0
389

Лапидарии IV–VI

Ришард Капушчински, 1997 г., източник wikipedia

Откъс от „Лапидарии IV–VI“ (изд. СОНМ, превод от полски Милена Милева и Благовеста Лингорска), последните три книги от интелектуалния дневник на „репортера на ХХ век“ Ришард Капушчински.

Изданието на СОНМ включва последните три книги от „Лапидарии“ – интелектуалния дневник на „репортера на ХХ век“ Ришард Капушчински (1932–2007). Текстовете са писани през последното десетилетие от живота на автора, те включват негови размисли, спомени, реакции на политически, социални и културни събития, разсъждения за съвременната журналистика, литература, изкуство, история. И отново в тях виждаме историка, философа, визионера Капушчински, който с репортерския си нюх, въз основа на наблюденията си на настоящето успява да прозре механизмите на историята и да предвиди бъдещия ѝ ход.

Ришард Капушчински, „Лапидарии IV-VI“, прев. от полски Милена Милева и Благовеста Лингорска, художник на корицата Веселин Праматаров, изд. СОНМ, София, 2017 г.

Из „Лапидарий IV“

превод Милена Милева

Едно голямо име на английската литература, чието творчество никак не познавам: Матю Арнолд. Поет, есеист, теолог от Оксфорд, живял в периода 1822–1888 г. Основната му творба Culture and Anarchy е публикувана през 1869 г.
Анархията убива културата, твърди Арнолд. Културата като творение на съвършенството е противоположност на анархията, царяща в неукрепналите демокрации, на които липсва критерий и смисъл на посоката. Такива общества той нарича „варварски“. Критикува ги, противопоставяйки им извисеността и чистотата на изкуството. Великата цивилизация, настоява той, ще се разболее от тежка болест, ако я овладее духът на „вулгарното материализиране“.

Да гледаш книгата като телевизионни новини, като първа страница на вестник: да хвърлиш едно око и веднага да се захванеш с нещо друго. Ето това е опасното, понеже човек, когато чете съсредоточено творбата, с която общува, едновременно с това я реконструира и допълва.

Една от причините за кризата на художествената литература е, че читателите са изгубили усещането за литературния текст като изкуство. Отнасят се към книгата като към източник на конкретно знание, например като към учебник по психология, социология или политология, като към туристически пътеводител или наръчник, като към справочник. Напразно, авторе, се трудиш да описваш гората, реката, изгрева на слънцето, дъжда и вятъра, читателят ще прескочи тези откъси, няма да им обърне внимание.

На литературата, на репутацията ѝ в очите на обществото вреди писането за хората на перото като за политици, оценяването им само в тези категории. От тази перспектива на книгите се гледа не като на литературни произведения, на повече или по-малко успешен израз на художественост, а като на уводни статии във вестник или в най-добрия случай – на учебник по политология. Така изчезна напълно категорията за красивото като критерий за оценка. Творбите не се ценят според това, какво заслужават от художествена гледна точка, а според това, доколко са идеологически коректни и правилни.

Един от най-коварните и лукави начини да се компрометира творбата на противника е твърдението, че тя съдържа стари неща, отдавна известни и очевидни, а поради това – незаслужаващи внимание. Ако кажем например, че светът е разделен на бедни и богати, вместо да събудим нечия съвест, ще чуем в отговор – разделен ли? Ами че това е толкова очевидно и банално, нямаш ли нищо по-интересно за казване?

Джеймс Атлас в „New Yorker(2.II.1998) за все по-голямата роля на парите в американския литературен свят. Да бъдеш беден литератор? Художник, музикант? Какъв срам! Писателите са милионери, които живеят в луксозни къщи с басейни, собственици са на скъпи коли и яхти. Има обаче и един проблем, защото „да бъдеш богат – това е все едно да имаш още една професия. Когато си богат, трябва да се грижиш за това, което притежаваш, да колекционираш произведения на изкуството, да бъдеш член на различни колегии, да поддържаш прислуга, да инвестираш“. Въпреки това навсякъде в литературните среди се чува призивът: Show me your money!

Някой ми каза за една от книгите на Грас: „Прочетох я на един дъх“. Трябваше да бъде комплимент, похвала. Често четем това изпълнено с одобрение, дори с ентусиазъм твърдение, че книгата се четяла на един дъх. Ала това изобщо не е похвала! Хубавата и важна книга четем бавно, замисляйки се, прекъсвайки от време на време четенето, размишлявайки върху това, което сме прочели преди малко, връщайки се към сюжетните линии, описанията, разсъжденията; през тъканта на книгата трябва да проникваме бавно, проправяйки си път, с усилие, да спираме и да си почиваме, оглеждайки се докъде сме стигнали. Ако някой напишеше или кажеше: тази книга се чете дълго и мъчително, затова просто трябва да прекъсваме и да размишляваме – о, да, за мен това щеше да е похвала!

Кризата на книгата. Нейните последици. Цивилизациите на Библията, на Талмуда, на Корана: имало е една Книга, един текст, които са били за всички ориентир, пътепоказател, морски фар.

В днешната цивилизация на множественост, на тази безкрайност във всички посоки (Дайсън) вече няма само един морски фар – те са сто и всички примамват, объркват, дезориентират. Ние сме като екипаж на кораб, на който бурята е изпочупила навигационните уреди и ето го, носи се из морето, без да знае накъде да поеме.

Томас Миделхоф, на 45 години, президент на издателския концерн „Бертелсман“.
На въпроса, дали печатаната книга ще оцелее, отговаря:
„Да, защото да държиш в ръка отпечатана книга и да я прелистваш е чувствено, прекрасно усещане.“
„Не сме нито леви, нито десни, нито американски, нито немски – стараем се да сме ефективни.“
„Как бих определил самия себе си? Бърз, неконфликтен, международен… особено отворен за нови идеи… Отвореността е основата на новаторството“ („Die Welt“, 28.II.1998)

август 1997
Братовчед ми Марек Вишневски пристигна от Куала Лумпур. Столицата на Малайзия обикновено е сочена като пример за икономическо чудо, като образец за подражание, като повод за гордост. Марек едва успял да открие някакви книжарници. „Но, казва, в тях имаше книги само от три области: business, компютри и selfhealing. Никаква художествена литература, никаква поезия, изкуство, история.“ Техниката не само е изместила културата – техниката я е унищожила.

При калвинистите четенето е религиозна обязаност, задължение на вярващия.

Гюнтер Грас за Целан, който чете Манделщам: „Човек оставаше с усещането, че си почива от собствения живот“.

Мария Янион казва, че в литературата има два мирогледа: епически и трагически. Епиката: човекът на фона на историческата панорама, на фреската на културата. Трагедията: личността и нейната драма. Трагедията се заключава поне в това, че както доказва животът, красотата бива осквернена от мерзостта.

Джордж Ендриу от издателство „А. Knopf“ в Ню Йорк ми изпрати книгата на Алекс Шуматоф Legends of The American Desert – пространен репортаж от 532 страници за американския Югозапад. Какво прави впечатление в тази проза? Нейният епичен размах и в същото време – липсата на драматичен елемент. Описание богато, пищно, просторно, но без напрежение, без бурни събития, без сърцераздирателни трагедии. Вместо това – спокойствие, прозрачност, светла, изразителна панорама.

