И името й е красиво като самата нея. Името на Къщата с ягодите излъчва нещо пролетно и чисто, в същото време малко загадъчно и малко детско. Къде са били тези ягоди, в предния двор или отстрани, как е хрумнало на банкера, построил уникалната къща, подобна на малък замък, да засади точно ягоди. Сигурно са били диви, около полукръглата веранда, към която водят трите каменни стълбища, сигурно сред тях са играли децата му, сигурно от тях слугините са правели уханни сладка – любимото им лакомство, сигурно това сладко се е поднасяло следобед в малки кристални чинийки заедно с чашка ликьор или с ароматно турско кафе, сигурно сред тези ягоди са ставали следобедните сбирки на софийския хайлайф, на жени с воалетки, в копринени рокли и силно начервени устни, с дантелени ръкавици до лактите, през летните месеци сигурно е имало приеми, на които елегантни господа са се разхождали с пура в ръка из градината сред ягодите и са обсъждали политиката, курса на златния български лев и последните новости от двореца.
После новата комунистическа власт изгонва собствениците от дома им и го национализира, превръща го в милиционерски щаб, после в база на съветски журналисти и активисти, ягодите са изпотъпкани от милиционерските ботуши, в двора не играят деца, вече няма нужда и от ягоди, дворът постепенно започва да буренясва, луксозната къща постепенно губи своя блясък и изящество, милиционерският вкус постепенно я превзема, елегантните виенски мебели са изнесени и с тях са обзаведени къщите на червената буржоазия, на тяхно място са нанесени мебели, изработени по пролетарски вкус в някоя ТПК, картините са откачени от стените, разграбени са от новите господари и на тяхно място са окачени релефи и портрети на партийните им вождове. Безстилието не дразни новите обитатели, напротив, техният вкус постепенно завладява интериора, започва да доминира в него и на никого не прави впечатление крещящия контраст между стила и духа на къщата и новото обзавеждане, нанесено от новите обитатели.
Много често минавам покрай Къщата с ягодите, почти всеки ден. Къщата с ягодите днес е къщата с бурените. Бурените са и метафора, и действителност. Бурените са и флорални, и духовни. Почти винаги, почти винаги надничам през ниската ограда, заглеждам се в чудната къща и си я представям ремонтирана, боядисана, поддържана, елегантна. Представям си двора, изчистен от многогодишната шума, самораслите диви орехи, падналите клони, безразборно разхвърляните железа и изпокъртените бордюри на алеите. Представям си градината без бръшляна, плъзнал по стволовете на дърветата и задушаващ храстите като в гробище. Представям си я потънала в зеленина, но поддържана и обгрижвана с вкус и любов. Представям си металните врати, сега ръждясали и нашарени със спрей, изчистени от ръждата и боядисани. Представям си, че тази къща би могла да стане един литературен дом, например.
Наскоро бях в Прага и там посетих подобен Литературен дом. Той се намира в дипломатическия квартал, на подобна тиха улица, в една подобна, но съвсем не толкова красива сграда, има също градина, но съвсем те е толкова голяма. Това искам да подчертая, че Литературният дом в Златна Прага съвсем не е толкова красив, колкото е софийската Къща с ягодите. Навсякъде в този дом е наситено с литература, събития, премиери на книги, четения на все още непубликувани текстове, обсъждания на любими и нашумели романи, програмата на Дома е запълнена през почти целия ден. Литературата в Прага има свой дом, своя място, свой храм. Литературният храм в Прага живее и диша пълноценно, докато нашият прелестен замък е мъртъв като изоставено гробище.
Не обичам песимизма, който ни залива отвсякъде, смятам, че писателят е длъжен винаги, във всяка ситуация да намери своя бисер и да го вземе в дланта си. Но с тази прелестна къща, покрай която минавам всеки ден, не мога никъде да видя и следа от бисер. Както няма и следа от ягоди.
Все пак пиша за тази своя мечтата, която се пробужда всеки път, когато мина покрай чудната и запустяла къща. Не ми се иска нейното запустение да бъде метафора на нашето време. България също има литература не по-лоша от тази на Чехия, българските писатели, а и българските читатели биха имали съвсем друго самочувствие, ако имаха такъв прекрасен дом – храм. Един интензивен духовен живот, подобен на този в Литературния дом в Прага, би се отразил оздравително и възраждащо на цялото ни общество. Плодовете от подобен духовен център биха били сладки и ароматни като някогашните ягоди в двора.
Нека да не е дом на литературата, нека да е на музиката, вътре в къщата има подиум, на който преди десетилетия са се изпълнявали камерни концерти, олющените й стени са пропити от звуците на класическата музика. Освен това преди петнайсетина години в запустялата къща е сниман филмът „Опашката на дявола”, чийто главен герой е композитор. Нека да е галерия, нека да е хотел… Нека да е каквото и да е, но само да не е днешната тъжна руина, защото когато минаваме покрай такава мерзост на запустението, тя невидимо се просмуква и в душите ни, заразява ни. Дано да не се превърне и на някакво подобие на „замъка” в Равадиново. Дано да не стане дом на чалгата, защото това би било друг вид опустошение, още по-страшно от сегашното запустение.
