3
777

Къртиците

denev

 

Вече живеем като къртици.

Всеки нещо си чопли в своя коридор, в своя тунел.

Понякога излизаме на светло, оглеждаме се.

Виждаме по-близо и по-далеч и други такива като нас – да душат въздуха, да се оглеждат.

Регистрираме присъствието си.

И пак се шмугваме в тунела.

Не цари никакво чувство за общност.

Високите думи и високите понятия вече са скучни и досадни дори за ония, които по протокол са задължени да ги произнасят – официалните лица. Върху лицата на официалните лица е изписано много ясно нетърпението им за дребните житейски радости и наслади, които ги очакват след приключването на официалните задължения, изписан е тихият им телесен кеф от скорошния обяд, от скорошния масаж, от тия две-три неща…

У никого не личи грижа за тази държава.

На пръв поглед държавата мърда – още се виждат луксозни коли, още има добре облечени хора, които отиват някъде на работа.

Пред президенството стърчат гвардейци.

Новото правителство вече се композира и като че ли се захваща за работа.

Привидно нещата са поносими.

Но не е така.

Защото – държавата се намира в страшен цайтнот.

В държавата няма едно здраво място, където да стъпиш.

В държавата трябва да се действа много енергично, много ефикасно, с ясна визия за цели и приоритети.

А засега такова нещо не се забелязва. Нещо повече – отново като че ли започват да надделяват бакалските политически сметки.

ГЕРБ нямаше толкова да изтърбушат държавата, ако медиите през тия четири години бяха в час.

А какво чувам – отново по медиите започва да се вършее, отново да се качват и да се свалят материали, отново са назовани свещените крави, срещу които не бива да гъкваш.

Да, да, не се върти, за теб говоря. И за теб.

И ако досега медийното мълчание беше безгръбначие, сега вече то е национално предателство.

Затова нека да произнеса нещо като апел към ръководителите на медиите. Оставете журналистите си просто да работят. Другото е национално предателство.

Държавата е в цайтнот. Няма време за проби и грешки. Тези няколко летни месеца са като че ли последното подарено на България време, за да се стабилизира.

Защото после идва зимата.

Тия дни, може би заради далечния, но наближаващ дъх на зимата, се сетих пак за началото на писателския си път преди трийсет и нещо години в сп. „Родна реч”. Сетих се как държах в ръка броя на списанието с първите си публикации – няколко миниатюри. Сетих се за адресите, където през годините се помещаваше редакцията на списанието – на ул. „Калоян” (там сега се плези драконът на китайски ресторант, а по-нагоре по етажите не знам какво се плези); на бул. «Христо Ботев», на бул. «Янко Сакъзов» (там сега се помещава застрахователно дружество). Сетих се за първия си редактор, бачо Младен Савов, авторът на «Диви ябълки» и лауреат на «Южна пролет», който след много години, вече се беше върнал да дири пак препитание в монтанското си село, ми се обади по телефона и ме помоли да се обадя на Кольо Кицевски, за да отбележат в «Труд» рождения му ден в рубриката „Днес да почерпят”. (Кольо Кицевски също беше автор на „Родна реч” от моето поколение.) Обадих му се на Кольо, той нареди да отбележат във вестника рождения ден на бачо Младен Савов в рубриката „Днес да почерпят”. Зарадвахме човека. Това успяхме да сторим двамата с Кольо Кицевски за стария си пръв редактор.

Сетих се още как май през 2010 г. списанието още излизаше, даже участвах в някакво жури. А после изведнъж през есента мандалото падна. И списанието беше закрито.

Тогава написах един реквием. Ето го:

Защо екзекутираха сп. „Родна реч”? 

 

Редно е министър Игнатов да си посипе главата с пепел и да поправи грешката си 

 

Тази година бе закрито сп. „Родна реч”. Всичко стана тихомълком. И никоя медия не реагира.

Върху петдесетгодишната история на списанието се надвеси сянката на забравата, по-тежка от Хеопсовата пирамида.

В най-добрите си години това списание за ученическо творчество имаше сто хиляден тираж.

Наистина, в последно време списанието едва мъждукаше, беше със смешно орязан щат и бе сбутано в двеот стаичките на Дома на детската книга, но все пак излизаха по няколко книжки на година. Все пак списанието беше живо.

То не изчезна дори през първото десетилетие на прехода, когато литературната ни периодика бе сметена в канавката, когато в книжарниците започнаха да продават чорапи и гащи, когато митингите лъжеха хората, че участват в правенето на историята, а учениците искаха да приличат на Иво Карамански. Дори и тогава.

И царят, който отсече толкова смърчове и мури, и той не посмя да го отсече.

Това се случи тази година. Тихомълком. Съвсем езотерично. По египетски.

Това стори сегашният министър на образованието Сергей Игнатов. По призвание – египтолог.

Само преди няколко години списание „Родна реч” отбеляза своя петдесетгодишен юбилей. Тогава беше припомнено, че в броевете на списанието, излизали през всичките тези петдесет години е заключена част от историята на новата българска литература. Беше припомнено, че едно дело, продължило половин век, е достойно за уважение. Че това дело само по себе си вече е паметник на книжовността.

