0
1303

Легенда за отхапания език

В едно отдавнашно царство-господарство се случила една история, която е достигнала до нас във вид на легенда. Ето я, старинна, бяла като кост.

Една майка имала един-единствен син. Тя много го обичала и искала той да стане богат и прочут. Затова го завела в двореца и го представила на сановниците. Сановниците носели скъпи шарени дрехи и имали пръстени на всичките си пръсти. Те разполагали с най-хубавите изгреви и залези на света, с най-пъстроцветните пауни, с най-страшните охранители, с най-красивата прислуга, която била обучена да ги разбира без думи. Най-големият враг на сановниците била скуката, затова желанията им били много и най-разнообразни. Понякога се случвало желанията на двама сановника да се сблъскат. Тогава те започвали да се тупат по раменете и усмивките им започвали да лепнат като сладко от рози. Но по това кой от сановниците не се появявал на другия ден, се разбирало на чия страна била силата.

Майката често посещавала сина си и с радост виждала как той крепнел и възмъжавал. Тя сядала до него и му говорела:
Ритай падналия и се кланяй на силния.
Върши мръсните дела с чужди ръце – има хора за всичко.
Използвай хората като стъпала нагоре.
Използвай влиятелните познанства, за да трупаш пари.
А парите – за да трупаш власт.
На всичко се насища човек, само на властта – не.

В това царство, впрочем, сановниците били решили умно въпроса с властта. Царят отдавна бил умрял. Но за да не се стигне до вълнения сред народа, сановниците поръчали да се изработи скъпа кукла с неговия ръст и неговото лице, която показвали навръх големите празници отдалеч на хората и те заспивали щастливи, че владетелят им мисли за тях.

Сановниците живеели все по-разкошно. Скоро синът се издигнал сред тях и станал пръв сред равни. Той имал невероятен нюх как да прави от всичко пари – от въздуха, от водата, от земята, от надеждата.
А парите му носели власт.

Сановниците живеели все по-разкошно, а хората – все по-окаяно. Един ден от двореца избягал един слуга, който разказал на хората коя е причината за техния окаян живот. Те се вдигнали на бунт и превзели двореца. Завързали сановниците и ги извели на площада. Сетне сковали в средата му бесило. Първи в редицата бил синът. Когато го попитали кое е предсмъртното му желание, той казал, че искал да целуне за последно майка си. Намерили майка му, довели я. Развързали му ръцете. Синът се навел да я целуне и ѝ отхапал езика. Сетне изплюл кървавото парче в прахта в краката си и казал:
Помниш ли какво ми говореше?
Ритай падналия и се кланяй на силния.
Върши мръсните дела с чужди ръце – има хора за всичко.
Използвай хората като стъпала нагоре.
Използвай влиятелните познанства, за да трупаш пари.
А парите – за да трупаш власт.
На всичко се насища човек, само на властта – не.

Искал по този начин да прехвърли вината на майка си и да умилостиви хората.

Но хората се втурнали и помели майката, сина и сановниците. Сетне разграбили двореца и напуснали това прокълнато царство. И се заселили другаде.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНа стадиона
Следваща статияИзбиратели и избраници