казвам объркани, защото това е книга, която едновременно ме привлича и отблъсква, в едно и също време ми харесва и не ми харесва. Рядко, но се случва човек да прочете такъв род книги, за които да мисли едновременно две противоположни неща.

Сърцевината на книгата се състои от три строго исторически части. Авторът се вглежда в „Деяния на апостолите”, представя пред нашия взор и анализира и редица други исторически факти. На базата на всичко това той създава своя представа за пътешествията и действията на апостол Павел и на евангелист Лука, който според него го е придружавал. От многото факти, предположения, представи, догадки, вероятности, възможности – аз честно казано – не разбрах какво точно доказва или казва авторът. Не разбрах за какво му служат планините от факти, не схванах тезата му, не разбрах посоката, в която той води читателя. Но и никога не съм била прозорлив и добър читател на разследваща историческа проза.

Но тревожното в тази книга за мен са другите три нейни части – да ги наречем периферните, началните и крайните, прологът и епилогът. Те са духовната автобиография на Еманюел Карер, те описват със затрогваща искреност пътя към вярата, приемането й, живеенето в нея. Всеки ден авторът ходи на света Литургия, взема причастие, след това със завидна, желязна дисциплина чете Евангелието от Йоан и пише разсъждения и тълкования стих по стих в една тетрадка. Всеки ден.

Хареса ми простотата и честността, с които авторът говори за своя житейски път. Разтревожи ме горчивината и скептицизмът, с които той пише за своята вяра. Като че ли е изгубил вярата си и изгубването е станало в хода на писането (отнело му седем години) на същинската, историческата част на романа. Като че ли и той точно не е разбрал как точно, кога точно е изгубил вярата си. А и той самият не е сигурен дали я е изгубил или е останал по свой начин верен на нея.

Това е въпросът, който с тревога си задавам и аз. Защо на едни се дава този дар, а на други не. Защо на едни се отнема вярата, а на други не.

Още в началните страници авторът ни предава разговор с негов приятел, който му казва: „Странно е, като помислиш, че хора нормални и интелигентни могат да повярват в нещо толкова безумно като християнската религия, от съвсем същия род като гръцката митология или детските приказки… Ако някой днес вярва в истории за богове, които се превръщат в лебеди, за да прелъстяват смъртните или в принцеси, които целуват жаби и ги превръщат в чаровни принцове, всички ще кажат: той е луд. Но много хора вярват в не по-малко налудничава история, без да минават за луди. Дори когато не споделяме вярванията им, ги вземаме съвсем насериозно… Прищявката им съществува съвместно с напълно разумни дейности.”

И по-нататък – размислите на самият Еманюел Карер: „Да, вярва се. Много хора вярват. Когато отиват на църква, те рецитират Символа на вярата, всяко изречение от който е обида за здравия разум, при това го рецитират на родния си език, който се предполага, че разбират. Можем да се успокоим, като си кажем: ама те вярват в това не повече, отколкото в Дядо Коледа… Обаче сред вярващите сигурно има и такива, които го произнасят с убеждение, с разбиране, след зрял размисъл. Ако ги попитате, ще отговорят, че наистина вярват – вярват, че преди две хиляди години един евреин се е родил от утробата на девственица, възкръснал е три дни след като е бил разпънат и някой ден ще се върне да съди живите и мъртвите. Ще отговорят, че поставят тези събития в сърцето на живота си.”

Вярата е обида за здравия разум… Нима бихме могли да бъдем толкова лицемерни, че да отречем това. Нима когато апостол Павел започва да говори за Възкресението на Иисус пред елинските философи в Ареопага, той не чува от тях подобни язвителни забележки – „друг път щем те послуша за това”.

През цялата книга се промъква това подло, изтерзаващо съмнение, яростната борба на разума срещу вярата. Разумът има десетки, стотици аргументи, вярата има само себе си, беззащитна е, без оръжие срещу разума.