Във връзка с тържеството за юбилея тогава, преди четири години, сайтът „Словеса” написа: „Единственото по рода си литературно списание за ученици “Родна реч” празнува своя 50-годишен юбилей.

Като национално издание с традициите на една пет десетилетна история, то е емблематично свързано с имената на десетки от най-изявените български поети и писатели. В дългия списък от автори, направили първите си творчески стъпки в „Родна реч”, можем да срещнем имената на Петя Дубарова, Станислав Стратиев, Александър Шурбанов, Екатерина Йосифова, Виктор Пасков, Георги Господинов, Алек Попов, Силвия Чолева, Елин Рахнев, Мирела Иванова, Елена Алексиева, Бойко Ламбовски, Румен Леонидов и мн. др. Сътрудници на „Родна реч” са били мнозина съвременни журналисти (Бойко Василев, Никола Кицевски), режисьори и актьори (Иван Налбантов, Илия Добрев, Руси Чанев, Стефан Вълдобрев), философи и културолози като Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Ивайло Дичев. Сред най-емблематичните редактори на списанието са Тончо Жечев, Андрей Германов, Георги Джагаров, Ефрем Каранфилов и др. 

Сред емблематичните редактори на списанието в графата „и др.” са били още Младен Савов, Димитър Яръмов, Златомир Златанов, Ива Николова, Стефан Михалков, Георги Богданов, Георги Константинов.

Бачо Младен Савов, който изкара дъха на журито на „Южна пролет” с дебютната си книга „Диви ябълки” през 1977 г., който след това работи дълги години като редактор в „Родна реч” и подаде ръка на мнозина и който след промените опита да припечелва като шофьор на такси, а накрая махна с ръка и се завърна в родното си монтанско село…

Или Димитър Яръмов, разказвачът, превърнал родния си Елховски край в българската Йокнапатофа, също дългогодишен редактор в списанието, който след промените се опита да отглежда декоративни растения. А преди няколко години сам стихна като кипарис…

И така нататък. И така нататък.

Това са съдби, които списанието помнеше.

Защо точно ГЕРБ обаче закриха списанието? Според мен, защото във върхушката на ГЕРБ нямат никакво отношение към писаното слово. Там те наблягат на устното слово. Но тъкмо тук беше мястото на министъра на образованието, който е университетски, книжовен човек – да обясни на колегите си, че се прави колосална грешка.

Която изглежда като кощунство на фона на пълноводния финансов Нил, който тече към политическия елит. 

Толкова ли нямаха възможност от министерството да кандидатстват за някой проект, който да спаси списанието и освен да го запази като хартиено издание, да го превърне и в сайт? И не на последно място – да качи на електронен носител безценния му архив! Разбира се, че са имали такива възможности. Не една и две. Тогава?

И друго – къде ли в момента се намира архивът? Дали поне е прибран на сигурно място? Или вече е върнат на Вторични суровини за по 10 стотинки за килограм?

Както беше бастисан архивът на Съюза на българските писатели.

Както се изпари и архивът на студентския литературен кръжок „Димчо Дебелянов” от Студентския дом.

Редно е според мен министър Игнатов да се опита да поправи грешката си.

Да си посипе главата с пепел и да поправи грешката си.

Ако не иска да остане в историята на българската литература като екзекуторът на сп. „Родна реч”. 

 

Ето това написах тогава. И какво мислите, че се случи?

Нищо.

Защо – питам пак.

При всички тези колосални харчове на ГЕРБ-аджийския елит, насочени единствено към търбуха им и към тена им, с които в момента ни заливат медиите (но още по-добре щеше да е да ни залеят тогава, по време на самото харчене, нещичко все пак можеше да се спастри вероятно), та, защо, питам, на фона на грандиозните профукани през перката на хеликоптера милиони не се намериха десет-дванайсет хиляди лева на година, които да спасят списанието. Спокойно е можело да се намерят. Ако египтологът беше министър на място.

Не се намериха. И петдесетгодишната традиция беше отсечена като с мачете.

Така, като с мачете, бяха отсечени много неща, но най-страшното – беше отсечено чувството за общност.

А то е в основата на всяка промяна към по-добро.

Тъкмо затова новото правителство е в цайтнот – защото трудно се гради чувство за общност, когато за фон служи гладът.

Макар че – може би не всичко е загубено. Ето например какво публикува вчера във ФБ Иво Беров, един от най-посветените в гледките на изчезващата България:

«Тръгнах отдолу нагоре към една пещера, омотах се в едни храсти, обърках пътя, тръгнах нагоре по едни скалисти стръмнини, изкачих върха на една малка планина, май се казва Черна гора – над селата Сирищник и Светля и там, горе на върха, където вееха ветрове, най-неочаквано се натъкнах на поразкъсано българско знаме, което сграбчих с неочаквано, необосновано и необяснимо въодушевление.»

Така и да завършим. С това поразкъсано българско знаме, което се вее горе на върха.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДокументалистиката като онтология
Следваща статияЗа поколението, отложено във времето