0
623

Късове

DEnev

 

Кафенето със старото радио

В това кафене има едно старо радио. От онези, които са живели преди епохата на телевизията. То служи само за украса сега, старото радио.  Кадифените му гърди са мълчаливи. Ореховото му чело е уморено. Малкото му зелено сърце не свети. Сигурно то не разпознава вече новите сигнали, новите мелодии, новите песни. Но интересно нещо – кафенето се нарича така, точно така: „Кафенето със старото радио”.

Недовършената статуя

Тя стои в музея зад едно бронирано стъкло, висока педя и нещо. Прилича на плюшено мече от камък. Древният каменоделец е прекъснал работата си по средата, не е могъл навярно да извади стрелата от гърдите си. Дали е знаел, дали поне се е досещал, че някога вековете несъмнено ще превърнат и тази недовършена негова статуя в изкуство.

Хората, които ходеха по покривите

Покривите на един град са отделен град. Само най-смелите познават този град, само най-смелите са жители на този град. Понякога могат да минат години, без да видиш човек по покривите. Кулите, капандурите, терасите, гръмооотводите тънат в мъгла и самота. А какви хора имаше преди, скачаха от покрив на покрив и после дълго разказваха за тайнствения живот по покривите, за скоковете над каньоните на улиците, за спането в камбанариите. Затова, ако срещнеш сега човек по покривите, запиши разказа му. Не може да няма останал поне един от тях – от хората, които ходеха по покривите.

Спешно отделение

В коридора на Спешното отделение покрай стените има наредени столове. Столовете са нови. Железните им крака са гълъбови на цвят. А шперплатът на седалките още свети като кехлибар, непохабен от мъката и болката, от чакането, от тревогата, които разяждат всичко като сол. Но все пак една ръка вече е изрязала едно сърце върху дървото. Молитва? Или писък? Не знам. Знам само, че мястото му беше точно там. Видях го. И свидетелствам. 

Старецът

Старецът е седнал на бордюра в градинката пред Университета и надува някакъв пискун. Не съм броил стотинките в шапката му, но сигурно ще има за един хляб. Последната надежда – да седнеш на бордюра с пискун в ръка. Не се притеснявай, че не можеш да свириш. В дъха на човека има достатъчно музика.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияХерменевтика на институционализирания популизъм
Следваща статия„При входа на морето“ като роман за лечението на живота