Писането ли? Писането е „пропукване на гръбнака под тежестта на скала“ (Тадеуш Пайпер).

Мирон Бялошевски: „Бях в транс от преживявания и писане. Умората се засили. Колко недоспивания“.

Четох есето на Мартин Еслин „Бекет и преживяването на творческия процес“ („Dialog“ 5). Бекет си е давал сметка, че съществува невербален компонент на човешкото съзнание, играещ важна роля в раждането на едно произведение на изкуството. Тази невербална част – това са емоциите, чувството за телесна цялостност, всякакъв вид впечатления. Те могат да бъдат представени само под формата на музика, с присъщата ѝ пулсация, ритъм, промени в темпото, напластяване и приглушаване.

Бекет казвал, че колкото повече остарява, толкова по-скептично се отнася към изреченото слово и за да подчертае ценността на мълчанието и тишината, „измервал с хронометър текста, включвайки и паузите между отделните части на изказването“. През 1969 г. е удостоен с Нобелова награда. Приема я, но при едно условие – че няма да я получи лично. Скрива се в Танжер и Тунис, за да избяга от всякакви почести, интервюта, изявления.
(Из спомените на Райнхард Мюлер-Фрайенфелс, „Kwartalnik Artystyczny“ 5/96).

Проницателно наблюдение на Данило Киш в есето му от 1985 г. Кривият цилиндър на Ешер. „Действителността трябва да бъде деформирана, малко да я изопачиш, та да разкрие пред нас нови измерения на времето и пространството.“

Тази всеобща, спонтанна, понякога граничеща дори със спазъм демонстрация на скръб по принцеса Даяна доказва, че обществата се нуждаят и търсят мита. Колко охотно и на всяка цена искат да го създават и развиват. Спомням си изречението на Ницше от неговото Раждане на трагедията: „И ето стои човекът без мит… И търси…“.

„В нашата литература стихията на мисълта е представено по-скоро слабо. Съществувала е дори традиция, извеждаща това състояние на нещата от особеностите на националния характер.“
Анджей Ставар

Биографията на Антоан дьо Сент-Екзюпери, написана от Стейси Шиф. Почти шестстотин страници доста ситен шрифт. Добрата американска биографична школа – солидна, точна, завладяваща читателя. Но същата слабост, която прави неприятно впечатление и при толкова други автори на биографии: те се съсредоточават повече върху хода на живота, особено на личния, отколкото върху творбите, създадени от техните герои, върху творческата им лаборатория, езика, възгледите. Научаваме повече с кого са били на ресторант и какво са яли, отколкото какво са мислели за своето писане (рисуване, композиране и т.н.).
Подробности, които не знаех: авторът на Малкият принц е пишел нощем. Пишел е огромно количество писма. Бил е автор на репортажи от Съветския съюз и Испания. Никога не е имал за по-дълго време адрес или дом.
От неговите изказвания: „Различията с Другия не са заплаха – те са богатство“. „Човек най-силно копнее по чувството, че е част от общност, от общо, велико дело“. „Животът е изграден от противоречия, а не от формулки, от съмнения, а не от увереност, по-скоро от потребности, отколкото от богатства“.
Авторката смята, че това, което е писал Сент-Екзюпери, са есета, своеобразни притчи. Збигнев Бенковски обаче твърди, че „неговото творчество не спада към нито един определен литературен жанр“.
Веднъж, пише Стейси Шиф, нейният герой разговарял в Сахара с мавританци: „Ядеш салата като козите и свинско като прасе. За какво ти служат твоите самолети и твоето радио, щом не знаеш Истината? – питали го мавританците“.

Гьоте е на трийсет и седем години, когато през есента на 1786 г. поема към Италия. От това ще се роди книгата Пътешествие в Италия. От нея можем да разберем какво е интересувало Гьоте по време на това пътуване, как е разглеждал, как е опознавал света. И така:
– след като пристигне в някой град, започва с посещаването на музеи и галерии;
– каквото не разбира – подминава го, продължава напред, „за да не губи време“;
– неговата страст са камъните. Планината за него е съкровищница с най-различни камъни. Знае много за тях, описва ги, различава ги, класифицира;
– всъщност описва всичко – пейзажи, пътища, реки, дървета, растения, а също и облаци. Взира се в облаците, във формата им и цвета, как се променят, накъде плават, по немски е съсредоточен върху природата, натурата, чувства присъствието й, пише за нея;
– „ако става дума за растенията, имам още много да уча“;
– подробно разпитва селяните, които среща по пътя си, кога и какво се сади или сее, кога се бере;
– сила, енергия – Гьоте постоянно набляга на това като на голяма ценност, възхищава се на динамичността на природата, на човека;
– смята, че европейците от Севера и от Юга са съвсем различни хора. Като човек от Севера се възхищава на Юга;
– разбира от геология, ботаника, климатология, архитектура, скулптура, нумизматика;
– препоръчва да се пишат само малки произведения, но да се пише всеки ден. За него е неимоверно важно спокойното, упорито постоянство;
– смята, че младите виждат нещата едностранчиво и че признак за съзряване е това, че започваме във всяко нещо да забелязваме все повече нови, различни страни.

26 август 1997
Горещ, жежък ден. Без облак на небето, без вятър, без полет.
Записах си телефоните, на които трябва да отговоря: четирийсет.
Четох Дневниците на Томас Ман. Забавна, безобидна суетност: записва си всяко доказателство за своята популярност. Ту го разпознал митнически служител, ту – келнер в ресторанта. Някой го беше упрекнал, че в дневника си обръща прекалено голямо внимание на доброто функциониране на собственото тяло, че пише прекалено много за моментното състояние на нервите си, на стомаха, на храносмилането си и т.н.
Но тази загриженост за физическата страна на живота, за тялото, за физиологията е съставна част на т.нар. немски култ към природата – гората, поляните, водата, свежия въздух. Туризмът, ходенето пеша, плуването, дори най-кратката разходка – за тях това са свещени неща, които те старателно култивират, на които отделят много време. Ман и по отношение на това е много немски.
Дневниците на Томас Ман от 1933–1934 г. Денят на автора на Вълшебната планина е изпълнен до крайност. Ежедневните му занимания: 1 – пише роман (Йосиф и неговите братя), 2– чете. Много вестници. От прозата – главно руснаци: Толстой, Лесков, 3 –отговаря на писма, 4 – среща и приема много хора, 5 – често изнася беседи, 6 – ходи на разходки (по 1–2 часа дневно), 7 – посещава концерти, слуша музика.
Издръжлив е, систематичен до педантизъм, съвестен и работлив, през цялото време е концентриран върху творбата си (и върху собствената си особа, която наблюдава, изучава, която се старае да прозре, да обясни и опише).
Това са годините, в които Ман страда, че е заминал от Германия (за Швейцария). Колебае се, изпитва съмнения дали да емигрира. От една страна, той мисли, че като писател е длъжен да споделя съдбата на народа си. От друга обаче – го отвращават новите властници – нацистите: смята ги за простаци, боклуци, сган. Отблъсква го грозотата на тези типове: „физиономиите им на мерзавци…много по-грозни и расово по-лоши от пролетарския тип“. „Най-силно ме огорчава жалкото равнище, смесицата от липса на култура, илюзии и вулгарност“. Хитлер е „истерично възбуден и малограмотен“ и т.н.

