0
887

Лаконично небе

Марио Жеков

Публикуваме откъс от второто издание на стихосбирката „Лаконично небе“ от Иван Пейчев (изд. „Орбел“, 2017), появила се преди 50 години, както и послеслова на професор Божидар Кунчев към актуалното издание.

ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН НЕСПОКОЕН ДУХ

„Лаконично небе“, емблематична книга в творчеството на Иван Пейчев, излиза в далечната 1967 година. Времето не е заличило нищо от нейната значимост като приобщаваща ни изповед на един неспокоен дух, съумял да изрази същностното, това, което е животът като болка и причина за окрилящите ни просветления.Сложният характер на изповяданите чувства се предпоставя от преживяното, родено в душата на поета, богата на пориви и терзания, на онези истини, от които напира тъгата.

Намерил пристан в един малък град, Иван Пейчев е сядал понякога край реката, за да пуска „книжни кораби“. Защото, както го е написал,„Истинските тъжни / и страшни кораби / откриват Америка“. Те са другото име на страшното познание. 
Многолик и еди­но­същ, в зат­во­ре­ния кръг на ед­на не­оби­чай­на чувствителност, той раз­руша­ва­ и стро­и неп­ре­къс­на­то мостове, ко­ито трябва да го изведат към бре­га на хората. Стиховете му за любовта, за морето, есента и Калофер, за всичко, с което е живял, са въздействащи признания, една разгърната метафора на тъгата и уморената надежда. Влюбен до бол­ка в есен­ни­те здрачове, по­етът неп­ре­къс­на­то пи­ше­ за тях. Те пре­да­ва­т най-доб­ре вътрешните, де­ли­кат­ни­те из­ме­ре­ния на вро­де­на­та му мечтателност. Иван Пейчев по­тъ­ва­ в свет­ла­та ме­лан­хо­лия на те­зи здрачове. Те му по­ма­га­т да се доб­ли­жи до се­бе си и той бо­гот­во­ри есента, да­ла им живот. 

Иван Пейчев отстоява неп­ре­къс­на­то сво­ето пра­во на са­мо­тен раз­ми­съл за истинското в живота. В она­зи да­леч­на есен на пър­ва­та ни среща, оза­рен от не­го­ва­та не­под­ра­жа­ема артистичност, аз по­чув­с­т­вах мощ­та на ед­но чо­веш­ко и твор­чес­ко безкористие. И узнах, че не­го­ви­те си­но­ни­ми са „все­от­дайност“, „об­ре­че­ност“ и „не­под­куп­ност“. Иван Пейчев ми спо­де­ли то­га­ва нещо, в ко­ето бе­ше вяр­вал през всич­ки­те си години: „Ние не мо­жем без поезия. Ако тя изчезне, то­ва би оп­ро­вер­га­ло са­ми­те нас. Защото жи­во­тът би обеднял. Аз не мо­га да си пред­с­та­вя един свят без по­езия“. Това са ду­ми на ро­ден поет, из­б­рал из­кус­т­во­то за своя един­с­т­ве­на съдба…

***

На Пейчев му се пад­на да жи­вее в без­ц­вет­ни времена, в дъл­ги­те и под­ли го­ди­ни на страх, лъ­жа и насилие. Затова той пос­то­ян­но се зав­ръ­ща­ в се­бе си, в сво­ето вът­реш­но време. Нос­тал­ги­ята често му напомня времето, ко­га­то е вярвал. Тя е не­го­ви­ят ис­тин­с­ки живот, един жи­вот със спо­ме­на за отминалото, за Вутимски и дру­ги­те приятели, отиш­ли си от света. Са­мо­та­та е най-си­гур­но­то му притежание. Всъщност Пейчевата са­мо­та е най-ин­тим­на­та част в наг­ла­са­та му, в ко­ято се раж­да­т не­го­ви­те об­ра­зи и мисли.

