0
6647

Къщата отвъд света на Георги Данаилов

Георги Данаилов ни напусна

През последните години често се чувахме с него и с гордост мога да кажа, че той бе автор на Портал Култура. Болестите не му пречеха да бъде по юношески дързък и не притъпяваха остроумното му перо. Нито уталожваха болката му от затлачените „български работи“, от това, че все „не вижда хората да стават по-добри, това постоянство на зло, на омраза, на завист, при ясното съзнание за краткостта на живота“, както споделя в анкетата ни „Старите писатели“. В понеделник вечерта говорихме за последен път по телефона. Не се чувстваше никак добре, бе напуснал Ковачевица, за да дойде на преглед в София. Въпреки това каза, че е замислил „политическа проза“ – щом се съвземе, щял да напише кратки предизборни бележки за водещите ни политици. Уви, тези Георги-Данаилови истории ще си останат ненаписани. Остават обаче „Деца играят вън“ и „Убийството на Моцарт“, „Солунските съзаклятници“ и „Господин Балкански“, сценариите за филмите на Рангел Вълчанов, както и прозата от любимата му къща „отвъд света“. Затова ми се иска да го изпратим тъкмо с есето на италианеца Мауро Корона, което сам Георги Данаилов ми прати наскоро, та „да си го имам“. То е поглед отдругаде към този чуден кът от света, който той бе избрал за сетен пристан на живота си.

Тони Николов  

Голямата литература ни отваря очите за незнайни места, които не сме предполагали, че съществуват, преди да заровим носа си в страниците на книгите. Това се случва почти винаги неочаквано, когато случайно се зачитаме в разказите на непознати автори, в случайно попаднали в ръцете ни романи – съкровища, за чието съществуване и стойност не сме си дори въобразявали – сякаш сме изстреляни в друг свят, в други времена и пространства, където никога не сме били и откъдето не ни се иска да си тръгнем. Така е и с „Къща отвъд света“ – хубавата книга на Георги Данаилов, роден и отраснал в България, чудесен писател (а също и драматург), който хваща за ръка читателя и тръгва с него по затънтени пътеки и горски пътища в любимата му планина Родопи с нейните стари къщи, гори и снегове, отвежда го в селото, където е намерил убежище от градската врява, в  къщата, където ще пусне корени и ще намери утеха за душата си. „Къща  отвъд света“ е и заглавието на книгата. В автобиографичната си повест Георги Данаилов разказва как се е сблъскал с един нов начин на живот – със задимената кръчма, където се пеят чудни песни под тъжните звуци на акордеона, с историите за разбойници, смърт и реки от ракия, които неизменно присъстват в многобройните чудновати случки. Изгубено в планината, селото е скупчено и същевременно разпиляно, „сякаш Господ е взел в шепите си къщите и ги е сурнал надолу по склона“. Тук битуват легенди и тайни, от които е изтъкан животът на местните жители, всичките „благословено луди“, които Данаилов познава, сякаш са му стари приятели, и разказва за тях шеги и странни случки. Това са невероятни образи с тяхната мъдрост, находчивост и чудатост: дядо Киро, старият даскал, братята бай Смальо и Мурат, математикът Владо, старата мома Калина. Те ни напомнят за атмосферата от „Замъкът“ на Кафка, но без неговите кошмари, клаустрофобични психолабиринти и пътища заникъде. Въздухът, който се диша тук, е пропит с някаква остроумна меланхолия, с един живот отвъд познатия ни свят, със сладостта и горчилката на мъдростта, но не и с тръпчивия вкус на безнадеждността. Сладост, която изобщо не вълнува тамошните хора, планинците, които работят мъжки или упорито търсят заровени съкровища „по тайнствените могили“. Няма поезия в живота на местните родопчани, хайдутите и бездомните кучета. Те винаги са гледали на себе си със странно безразличие и човешко смирение. Като стара бавачка Данаилов разказва една балканска приказка, изтъкана от различни случки, в чиято тъкан са вплетени и нишки от съвременността, и стари легенди, и древни познания, и епични провали. Това е начин на живот, при който човек гради къщата си като убежище,  по-скоро за удоволствие, а не от необходимост, макар че прозорците ѝ са „зейнали като изтекли очи“. Гради я, за да е в нея до края на живота си, да съжителства с гнездото, направено от лястовиците в една от стаите, и ревниво да пази чамовите дъски, от които ще бъде скован ковчегът на дядо Киро в мига, когато го застигне косата на смъртта. Защото човекът старее бързо за разлика от гъстата родопска гора. Тя ще види как хората прекрачват в идните столетия и ще им дава поминък, подслон, утеха и нежност. Хората са забравили себе си в тези вълшебни места, със своите всекидневни грижи и труд, далеч от фалшивата и дребнава действителност, позната на всички ни. В селото времето е спряло, културите, религиите, историите за турци и християни, под безсмъртния взор на българската гора, са се вплели в трагичното минало на Източна Европа – едно минало, сложило отпечатък и върху семейството на Данаилов, изселено за тринайсет години в Свищов на Дунава. В тази пустош за жалост нахлува и глобалното съвремие, успява да стигне дори там, където границите на света изглеждат размити, и започва да хапе, да ръфа, да дъвче, да мачка и съсипва „най-красивата красота на света“. Една метафора за битието, с която Данаилов се опитва да разкрие пред читателите си тайната за това как трябва да се живее: винаги да се захващаш с нещо, да градиш, без значение какво, със силата на ръцете или на ума. Както прави „преводачът на Толстой“, който е намерил мир и щастие в идеята никога да не завърши работата в своята родопска къща, превърнала се междувременно в негова крепост. Човешкото съзнание е пружината, която отключва радостта или отчаянието, тя е като блещукането на светулката: осветява за миг околния свят, после изведнъж угасва – и всичко потъва в мрак. Георги Данаилов пише, че „българинът е артистичен“ – и точно за артисти се разказва в книгата му. С автентичния и дълбок глас на литературата той разказва истории, изсечени в скалите на Родопите – за занаятчии, музиканти, интелектуалци, зидари, актьори, мошеници, разкривайки истинската същност на българите: те влагат душата си във всичко, с което се захващат, и знаят да живеят, защото нехаят дали ще оставят следа подире си. Това става ясно от думите, с които Данаилов завършва своя вълнуващ разказ: „Ще погледна към небето и то ще бъде ясно и тъмносиньо, ще погледна към върхарите на нашите дървета, към покривите, към отсрещните скалисти ридове и ще усетя, че съм пристигнал в другия свят, че унинието ми е преодоляно, че съм никой и че съм щастлив“.     

Мауро Корона (род. 1950 г.) е известен италиански писател, скулптор и планинар. Книгите му имат множество издания и са преведени на повечето европейски езици.