Томас Ман за разбирането си за религиозността: „Това, което главно се проявява, е известна склонност към секуларизиране на понятието религиозност, към психологическото му пренасяне в сферата на светската нравственост и емоционалност. Религията като противоположност на нехайството и за немарата, като бдителност и внимателност, като замисляне и съвестност, като сдържано отношение, дори като metus и най-сетне като грижливо внимателна чувствителност към движенията на космическия дух – какво повече бих могъл да искам?“
(в писмо до Карл Керени от 7.X.1936, прев. Витолд Вирпша)

„Лапидарий V“

превод Милена Милева

Една от особеностите на репортера е чувствителността му към събития, случващи се както близо до него, така и някъде по света. Събитието веднага намира отзвук в него, то е като сигнал, като зов – на коне! На оръжие! В такива ситуации поведението на репортера веднага ще привлече вниманието на околните. Ще привлече внимание повишената му активност, усилията му да се сдобие с повече информация, да замине, да стигне до мястото на събитията, дори те да се разиграват на другия край на света. Желанието да стигне до целта няма да му дава мира, ще обсеби всичките му мисли, ще прогони съня му.
Но тази вродена, естествена чувствителност към ставащото във външния свят, към случките, към историята, която се разиграва в този момент, има и своята отрицателна страна, понеже разсейва и разконцентрира, не позволява да се съсредоточиш, да оцениш проблема по същество. Защото умът на репортера прилича на движенията на неспокойна птица, която подскача от място на място, по зигзагообразни, начупени и хаотични линии, които не водят в никаква определена и ясна посока.
Репортерът би трябвало по външен вид и поведение да е обикновен, средностатистически човек, да не се набива на очи. Тогава ще му е по-лесно да се слее с околните, без да привлича внимание, без да се отличава, без да буди нечие любопитство с личността си, с външния си вид и с поведението си.
Някъде в мексиканския печат прочетох, че репортерът се занимава с бракониерство на различни ловни полета – на социологията, на психологията, на политическите науки и т.н. В този смисъл репортерът е casador furtivo(именно, на испански, точно това – бракониер).
Професор Томаш Марушевски в „Charaktery“ (май 2002) за това, какво е задължително, за да станеш психолог (ще добавя – а също и репортер): трябва да развиваш в себе си триадата:
– знания,
– умения,
– определено отношение към другите.

„Придобиването на умения изисква да се учиш от преживяното“. И по-нататък: „Редно е разговорът да се води по неинвазивен начин“. Също така необходима е емпатия, т.е. „способността да изпитваш същите емоции, които изпитват другите“. А отношението към другите? Това е „да си отворен за проблемите и въпросите, които са довели другите при теб, отношение, пропито с уважение, чувствителност и внимание“.

Разликата между оригинала, събитието, факта и въображаемата действителност в съвременната проза е много размита, невъзможна за определяне.

Медиите са екранът на света, на който непрекъснато се появяват все нови и нови, избрани картини. Но кой ги избира и по какъв критерий?

Книгата на Даниъл Дж. Бурстин The Image, от 62-ра година. Теза: не усещаме и не гледаме вече света непосредствено, а чрез неговото изкривено, фалшиво и деформирано отражение във вестниците, телевизията, рекламата. Светът на природата се отдалечи и изчезна, неговото място зае въображаемият свят, който можем произволно да променяме, в зависимост от нашите интереси и прищевки.

Медиите постепенно се превръщат в първата власт, чието благоразположение искат да спечелят дори тези, които са по върховете на политиката. Това е разбираемо, защото човек все повече формира възгледите и убежденията си не толкова въз основа на собствения си опит, колкото на информациите и мненията, почерпени от медиите.

В Богота срещам колумбийския поет и есеист Уилям Оспина. Разговаряме за медиите: „Медиите – казва той – би трябвало не само да информират, но и да цивилизоват. В изостаналите общества тази тяхна втора роля е дори по-важна!“ А след това добавя: „Модерността се проявява не в техниката, а в идеите. Някой може да разполага с най-нова техника, но умствено, културно да принадлежи към епохата на дялания камък“.

Нима няма желаещи да отидат в Африка и да събират материали за репортажи за живота там? Има, разбира се! Десетки, стотици желаещи. Само че собствениците на медии не искат да дават пари, за да не събуждат съвестта на потребителите, които трябва да бъдат доволни, нали така, и да имат егоистичната увереност, че целта на техния живот е спокойната, неограничавана от нищо консумация, несмущавана от картини на глад, сцени на бедност и разруха.

24.01.02
Срещнах на улицата А. Б.
Казах му какви са впечатленията ми от моя първи чат, от невероятния свят на интернета.
– С ужас мисля за времето – въздъхна той, – когато вече няма да има хартия. Няма да има какво да докосвам!
Каза го с тъга в гласа и направи с ръка жест, изпълнен с толкова нежност, сякаш докосваше тялото на момиче.

21 август 2000
Четейки днес американски седмичници, си записах полезни изрази:
fast food culture,
get big or get out,
publish or perish.
А също така (вече в превод):
– победителят получава всичко,
– живеем в културата на имитиране на победителите,
– прекалено многото данни улесняват кариерата на глупостта.

Съвременните медии понякога приличат на наркоман – така както той, за да съществува, трябва да взима наркотик, и те, за да се задържат на пазара, трябва да си вкарват във вените все повече шок, потрес, ужас.

Lofe Story, или френската версия на Big Brother, излъчвана от Canal M 6. Сега в Париж гледам как потомците на Абелар и Паскал, на Декарт и Дидро, на Ренан и Пруст масово се паркират пред телевизорите и затаили дъх, гледат как някакво момиче и някакво момче влизат голи под душа, пуфтят, пръхтят и се заливат от смях.

Медиите формират нашето консуматорско отношение не само чрез рекламата, но и защото същността на тяхната дейност е да ни предоставят, доставят и пробутват всичко. Този факт, че непрестанно нещо ни се дава, е главната причина за нашата пасивност, интелектуално приспиване, пасивно предъвкване на думи и образи. Човекът вече не трябва за нищо да се старае и грижи, нито да се бори (а нали това винаги е било същността на човешката природа) – защото всичко му се доставя във вече подредена, приготвена форма, готова за храносмилане.

La mediologie – медиология, науката за медиите, развивана, ако не и изобщо създадена от Режи Дебре. Неговата теза е, че медиите са съвременната Църква, която чрез механизмите на рекламата и промоцията „въздига на олтара“, с кампании за преследване и клевети „низвергва в пъкъла“, формира възгледите и убежденията на паството си – т.е. на всички нас, така както векове наред навсякъде са правили свещенослужителите.

Професорът по ориенталистика Кшищоф Бирски:
Техническите средства за комуникация сами по себе си не означават умение за общуване. Необходимо е изпълняването на условия, които индуистите наричат Упанишада, или „седене близо“, т.е. диалог между живи хора, които са заедно.

Нашият свят е все по-фотографски и за да изглежда добре, все повече се старае да бъде фотогеничен.

Коментар към цветна фотография: Farbe ist geschwätzig (цветът е многословие).

