3
893

Ларго

TDimova

Реставрацията и консервацията на „Антична Сердика” на Ларгото е временно преустановена. Случи се в предизборно време и замразяването беше използвано с предизборни цели, но добре, че се случи пред избори, защото иначе едва ли някой щеше да се вслуша в гражданските протести. От няколко години разкопките стояха без да се работи нищо по тях. Едва когато министерските чиновници се стреснаха, че сроковете за средствата от еврофондовете изтичат, се паникьосаха и разбързаха. Бързането очевидно е за сметка на качеството. Недопустимо е усвояването им да е за сметка на некадърно свършена работа. Принципът „през куп – за грош” е недопустим, дори когато става дума за много грошове. Недопустимо е единствената цел за министерските чиновници да е усвояването на средствата, без оглед какво ще се експонира.

Римските старини са запазени по чудо или по случайност. През 1952 г. Министерският съвет приема постановление за „разчистване центъра на София”, като за целта се предвижда да бъдат разрушени църквите „Света Неделя”, „Света Петка Самарджийска”, „Свети Спас”, джамията „Баня баши” и всички други сгради в този район. Изготвен е градоустройствен план за „социалистическото преустройство” на центъра на столицата и застрояването му с представителни държавни учреждения в господстващия тогава монументален сталинистки стил. Точно там трябва да се извиси и „Дом на съветите”. В последния момент решението е променено – по чудо или по случайност. Естествено, ако планът беше реализиран, всички антични останки щяха да бъдат безвъзвратно унищожени.

Архитектите се дразнят, когато тяхната работа се коментира от неспециалисти, но такова е естеството на професията им. Всички ние, неспециалистите, имаме право да оценяваме жилищата, в които живеем, улиците, по които ходим, имаме право да се гневим, когато някоя сграда се руши или е грозна, или е не на място построена. Не е задължително, след като не си тесен специалист, да харесваш и одобряваш всичко. В края на краищата не сме ли всички на мнение, че градовете ни се застрояват лошо, а Черноморието се презастроява престъпно! Затова ми се иска  архитектите и археолозите да бъдат по-сдържани, когато ние, неспециалистите, оценяваме техните грешки.

Археологическите останки се реставрират лошо. Лошото е това, че изглеждат като нови. До преди няколко месеца, докато стояха само разкопани и разчистени, всичко беше наред. Но когато около тях закипя усилна дейност, нещата придобиха лош обрат и работата се опорочи. Тази дейност не е за всеки архитект и за всеки строителен работник. Както един лекар не е специалист по всички болести. Реставрацията изисква специални знания и умения и верен усет за автентичност. Старото не бива да изглежда като ново. Старината е ценна с това, че е историческо свидетелство. Към оригинала трябва да се отнасяме с респект. А проблемът с въпросната старина е, че изглежда като нова – както остроумно беше озаглавен един материал, илюстриран с много снимки – „Чисто нови старини”.

Веднага, когато се появиха критиките, се появиха и раздразнени реакции от специалистите – ама те щели да остареят с времето. Наскоро във фонтан в Русе специалисти излъскаха естествената патина на скулптурни женски фигури на Любомир Далчев и те светнаха като златни. След изригналите реакции и насмешки в социалните мрежи, скулптурите отново бяха изкуствено патинирани, но едва ли изкуствената патина е по-доброто решение.

Нещо подобно се случва и с разкопките на Сердика. Сега надзиданото трябва да се разруши. Колкото и внимателно да се върши това, неизбежно ще доведе до повреди, които можеха да бъдат избегнати, ако се беше работило професионално и отговорно.

Най-остри критики има към това, че не са поставени маркери между стария и новия градеж. Без да съм специалист зная, че има международни конвенции, които задължават всяко надзиждане да бъде отбелязвано с маркери. Бедата е там, че в България международните конвеции не се спазват от много десетилетия и това постепенно е станало обичайна практика. Явно порочната практика се пренася и в разкопките на Ларгото. Реставраторите могат да измислят всякакви конструкции, но поставянето на знак до къде е автентичният строеж и откъде започва новият, е абсолютно задължително. В противен случай неминуемо се получава бутафория. Ако бутафорията е някъде встрани, тя може и да мине по-незабелязано, но в центъра на София тя предизвиква възмущение. Според своя прекрасен девиз София „не старее”, но начинът да се докаже това не е като се подмладяват античните старини. Ключово понятие в реставрацията е автентичността, когато тя бъде пренебрегната, налице е исторически фалшификат.

В литературата ролята на маркер играе точното цитиране, обозначаването му с кавички. Можеш да използваш колкото си искаш чужд текст, стига да поставяш кавички и да не си го приписваш като свой. В реставрацията кавичките представляват метална лента между стария зид и надградения. Добавените нови части трябва да са минимални, доближаването им до автентичните да е максимално, разграничаването на едните от другите е задължително, а имитацията забранена. Всичко друго е непрофесионално, по нашенския принцип – „и така става”. Става, но не бива! Ако в комунистическата държава Венецианската харта се е възприемала като идеологическа диверсия, сега политическият контекст е различен. Ако тогава под натиска на Пенчо Кубадински са извършвани хипотетични реконструкции, днес не бива! В другите европейски държави така не се прави. У нас също имаме примери за блестяща реставрационна работа, най-последен от които е Античният стадион в Пловдив.

Затова, както се казва, нека да не се излагаме пред чужденците. Бутафорните атракциони едва ли ще се окажат печеливши за туризма ни. По-скоро да отблъснат и малкото екскурзианти, които посещават столицата ни.

Залети сме от политическа чалга, затова не се нуждаем и от археологически популизъм. Нека нещата на Ларгото да текат сигурно и спокойно, по-бавно, но  не толкова – Largo ma non tanto.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЙосиф Питер и образите на София
Следваща статияСирените на Путин

3 КОМЕНТАРИ

  1. София открай време е обект на нечие безсрамно настървено управление, Рулетката на политическата нелепица през последните 70 години докара на власт в обществото най-невероятни популации. Някога имаше запазени привилегии – прием от рустикалната инфраструктура – толкова и толкова, мнозина хитреци отиваха да доучват на село, за да вземат оттам тапии и да се вредят по този начин. Обаче си имаше безброй чистокръвни натурални ползватели на тези привилегии, които успяваха с напорист щурм и тройки, най-вече на приемни изпити, да изтикат от заслужените места софийските младежи с много по-високи качества и таланти. И втора пътека имаше в издигането до владетелския пост – уреждането по партийна линия, слагачеството пред „качествените хора“, любвеобвилност и сервилност, доказана с декларации отдаденост, така да се каже, към червената пасмина,към ЦК, към ДС, към цялата рудиментна туморна консистенция на гореупоменатите дадености. И избутвайки край себе си пространства „по пътя“, „отнемайки духовни пространства“, взеха, че започнаха да подменят с бордюрните си възгледи не само бъдещето, не само настоящето, но и миналото.

  2. Само в Далечния изток, обаче, след тотално издънване и колосални, натворени с властова грубиянщина пакости извършителите си правят харакири, най-малкото имат непреодолима причина да се крият дълго в миша дупка. В старите филми немските офицери се затварят в кабинета си и се гръмват. Тук позорът не е бреме, бате, „това е властта“ (цитат). Ни домати, ни вувузели, ни плакати, ни оставки, ни протести, ни медиен натиск могат да разместят нещо, обвито в затлъстели шкембета.