Ето това е, което ми хареса в книгата – честното отношение на автора към вярата. Всеки вярва по свой начин, няма универсален начин, по който всички да вярваме, ако имаше, щяхме да сме хомункулуси, а не хора. Ако скрием от себе си, че Символът на вярата е извън възможностите и границите на нашия разум, то ние трябва да признаем, че го произнасяме само с устни, но не и със сърце. Всичко, което изповядваме в Символа, не го познаваме сетивно. А всичко, което знаем за живота, го знаем само през сетивата си. Тогава?

Вярата започва отвъд здравия разум. Вярата е като смелостта. Защо в битката едни са смели, а други страхливи? Защо в живота едни са честни, а други мошеници? Защо едни са вярващи, а други са неверници?

Смел и страхлив, честен и подлец са крайности. А междата? Там, където само една единствена крачка дели невярващия от вярващия, там, в тази най-дълбока точка какво е?

Там е тайна.

Към тази тайна всеки се отнася по различен начин. Тази тайна всеки я преживява по свой начин. Именно за тайната няма рецепти и правила. Защото по рецепти и правила не може да се вярва.

Когато в египетското робство Бог искаше да избави еврейските деца от бедствието, Той нареди на своите Си да сложат кървав знак на вратите си и така ги спаси.

Не можеше ли Бог да нареди и на Йосиф да сложи кървав знак на вратата си и така да избави Младенеца от войниците на Ирод, които искаха да Го убият? Защо нареди на Йосиф да вземе Младенеца и майка Му и да бягат, за да се спасят?

Тогава в Египет Той беляза Своите, а при Рождеството не. Защо Бог не продължи същата успешна Своя тактика, защо не започна да я прилага универсално? При това в Египет става дума за спасение на обикновени човешки деца, а във Витлеем става дума за спасение на Божия Син. Защото Бог не действа с шаблони и по този начин ни казва и ние да не действаме по шаблони.

Бог твори вярата във всеки отделен човек по уникален начин, така, както е сътворил всеки отделен човек различен от всички останали. Както е сътворил всеки човек различен, така сътворява и вярата му различна, уникална.

Шаблонната вяра е плитка, без корен, посеяна на каменисто място, нея птиците я изкълвават, съмненията я съкрушават, изкушенията я побеждават. Шаблонната вяра не е Божия.

Какъв тогава е смисълът на догматите, на каноните, веднага ще попитат някои.

Когато един алпинист се изкачва към върха, той спазва всички строги правила – подготовка, тренировка, екипировка, маршрут. Той спазва всички тези задължителни правила, защото без тях ще загине. Спазва ги и изкачва върха по свой уникален начин, със своята воля, със своите сили. Правилата подпомагат неговото изкачване, но правилата не могат да го подтикнат да тръгне към върха. Догматите и каноните ни помагат да се ориентираме във вярата, но не могат да събудят вяра, ако я нямаме.

Над това разсъждава Карер. Това ни помага да разберем. Първоначално неговата вяра е по катехизис. Постепенно тя се променя. На моменти оставаме с впечатлението, че я е загубил. Всъщност той открива своята дълбока вяра. Тази, която е отвъд разума.

Не казва ли същото и апостол Павел: „Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта”… „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите”… и повтаря многократно в този пасаж, че вярата е безумство, но Божие безумство.

Ето и финалният абзац на романа „Царството”: „Написах тази книга добросъвестно, но това, до което се опитвам да се докосна, е толкова по-голямо от мен, че моята добросъвестност, знам, е смехотворна. Написах я, обременен от това, което съм: интелигентен и богат човек от висшата класа – все препятствия пред вратите на Царството. Въпреки това направих каквото можах. И това, което се питам сега, когато я привършвам, е дали този човек е предал младежа, който съм бил, и Господа, в който е вярвал, или им е останал верен по свой начин. 

Не знам.”

Той е изгубил стандартната вяра и е открил личната. Изгубил е традиционната вяра, но е придобил безумната. Не е останал в подножието, а се е придвижил към върха.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияНевчесани размисли (по Станислав Йежи Лец)
Следваща статияЛидери, дефекти и добродетели