Всички сме фотографи, използващи променлив фокус. Благодарение на неговите възможности, движейки пръстена на обектива, можем да увеличим или намалим, да откроим или подминем образа на всеки обект или сцена. С помощта на този именно механизъм манипулираме образите на света. Едни запечатваме, други обричаме на небитие. Но тъй като всеки, във всеки момент и на всяко място постоянно движи и пренастройва този фокус, всяко нещо изглежда по милион различни начини и поради това бива виждано и преживявано също по милион различни начини.

Само в рамките на една новинарска емисия телевизионното студио на СNN във Вашингтон се свързва пряко с Париж, Кигали, Саратов и Маями.

Светът се е свил, пространството е покорено, изгубило е своята тайнственост. Няма нужда нищо да се завладява, завоюва, завзема – всичко е на една ръка разстояние, донесено вкъщи, на масата, в леглото. Но дали по този начин това „всичко“ е станало по-добре и по-задълбочено опознато, по-добре разбрано?

„Лапидарий VI“

превод Благовеста Лингорска

петък, 20.12.2002
Снощи се завърнах вкъщи. Изминаха точно четири месеца, откакто заминах от Полша. Тази година бях в десет страни на три континента: в България, във Франция, в Италия, в САЩ, в Мексико, в Аржентина, в Бразилия, Турция, Гърция, Испания.
По време на тези пътувания имах десетки лекции и срещи. Дадох повече от сто интервюта за периодичния печат, радиото и телевизията. В Буенос Айрес водих творчески семинар за млади журналисти от Латинска Америка.
Освен това получих званието doctor honoris causa, с което бях удостоен от Софийския университет, двете награди в чужбина – Prix Tropique (Париж, Франция) за Абанос и Liber Press (Барселона, Испания) за дейност в защита на свободния печат в света, и три полски награди: „Юзеф Тишнер“, телевизионната Superwiktor и Ecce Homo – за хуманистични ценности в моите книги.
И още – имах две фотоизложби: във Вроцлав и в Рим.
Излезе Лапидарий V, а също няколко издания в чужбина на различни езици, включително книгата, която излезе само на италиански и испански – Los cinicos no sirven para este oficio.

Безкрайната тема – медиите и политиката. Едуард Люс във Financial Times от 20.IV.2002 обръща внимание на влиянието на медиите върху поведението на депутатите в парламента на Индия. Ако телевизионните камери са включени – депутатите викат, устройват скандали, хващат се за гушите, напират към трибуната, искат да покажат, че се борят за интересите на своите избиратели. Когато операторите изключат камерите, в залата се връща нормалната, дори приятелска атмосфера.

Все по-ясно забелязваме днес още една характерна особеност на нищетата – нейната наследственост. Преминаването на нищетата от поколение на поколение. Детето се ражда от бедни родители, израства в бедност и след това я предава на своето потомство. Това състояние на онаследяване благоприятства развитието на манталитета на гетото, който характеризира мисленето на всеки затворен в своята съдба бедняк.

Из Автобиографията на Хорхе Борхес (прев. Адам Елбановски). Борхес за слабите книги, които е писал на младини: „Днес вече не се чувствам виновен за тази липса на умереност: тези книги е писал някой друг“. И по-нататък: „Не чувствам никаква връзка с горделивия и малко догматичен младеж, какъвто бях някога“. „Използването на рафиниран стил е грешка и то грешка, произтичаща от суетност. Решително вярвам, че доброто писателство изисква скромност.“

Войната на Америка с Ирак е до голяма степен – и от двете страни – война на елитите, на клановете на патрициите. Вижте техните протагонисти – къде виждаме Буш? В двореца. Хюсеин – в двореца. Бин Ладен също се е родил и възпитавал в дворец.
Хората са само жертва, пушечно месо. Тези майки, които плачат над тленните останки на своите синове, са бедни, прости женици. Тези движещи се в паника вълни бежанци са най-често селски жени с децата си.
Всяка война е омразна за хората, от войната народът никога не печели, а обратно – губи домове, имущество, ако ли не и най-простото – живота си.
Страхувам се от тълпата. Рядко се страхувам от отделния човек, но винаги се страхувам от тълпата, дори когато е огромна и радостна. Защото знам колко лесно, колко мигновено, за частици от секундата, забавляващата се, весела маса може да се превърне в звяр и да изригне в гняв.
Защото в тълпата се съдържат всички възможни човешки поведения – от доброжела­телността и ентусиазма до яростта и престъплението, а за това, коя от тези сили ще се прояви и изплува на повърхността, е решаващ видът на детонатора, който ще я задвижи, ще я тласне към действие. Затова е толкова важно кой ще застане начело на тълпата и какъв лозунг ще ѝ подхвърли.

Les Chouans ou la Bretagne en 1799[1] на Балзак са прекрасен белетризиран репортаж. Преводачът на книгата Юлиан Рогожински пише по какъв начин авторът е събирал материала за нея: „През есента на 1821-ма заминава за Фужер, където ще съсредоточи действието на Шуаните. Там отсяда в семейството на генерал Померьол От ранни зори обикаля чифлици и нивя, сред скали и поляни, покрити с калуна, минава по затънтени пътища и покрай задни дворове, посещава всички кътчета, наблюдава по различно време на деня и при различно осветление Мон Пелерин и долината Конеснон. Вечер пише. Прекарва така два месеца… Балзак се интересува от всичко: от системата за обработка на земята, от отглеждането на добитъка, от вярванията, суеверията, разположението на стопанствата и дори от качеството и произхода на покъщнината, която виждал по къщите…“ (Czytelnik 1953).
Юлиан Рогожински пише за Балзак: „През 1845 година Балзак изготвя каталог на произведенията, които ще съдържа Човешка комедия; там са споменати общо 137 романа и новели; от тях, както е известно, той е завършил само 91 книги, всичко друго е останало в стадий на проекти и скици. Този каталог е разделил на три части: Проучвания на бита, Философски проучвания и Аналитични проучвания“.
Когато чета тази информация, си мисля – какъв размах, каква смелост и широта на виждането! Но всъщност само така може да се извърши нещо – с този могъщ хоризонт пред очите, оживявайки го със своето въображение, носейки го в паметта си.