Иван Пейчев остава до края с чув­с­т­во­то на мъ­чи­тел­на неудовлетвореност, пре­ми­на­ва­що и в гняв. Невъзможно му е да свикне „със грозотата на света“, „със нейната / жестока неизбежност“. Спасява се, затворен в себе си, със спомена и за морето, пресътворил го в стиховете си като образ на свободата и въобще на същностното, което носи в сърцето си. Едно море, в което капитаните са вече без своите екипажи. Море без хоризонт. Поетът не иска да бъде присвоен и подменен. Иска да се върне „в светлината на деня“, защото го измъчва съществуването му „в оная територия на ужаса“, създадена от него и най-вече от онези, които ненавижда. „Онези“ са бездарните в изкуството и живота, самото време. Време без посока и съдържание, принудило го да плува „без пристанища“. И накарало го да се чувства „безкрайно несъгласен“.

Иван Пейчев за­ми­на от­дав­на на сво­ето да­леч­но пла­ва­не и „ко­ра­ба не ще се вър­не“ никога. Останаха ни стиховете му, с които и занапред ще живеем.

Божидар Кунчев

Иван Пейчев. „Лаконично небе“,изд. „Орбел“, 2017 г.

***

Остана само маската. Къде си ти?
Къде е твоето лице, очите ти,
сърцето ти, мечтите?
Дали си тук в бялото легло
или на оная бряг, където гларусите викат,
или на хоризонта, съкрушен от вечерта?
Защо не отговаряш? Казвай! Говори!
О, ти си вече никой,
ти си никъде.

***

Снегът засипва пътищата стари
и тебе, моя хубава Българийо,
и мъртвобяла пада тишината
над черните ръце на дървесата,
протегнати край всеки кръстопът.

Не ме проклинай,
студ сърцето пари,
във него мре доброто
и растат
годините на моята самотност.

***

Не съществува твоето море
с небе от влажен чист седеф,
с гемии, направени от вятър и покой.
Ти самия не съществуваш, капитане мой,
и никога за никъде не ще отплуваш.
Напразно ти сега мълвиш „Калипсо“,
измислица е и това название,
измислица е кораба
и само твоето страдание е истина.
О, капитане мой,
изxвърлен в кръчмата-пристанище,
където сетен хоризонт разкрива
на виното горчивата червена светлина.

***

Голямото небе валеше в мрака.
Течаха сиви и студени улици
и влачеха голямото небе,
единствената моя собственост.
Единствената моя собственост се движеше
със крачките и със посоките
на моите себеподобни
и ме напускаше,
превръщайки каналите
и локвите в небе.
Може би поради липса
на кураж и време,
поради страх от подражателство
не тръгнах,
не превърнах
единствената моя собственост
на крачки, на посоки,
на небе.
Не тръгнах,
не загубих
единствената моя собственост –
небето.

***

Свикни със грозотата на света.
Свикни със нейната
жестока неизбежност.
Свикни, че ти не ще се
върнеш неизбежен,
привикнал с грозотата на света.
Свикни да бъдеш сам
и ти не ще долавяш тая грозота
и твоите констатации
за грозотата
ще са съвсем наивни.
Ти ще придобиеш
правото да бъдеш сам.

***

Преследван от резкия звън на трамваите,
гонен от сивия звук на огромни подметки,
фиксиран при всяко пресичане
от хиляди свирки,
докосван брутално
от погледи, лакти и дъжд,
сразен от мистериите на жаргона,
аз падам,
един невероятен гладиатор,
падам в мрежите на головата разлика
под ветото на стадионите,
които плюят семки.

***

Не ме оставяйте на този бряг.
Не искам да съм чужденец
за хората, за корабите, за морето,
чужденец
с най-страшното значение на тази дума.
Не ме оставяйте да срещам
погледи, ръце, курортни дюни,
курортни брегове.
Не ме оставайте пред хоризонта тъй непостижим
и тъй невероятно близък.
Не ме оставяйте. Спасете ме!

Страхливецо,
това е всичко, от което се нуждаеш
и на което ти си абсолютно чужд.