0
2390

Легендите не подлежат на копиране

„Цар лъв“, 2019

След 25 години, които му дадоха възможност да се превърне в легенда, анимационният „Цар лъв“ се сдоби с „игрален“ римейк, който повтаря почти едно към едно сюжета и „заимства“ над 80 % от песните на оригинала. Версията от 2019 г. се колебае през цялото време между симулирана реалност и анимационна естетика и в крайна сметка си остава само с пробудената носталгия и възможността да се изфука с напредъка на дигиталните технологии.

Смисълът да направиш римейк в киното е да дадеш нов прочит на историята или в краен случай да я „преведеш“ от друг език. С напредването на технологиите обаче все по-често ни очакват „подобрени“ версии на вече разказани истории, с които съответната продуцентска компания (в случая Walt Disney) ще иска да провери колко още билети може да продаде, ако просто модернизира ефектите и заложи на следващи поколения зрители, които да се възторгват без носталгия от някой доказал се хит.

Примери за технологично обусловено „възраждане“ ще се намерят много, но „Цар лъв“ 2019 определено удря дъното в художествената самостойност и емоционалното въздействие (на фона на оригинала). На единия полюс на подобен тип продуцентско начинание е решението да се възпроизведе идеята (и вселената) на филма „Трон“ (1982, реж. Стивън Лайсбъргър), създавайки продължението „Трон: Заветът“ (2010, реж. Джоузеф Косински), в което е привлечен и основният персонаж на оригинала. Някъде по средата на скалата е „Аладин“ (2019, реж. Гай Ричи) – също игрално „оживяване“ на анимационен хит на Disney, в който акцентът е променен, а режисьорът определено е оставил своя отпечатък. И ето, че сега сме изправени пред откровения провал на концепцията, който просто преразказва първообраза си, а поради природата на основните действащи лица замяната на рисуваната анимация с компютърно генерирана „реалност“ не допринася за емоционалния заряд на сюжета.

„Цар лъв“, 1994

Кому е нужно да се прави филм, който вече е направен? Решението на Disney да повтори успеха на „Цар лъв“ от 1994 г., предлагайки същата фабула, би имало друг ефект, ако историята например бе разказана с животни, които не говорят (помните ли „Братята тигри“ (2004) на Жан-Жак Ано). Вместо това почти истинските лъвове и техните поданици преживяват отново раждането на Симба, предателството на Скар, смъртта на Муфаса, опустошаването на Лъвските земи, смелостта на Нала, завръщането на наследника и възстановяването на справедливостта. А фотореализма на разказа – като в проект на National Geographic – с удвоена сила повдига въпроса за съмнителното морално послание на историята, в която само кралство, управлявано от наследствен владетел (от мъжки пол), може да бъде справедливо и законоспазващо, докато в сенките бродят отритнатите, освирепели от глад…

Половин час по-дългата нова версия не допринася с нищо към вече установената интрига, но затова пък технологичният довод изглежда безмилостен и неопровержим. И все пак… Пейзажите са невероятни, но дори и да сте запленени от реалистичните животни, изпипани детайлно на големия екран, те имат и няколко съществени недостатъка, сред които фактът, че симулираната реалност не може да си позволи пируетите на въображението, заливащи анимацията, и най-вече обстоятелството, че при „живите“ лъвове лицевите изражения, които могат да бъдат възпроизведени, са ограничени и резултатът определено намалява емоционалната интензивност на разказа. Тъй като в анимацията всичко е възможно (и позволено), говорещите животни са съвсем естествен и несмущаващ дори възрастните елемент, но да гледаш истински представители на фауната, които си мърдат челюстите, е бутафория и на този фон антропоморфизмът изглежда някак нелеп (или просто инфантилен).

Новият „Цар лъв“ приема твърде буквално „да остане верен на оригинала“ (почти  кадър по кадър). И веднъж свикнал с впечатляващите компютърни изображения, зрителят започва да се отегчава (детската аудитория, разбира се, едва ли ще има този проблем). На режисурата определено ѝ липсва размах, ограничена от изискването „актьорите“ да останат максимално близо до реалността, а Джон Фавро – режисьор на първите два филма за Железния човек, на „Затура“ (2005) и „Каубои и извънземни“ (2011), видимо е бил на автопилот, що се отнася до наратива и цялостното вдъхновение. Всичко звучи някак природосъобразно, т.е. прекалено ограничено от законите на гравитацията като за филм, който в крайна сметка си остава анималистична фантазия, и някои от най-забавните групови хореографии, които видяхме през 1994 г. не са получили достоен заместник (докато „Весели крачета“ (2006) на Джордж Милър например не пожертва мизансцена си на олтара на реализма и беше изпъстрен с лудешки анимационни сцени).

Ако сте почитатели на истинския „Цар лъв“, по-добре не си разваляйте впечатленията с новия подукт на Disney. Животните са чудесно реалистични, пейзажите са внушителни, песните от оригинала са друг спасителен пояс (особено Circle of Life и Hakuna Matata, заедно с новата песен на Бионсе Spirit), но като цяло версията от  2019 г. е просто техническа демонстрация, която бързо ще бъде забравена.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияНесвършващото преображение
Следваща статияБез име