Из разговор с Едвин Бендик

Едвин Бендик: Защо си струва да се чете Херодот?
Ришард Капушчински: Херодот е бил съвършено необикновена личност, необикновен ум, който е създал голяма антропологична визия, културна визия, валидна до днес. Гърците по онова време – V век пр.н.е. – не са имали обща държава, населявали са малък брой градове, които са имали независимо управление, а много от тях са били помежду си постоянно в конфликт. И ето че внезапно те успяват да извършат нещо нечувано, да се обединят за известно време, за да се противопоставят на персите. Херодот е разбирал необикновеността на този момент, защото съвсем наскоро след това гърците потъват в трагичната, кървава, продължила тридесет години Пелопонеска война.
Това е вече областта на Тукидид, когото много историци предпочитат пред Херодот.
Тукидид е бил голям историк, но провинциален мислител. В своята книга описва локалната гражданска война на скараните гърци. Докато геният и изключителността на Херодот се изразяват в това, че макар и да е произхождал от културата на раздробяването, той е бил първият глобалист, първият мислител, възприемащ действителността в глобални категории, сиреч целия достъпен на тогавашния разум свят. Гърците в областта на философията са разработили както визиите за „вътрешността“ на човека, така и за космогонията. Докато Херодот създава първата антропологична визия.
Херодот си дава сметка, че планетата се състои от множество равноправни култури. Той се обявява против всеобщото сред гърците убеждение, че е важна само гръцката култура, а всичко останало е barbaros. Историята разбива гръцкия мит за културната изключителност. Това е книга, писана за гърците, за да им покаже, че има много култури. Херодот пръв представя света в мултикултурни категории.
Като историк Херодот е предтеча на метода за практикуване на историята, разпространен през XX век от френската школа на Annales, която отхвърля принципа да се показва историята изключително чрез политическите събития. Истинската история е историята на света, историята на културите.
Херодот е за мен в известен смисъл също предтеча на Хънтингтън, показва, че многообразието на културите трябва да се съпътства от конфликт.
Интересното у Херодот е това, че забелязвайки източника на конфликтите, той си дава сметка, че не може да опознае собствената си култура, без да познава другите култури. Това е тази неизразена, ала произтичаща от текста теория на огледалата: собствената култура се отразява в другите и едва тогава започва да бъде разбирана. Другите култури са огледала, в които се отразяваме и в които можем да се видим истински. В това той е откривател, в това е велик, просто съвременен, показвайки мултикултурализма на света като условие за съществуването на всяка култура. Освен това Херодот, притежавайки съзнанието за мултикултурализма, реагира открито – иска да опознае другите култури. Тръгва на път, ходи, проследява, събира материали, изслушва хора, чете надписи. Отбелязва впечатленията на собствените си сетива, гледа, изразява мнение.
Тук се натъквам на известен проблем. Херодот пътува, гледа и описва. Възможно ли е обаче да описваме по чист начин, без да се поддаваме на мирогледната обремененост? Когато е в Египет, пише как всичко там е различно, друга е географията, друга е земята, във връзка с което, обратно на това, което е в Гърция, се държат и хората и например ядат на улицата, а ходят по нужда вкъщи. Нали той не е могъл да види това, как тогава можем да разкодираме този начин на представяне?
За да разберем другата култура, знам това по себе си, най-добре е да я наблюдаваме в контрастна светлина. Най-силно ще въздейства на читателя сравнението, че ние правим това така, а те – иначе. Тогава е по-лесно да се разбере другостта, защото по-добре я разбираме чрез съотнасяне със своя опит. Трябва също така да имаме предвид културния контекст на онова време. Историята е била най-напред разказана книга, тогава все още е доминирала устната култура, когато съобщението се прави посредством живото слово. Следователно трябва да си представим ситуацията на Херодот, когато се среща с аудиторията. Когато се говори пред публика, важни са две неща. Първо, да бъдат заинтригувани слушателите, защото те си плащат за посещението, а авторът живее от това. Ако слушателите се разотидат, те няма да платят, затова ораторът трябва да събуди техния интерес, да ги задържи да останат.
Второ, авторът през цялото време наблюдава реакциите на аудиторията и в зависимост от това променя текста на разказа. Започва да говори нещо, после се отказва от казаното: не, не, това не беше истина. Когато вижда, че хората не вярват, че е виждал мравки, по-големи от слон, когато се чуват гласове, че това е безсмислица, той почва да смекчава, да променя и да релативизира изказването си. През цялото време продължава диалогът с публиката; книгата на Херодот е плод на подобен диалог. Вероятно той е записал всичко това по-късно, когато на стари години се е установил в Туриои, но структурата и ситуацията, в която Херодот е представял своята творба пред публиката, е била запазена в Историята. Херодот е за мен първият репортер и създател на репортажа като литературен жанр. Силата на неговия разказ е именно силата на репортажа – състои се в автентичността на опита. Херодот винаги е могъл да каже: аз съм бил там! Впрочем той се старае да документира автентичността на своя текст, описвайки хода на пътуването и впечатленията от него.
Когато се връща от поредното пътешествие, той се среща със своята аудитория, за да разкаже какво е видял. В хода на своите разкази използва два ключа. Първо, описва целия свят, известен тогава. А тогава са си въобразявали, че светът е плосък, кръгъл и има формата на чиния, заобиколена с голяма вода – Oceanus. И амбицията на Херодот е била личното опознаване и представяне на този свят.
Вторият ключ, историософският – Херодот показва как расте персийската мощ и довежда тази история до кулминационната точка, голямата война на персите с гърците. Виждаме как расте империята, как се увеличава нейната сфера на влияние. И в един момент Персия, която притежава вече целия свят, се сблъсква с малка Гърция и търпи поражение. По този начин Херодот издига ранга на гръцката победа. Показва, че това не е била каква да е война, а че Гърция е спечелила срещу най-голямата сила на света, просто – срещу целия свят. Славата на гръцкото оръжие бива възвисена.
И на гръцките идеали за свобода, демокрация…
Още в първото изречение на Историята Херодот поставя фундаментален въпрос, иска да проумее какви са били причините за войната, вълнува го защо те са воювали помежду си? Когато Херодот пише своите Historie (гръцкото заглавие на Историята), сиреч изследвания, войната вече е отминала, но тя остава трайно в паметта на хората. Това е все едно някой да пише днес история на Втората световна война. Херодот търси свидетели, търси документи, знаци, следи. В резултат на това достига до своя голям отговор: войната е била конфликт между диктатурата и демокрацията, а за съдбините на този сблъсък се е оказал решаващ нематериалният фактор. Ключ към победата са били свободата и демокрацията.
Но трябва да помним, че Херодот в своя мултикултурен подход е извънредно справедлив. Уважава много персите, подчертава техните заслуги, тяхната прекрасна организация, тяхната голяма воля за борба. Вижда в тях много положителни неща. Размишлява: какво е станало? И намира отговора, че свободата и демокрацията са най-скъпите за човека и обществото съкровища, които същевременно дават такава сила, че тя позволява да бъдат преодолени и най-лошите ситуации, да бъде победен много по-силен противник.
Питайки по-рано за Херодот като предтеча на Хънтингтън с неговата концепция за конфликта на цивилизациите, имах предвид преминаващата като червена нишка от първите страници на Историята неизбежност на сблъсъка между Азия и Европа. Този конфликт е сякаш вписан в историята, присъства още от митичните времена, от отвличането на Ио и Европа.
Херодот си дава сметка за това, но не разглежда конфликта в категориите на сблъсъка на цивилизациите, а само като системна конфронтация, сблъсък на различни политически системи и във връзка с това на много различни манталитети, каквито тези системи пораждат. В неговата книга ясно се вижда, че източник на конфликта не е нито религията, нито културата sensu stricto. Този източник е сблъсъкът между диктаторската власт и свободата, демокрацията, които за Херодот са синоними.
Херодот, който е бил грък, не е расист, напротив, бори се с доста повсеместния у гърците расизъм. Представя например прекрасния образ на египетската цивилизация, казвайки на гърците: мислите си, че вие сте измислили всички тези богове, но сте нищо в сравнение с египтяните. Ясно може да се почувства как Херодот полемизира с аудиторията, разбива предубежденията и опрените на тях културни стереотипи. Нещо повече, показва, че източниците на гръцката цивилизация се намират на Изток, че тя е дошла от Азия и от Африка.
Струва си при това да помним за биографията на Херодот. Не е бил атинянин, а жител на покрайнините, човек на пограничните области. Вероятно не е бил чистокръвен грък, а мелез – смята се, че баща му е произхождал от племето на карите. То е населявало териториите в околностите на Халикарнас, една от гръцките колонии, завладени от персите. Гърците, които са живели в тези колонии от десетки, а дори и от стотици години, са успели да се омешат. Херодот е такъв типичен жител на покрайнините, което му позволява да избегне фанатизма, едностранчивостта. Можем да го сравним с такива личности от съвременната литература като Салман Рушди. Липсата на вкореняване им дава възможност да гледат действителността малко отстрани, другояче, от по-широка перспектива. У Херодот ме удивява това, че е написал книга за войната, в която няма думи на омраза, арогантност, унижение на противника.
Описанията на жестокостите по време на битките със своя обективизъм са направо хладни.
Убиването тогава е било част от културата, нещо съвършено нормално. Макар че след Холокоста трудно можем да съзираме в това нещо необикновено. Трябва да помним, че битките са били необикновено жестоки, макар и да не са предизвиквали след себе си такива огромни количества жертви както съвременните масирани бомбардировки. Дори когато гърците са воювали помежду си, след завладяването на някой град или са изтребвали цялото население, или са избивали мъжете, а жените и децата са продавали като роби. Това е било част от ритуала, която не е будела особени емоции. Никой не е протестирал, че някъде е била извършвана кървава разправа.
У Херодот се вижда потвърждение на Хераклитовата констатация, че баща на всичко е войната, че тя е естествен ритуал.
Не стига, че войните са били необикновено жестоки, но те същевременно са продължавали до безкрай, водят се непрекъснато. Почти всеки град-държава е в състояние на война с друг такъв или във временен съюз. Продължава непрестанното движение на битки, съюзи и предателства, няма миг на зазяпване, на приспиване. Една от причините несъмнено е била липсата на земя.
Гърция е била много бедна.
В нея са царели нищета, глад суши, земетресения, наводнения, голяма беззащитност по отношение на природата. Поради това всяко късче от долината, на което е могло да се посее нещо, да се засади грозде или маслини, е било безценно. Затова там през цялото време е продължавал граничният конфликт, непрестанната война за междата. Трябва да помним за това, за да разберем необикновеността на ситуацията, която описва Херодот – това, че гърците са съумели за няколко години да прекратят разприте, за да се противопоставят заедно на персите. Макар че тази картина също е била далеч от идеала, защото по време на войната с Ксеркс е имало моменти, когато много гръцки градове са се сражавали на страната на персите против атиняните и техните най-близки съюзници.
Вие представихте много рационални причини за войните в древността. Но у Херодот в прочутата сцена на разговора на Крез с Кир откриваме и друг начин да се погледне на проблема за войната. „Вината за това е на бога Хермес, който ме насърчи за този поход. Защото никой не е толкова неразумен, че да избира войната вместо мира: защото в мирно време синовете погребват своите бащи, а във война – бащите своите синове. Следователно, както се вижда, още древните люде са чувствали безсмислието на кървавите кланета, но са ги възприемали като нещо, вписано в съдбата, на което трябва да се подчиниш. Този фатализъм спрямо предначертанията на съдбата поразява от всяка страница на Историята.
Да, това е вече характерна черта на гръцкото мислене, че всички, дори боговете, се подчиняват на волята на съдбата, цялата гръцка трагедия се извежда от това убеждение.
Но това убеждение стига чак до перверзност, когато намираме описания как е бил подкупван делфийският оракул, за да изрече благоприятно пророчество.
Това е все още епохата, когато пророкуването има пряко влияние не само върху мисленето, но и върху решенията. Войната се предизвиква или прекратява според гласа на оракула. У Херодот се срещаме още и с един манталитет, колебаещ се на границата между рационалния светоглед, оформен от големите философски школи, и ирационалното съзнание. Човешката мисъл се движи между два свята, между това, което човекът може да направи, което е негово постижение, като например демокрацията, и намесата на висшите сили, на които трябва да се подчини. Ако не е възможно да се избегнат или измамят божествените предначертания, те ще имат решаващо значение.
Оставам с впечатлението, че до голяма степен сме жертви на Омир, който в самото начало на гръцката цивилизация е създал съвършена творба, на най-високо художествено и интелектуално равнище. Обаче, както поне доказва Пиер Видал-Наке в Черният ловец, гръцката цивилизация по времето не само на Омир, но и на по-късния Херодот, постоянно се е намирала на границата на дивашкото състояние. Контрастът между това съвършенство и пулсиращата диващина ни очарова, но и ни кара да се запитаме дали ние, съвременните хора, сме отишли по-далеч от гърците отпреди две и половина хиляди години?
Не твърде, не твърде. Това е една от онези човешки загадки, която философията от три хиляди години не може да разгадае и няма да разгадае. Всичко в нас е объркано. В зависимост от историческия момент, от обстоятелствата, от средата, от господстващата идеология ще бъдем едни или други. Потенциално в човешката личност се съдържат всички възможности, а от различните обстоятелства ще зависи какви ще бъдем. Това е банална констатация; други сме като личности и други – като членове на обществото. Като личности сме по-умни, но много по-глупави и по-опасни като тълпа. При това си оставаме все същите хора. Умните хора, когато се съберат заедно, могат да действат глупаво. И добрите хора, когато се съберат заедно, могат да действат глупаво. В човека има всичко и тогава, у гърците, е било същото. Върху това, какво ще извлекат от нас обстоятелствата, ние нямаме влияние. Мойра е тази, която решава, ние сме нейни слепи инструменти.
Щом като бяхме при Крез, нека да се спрем и на един друг негов разговор, прочутия диалог със Солон за щастието. Това е архетипна конфронтация на различните схващания за щастието. Крез, като съвременен новобогаташ, препоръчва да се обогатяваме, защото богатството ще ни осигури щастие. Солон представя значително по-изтънчена дефиниция, в която материалният статус не играе най-важна роля. Дали пътувайки по света, най-често из страните на голямата нищета, сте срещали щастливи хора?
О, да! И то много! Те имат няколко важни особености. Отворени са много за щастието, в състояние са да се радват на малките неща, на промяната в настроението, на нечия усмивка. Същевременно притежават огромно чувство за достойнство – нещо, което арогантният западен свят не разбира. Невероятно лесно е да обидиш, да засегнеш тези хора. И дори те да не го изразяват, помнят обидите. Към това следва да добавим поредната черта, която човекът на Запада е изгубил – необикновено силното чувство за семейни, кланови връзки. Човекът съществува преди всичко като елемент на по-широка общност, най-общо казано – на семейството. Но това разбиране за семейството е несравнимо по-широко, отколкото у нас. Семейството прераства в клан, а групата кланове – в племе. Тези връзки са толкова живи, защото човекът в страшните условия не може да преживее като индивидуалност, като личност. Може да преживее само като член на колектива. Пребиваването в общност е условие за съществуването.
И накрая, четвъртият белег на този тип мисловност е силното усещане за съществуването на някакво по-висше, различно, допълнително по отношение на всекидневието битие. Всекидневният опит не е всичко, освен него има още нещо, което ще ни влияе, ще ни ръководи, ще решава. Животът на земята само в перспективата на непосредствения опит е за тези хора невъобразим, второто измерение е нещо невероятно важно и неделимо. Поради това нашият западен рационализъм, прагматизъм е много чужд на този тип мисловност.
Заслугата на Херодот се изразява в това, че ни учи как да подхождаме към другите култури. Можем да направим това, наблюдавайки, регистрирайки техните нрави и обичаи. Те са ключът за разбиране на другата култура.
И съвсем не оценява тези нрави.
Не, само ги регистрира и в това се крие неговото разбиране за хуманизма. Нашето задължение като хора е не да осъждаме, а да опознаваме. Това е неговата хуманистична рецепта за срещата с другия. Херодот не йерархизира, не говори, че тези са по-добри, а тези по-лоши. Показва, че са просто други. Подхода на Херодот повтаря едва през 1912 г. Бронислав Малиновски със статия, в която доказва, че няма висши и нисши култури, а просто има различни култури. Всяка култура има своята вътрешна, автономна логика. Мисълта на Малиновски е призната за революционна, но тя присъства още именно у Херодот.
Да се върнем обаче към гърка, у когото много модерното мислене се сблъсква с преднаучното мислене, както го определяше Гастон Башлар, и да се спрем за малко на едно събитие, станало в Египет. Един от гръцките хронисти се хвали, в дванадесето поколение произхожда от боговете. Египетските жреци осмиват това твърдение, показвайки, че техните генеалогии достигат стотици поколения назад. Тази сцена най-добре свидетелства за гръцкото усещане за течението на времето.
За много изследвачи не е случайно, че гърците, които са дали толкова забележителни философи, толкова прекрасни драматурзи, толкова гениални поети, са имали само трима истински историци: Херодот, Тукидит и Ксенофонт. Това би могло да внушава, че разбирането на историчността, на течението на времето не е занимавало тогава мислителите. Но нали така е и в индуизма, където времето е несъществуващо понятие. Съществува само повтарящ се цикъл от раждания и смърти, вечно завръщане. Постоянно се намираме в една подвижна, но неразвиваща се точка.
Нашият настоящ начин на разбиране на времето е много съвременен и произтича от много фактори, както от технологичния прогрес, така и от начина на организиране на обществата. Но когато наблюдаваме историята на Китай или на Вавилон, намираме периоди, продължаващи по няколко стотин години, когато нищо не е ставало, когато не е било отбелязано никакво събитие. Това е съвършено друго мислене и именно ако става  въпрос за разбирането и чувстването на времето и за обществената организация, мисленето на човека е претърпяло най-голяма промяна. Съвършено различно възприема света и съществуването човек, живеещ в общество, опряно на кръвни връзки, от човека на съвременното общество, обвързано от играта на интересите.
Кога настъпва цезурата? Когато чета Описание на света[2] на Марко Поло, който хронологично ни е по-близък, по-съвременен от Древна Гърция, обаче чувствам, че неговият ум е по-близък до ума на Херодот.
Всичко започва да се променя през XVI век. Марко Поло със сигурност е по-близък още на Херодот. Произхожда от Генуа, град-държава, за който гаранция за развитието, както за гръцките градове, е било Средиземноморието.
Историята на Херодот е голяма възхвала на свободата и демокрацията. Тогава бихме ли могли да търсим в нея потвърждение за убеждението на Франсис Фукуяма, че демокрацията представлява предел за развитието на политическите системи и рано или късно ще завладее изцяло света? Или може би по-скоро е важно друго послание, че удържането на демокрацията и свободата означава необходимост от постоянна борба в тяхна защита?
Проблемът е дотолкова мътен, сложен, че с развитието на този постмодернистичен свят осъзнаваме все по-силно кризата на демокрацията. Демокрацията не е вече чист феномен. Съществуват толкова нарушения, толкова уловки, фалшификации, смущения, че възникна проблемът, дали можем още да говорим за демокрацията, към която всички бихме се стремили. Преди нямаше дискусия, от едната страна бе тиранията или тоталитаризмът, от другата – демокрацията и свободата. Едното и другото не създаваха проблем с дефиницията.
През втората половина на XX в. се появяват въпросителни. Когато на арената на историята навлиза Третият свят с цялото си разнообразие, успоредно с развитието на техниките за електронна комуникация и произтичащите от това възможности за манипулация, границите започват да се заличават. Започва да се развива едно явление, определяно като illiberal democracy – нелиберална демокрация. По-рано подобно понятие нямаше смисъл, демокрацията неразривно се свързваше с прилагателното „либерална“. Днес е възможно с легални, формални методи да се избере демокрация с много авторитарен характер. Същевременно е лесно да се покажат примери на авторитарни системи, които във всекидневната действителност проникват в практиките на демократичните поведения.
Това е една от най-интересните теми в началото на XXI век. Трябва отново да обмислим какво разбираме под понятията демокрация и авторитаризъм. От една страна, вече настъпи краят на едноличните диктатури, това е вече passé, така вече не е възможно да се управлява, това е анахронизъм. От двадесет-тридесет години никъде не се е появила нова диктатура, в днешния свят на интернет, на комуникациите този модел вече се е изчерпал. Свърши вече и епохата на военните диктатури, от тридесет години никъде не е имало сериозен военен преврат. И това биха били позитивните явления. Същевременно обаче наблюдаваме голямо разпространение на системите, наричани демократични, които изпълняват основния критерий на демокрацията one manone vote, но които правят възможен избора на диктатори, за което съществуват много примери и в Африка, и в Латинска Америка, и в Азия.
Не трябва ли тогава да преобърнем тезите на Фукуяма и да констатираме, че истинската, най-близката до идеала демокрация е била проблясък, а днес боравим с различни опити в тази насока, с повече или по-малко съвършени приближения.
Да, някакви хибридни образувания, впрочем подобно на това, което става в културата. Ние сме свидетели на системна хибридизация, по-лесно е да се създават типологии на различни хибридни системи, отколкото ясно да се констатира, че едно нещо е пълна демокрация, а друго – диктатура. Имаме проблеми, характерни за постмодерните времена: заличаване на границите, неяснота. На това отгоре всичко се подчинява на закона на динамиката, на непрекъснатите промени, описанието на ситуацията, което преди десет години е било добро, днес вече е неадекватно. Живеем в труден момент, когато трябва да търсим нови категории, особено езикови.
В социологията се появяват трудове, показващи как например в Латинска Америка се създават различни хибридни култури, за които вече не е възможно да кажем дали спадат към високата или към масовата култура. Освен това тези култури са смесени етнически, появява се все по-силно елементът mestizo, мелез. Феномените hybridismo, mestisaje представляват проблеми, изискващи и по-задълбочен анализ, и по-точно наблюдение.
В същото време, въпреки толкова призиви за глобализация, за все по-гъста мрежа на комуникациите и медиите, ние, жителите на Запада, знаем все по-малко. Наблюдава се удивителният феномен на отдръпване на вниманието на медиите от това, което става в Третия свят. Моите колеги от BBC, с които някога правех документални филми от Африка, днес са безработни. Никого вече не интересуват социалните проблеми на Африка, а ако някой се решава да покаже проблемите на глада или мизерията, поднася това като екзотичен куриоз, като тема за каналите „Дискавъри“ или „Планета“. Телевизионните станции и редакции се отказват от кореспондентите и ги заместват със стрингери или се задоволяват със случайни кореспонденции, защото някой турист тъкмо е заснел с камерата си сюжет, който може да заинтересува публиката. Вестници като „Le Monde“, които по принцип са се интересували от целия свят, сега стават все по-локални. Още Болеслав Мичински предупреждава, че съществува опасността познавателните интереси да се сведат единствено до формулата: „Колко интересно!“
Действително ли това е сериозна опасност? Не ни ли стига да се занимаваме със своите проблеми?
Именно така действат глобалните медийни мрежи, които ограничават своето внимание до удобните теми. В резултат на това обаче не се забелязват много необикновено интересни и важни явления. Едно от най удивителните е нарастващата динамика на контактите вътре в Третия свят, извършващи се без посредничеството на Европа и Съединените щати. Процъфтяват контактите в много сфери – етническата, религиозната, търговската, политическата.
Продължава нашествието на китайците и японците в Африка и Латинска Америка. Срещам хора – изтъкнати светски люде, които изобщо не пътуват на Запад, в развития свят. Напоследък бях в Сао Пауло, където ме изуми количеството на японските квартали. Не си даваме сметка какво смесване настъпва в рамките на Третия свят. В самата Бразилия, в тази прекрасна Бразилия, продължава невъобразимата среща на толкова култури, цивилизации, религии. Не забелязваме също каква невероятно интересна мисъл възниква извън традиционните центрове. Нямаме достъп до удивителната социологическа и антропологическа периодика, излизаща в Латинска Америка, не знаем колко интересни, много интересни вестници и списания се издават в Египет и в Индия. Никой не отбелязва това, никой не обръща внимание на това. Целият този огромен, пулсиращ свят, който… изобщо не съществува в нашия европейски манталитет и в нашето виждане на действителността.
Дали това не е следствие на факта, че Европа става, по образеца на някогашен Китай, Държава на Центъра, все по-изолираща се от останалия свят, все по-малко интересуваща се от него?
Да, и съм изумен от това. Приключи продължилият пет столетия период, в който европейската цивилизация бе препоръчителна цивилизация, в който чрез съотнасяне с нея се определяше равнището на развитие, а също юридическите и нравствените норми. По време на последните си пътувания до различни части на света разбрах, че най-много бие на очи намаляващият брой на европейците. Просто изчезват от Третия свят. По-рано те бяха неотделима част от пейзажа, навсякъде можеха да се намерят европейски училища, английски библиотеки и кафенета. Днес ги няма нито тези институции, нито самите европейци. Намалява дори броят на дипломатите и мисионерите, приключи европейската емиграция до места, различни от Северна Америка. Това е обезпокоително. Какво ще бъде бъдещето на Европа?
Европа загуби любопитството си към света, което векове наред беше движещ фактор за нейната експанзия. При това не само експанзията, разбирана като колонизация и териториално завладяване, но също като дифузия на културата, науката и техниката. Изглеждаше, че тези универсални европейски завоевания ще останат в колониите завинаги. Днес не е останало много освен местното възхищение от собствената култура, както и местните проблеми.
Някога в Судан можехте безпроблемно да се разберете на английски, а в Армения на руски. Днес постколониалните страни изоставят езиците на своите колонизатори. С това те изразяват своите независими аспирации, но същевременно губят инструмента за отваряне. Все по-трудно им е да комуникират със света, защото се изолират, без да имат възможността да излязат вън от своята провинция, въпреки че светът се глобализира все повече.
Европа се изолира от Третия свят и Третият свят не търси вече близки контакти с Европа. Помня момента, когато в Адис Абеба имаше четиристотин кореспонденти, днес те са само двама. В резултат на това възниква нова картина на света, състояща се от непасващи си фрагменти. Всъщност вместо глобализация, разбирана като отваряне към света, западните медии последователно осъществяват процес на антиглобализация, на затваряне към всичко, което излиза извън рамките на удобните схеми.
Живеем в свят на медии без никакъв контрол, който много лесно може да бъде манипулиран и който е в състояние да създава необикновено опасни съдържания с много широк аспект. Големите медийни мрежи, особено американските, със своя войнствен език водят опасна игра. Не може безнаказано дни наред да се говори за война, за врагове, за битки. Нима тези хора не са знаели какво е войната? Война в един свят, просмукан от национализми, фанатизми и ксенофобии от всякакъв род? Защото тяхната асептична визия hightech няма никаква връзка с действителността: с мръсотията, жестокостта, кръвта, с обезобразените трупове.
Освен това наблюдавам на Запад друго опасно явление – отдалечаването на интелектуалните среди от света на политиката, или по-скоро– все по-рядкото ползване от политиците на постиженията на академичната мисъл. Когато бях в Съединените щати при възпоменаването на първата годишнина от 11 септември, ми направи много силно впечатление разминаването между отвореността на дискусията, водеща се в университетските кампуси, и добре обработения, изпълнен с патриотични фрази език на медиите и политиците. Той удивително приличаше на езика от времето на морално-политическото единство в нашата страна, недопускащ никакви съмнения, нито въпроси.
Както се вижда, визията за глобалното село на Маклуън е била създавана отрано?
Маклуън е мечтаел, че човешкото семейство ще се обедини около телевизора. Както някогашните жители на селцата са се събирали около огъня. Но светът тръгва в друга посока. Съвременният свят не създава общност, опряна, както става на село, на взаимното познанство и трайните връзки. Съвременният свят е изпълнен от тълпата, всеки търчи в своята посока, никой с никого не разговаря, никой не се интересува от никого. Това е глобален град, със своите бордеи, безработица, миграция. Глобалното село е една от най-фалшивите идеи, засягащи съвременния свят.
Ние имаме един все по-глобален свят, към който нашето въображение не е приспособено. Също така и езикът, който използваме, е неадекватен на описанието на този свят. Навлязохме в свят, който не сме в състояние да обхванем с нашето въображение, понеже самото то е продукт на историята. Защото се е формирало в течение на хиляди години живот в малки, затворени групи. Всяка от тях е гледала на себе си като на цялото човечество, а всеки от нейните членове е могъл да вярва, че познава лично всички хора, живеещи по света. Как би могло то с подобен опит да обхване това, с което съвременната техника излиза насреща? Липсват понятия и критерии за оценка.
Явно Херодот със своята отворена, изпълнена с любопитство визия на мултикултурния свят, е вдигнал много високо летвата пред нас. Тази визия обаче ни принуждава да приемем неизбежността на конфликтите. Тогава нима Кантовата идея за вечния мир е била само непостижима илюзия?
При такова многообразие конфликти трябва да избухват, но моето виждане за света е много оптимистично. В света ние сме шест милиарда, всяка година се увеличаваме с осемдесет милиона души. Тези шест милиарда с толкова различни  езици, култури, раси, кухни, съжителстват мирно – защото трябва да помним, че във всички продължаващи и в момента конфликти в света участва по-малко от един процент от човечеството. За мен това е най-доброто доказателство, че човекът при всичките свои слабости и недостатъци е изключително същество. Та тези шест милиарда нямат никакво общо правителство, никакво общо законодателство. Това, че съумяваме да живеем заедно в мир, е голям, необикновен триумф на човека.
(„Przegląd Polityczny“, nr 62/63, 2003).

[1] Българско заглавие: Шуаните. – Б.пр.
[2]Пътеписът е известен и под заглавието: Пътешествията на Марко Поло. – Б.пр.