0
3851

Лейди Макбет и злото

Главната героиня се казва Катрин, но филмът е озаглавен „Лейди Макбет“. Екранният дебют на театралния режисьор Уилям Олдройд е направен по повестта на Николай Лесков „Лейди Макбет от Мценска губерния”. Историческите събития от XI в. са интерпретирани в много художествени произведения, като в основата на всички стои кървавата трагедия на Шекспир. По повестта на Лесков Шостакович е написал операта си „Катерина Измайлова”, която има сложна и трудна сценична съдба. Сюжетите на произведенията се припокриват частично, като всеки автор поставя различни акценти в търсене на по-дълбоко вникване в същността на  злото, защото темата е необятна и злото е неизчерпаемо. То се поражда неочаквано, превъплъщава се непредсказуемо, обзема своите жертви всецяло, превръща ги в свои слепи оръдия, опустошава ги и накрая ги погубва безмилостно. Злото, като злокачествена мутация, накрая неизбежно погубва този, който го извършва. Но накрая. В началото то е невинно, а в апогея си – всесилно.

Историческите събития са се случили в Шотландия, Шекспир е написал трагедията си в Англия, много по-късно Лесков пише повестта си в Русия, Шостакович пише своята оперна драма по времето на сталинизма, филмът е съвременен, но пренася действието един век назад, навсякъде темата е злото, човешкото зло, което опустошава света около себе си, което не познава географски и исторически граници.

Във филма на Олдройд действието се развива в края на XIX в. в едно английско имение. Добродетелната, беззащитна и почти безмълвна Катрин е по сметка омъжена за богатия, зъл и извратен Аликзандър, който не изпитва никакви чувства към нея, за него тя е само натрапена от тираничния му баща съпруга, с която  е принуден да обядва и да вечеря. В началото Катрин се подчинява на лицемерните пуритански нрави на съпруга си и на неговия баща с надеждата, че ще ги промени и смекчи. Но безкрайните, монотонни, изпълнени със скука и празнота дни не свършват. От безделие и от незнаене какво да прави, Катрин се впуска в прелюбодейна връзка с един от  работниците на имението, която става все по-страстна, става цел на живота ѝ, обсебва я напълно и я променя коренно.

В името на тази връзка тя отравя с гъби първо свекъра си, след това убива мъжа си, след това детето, което се появява и се оказва негов наследник. Когато полицията разкрива престъплението, тя хладнокръвно, в пълно самообладание и бездънен цинизъм, стоварва цялата вина върху своя любим, като успява така да изкриви и преиначи фактите, че да не остане и грам съмнение върху нейната репутация, а любимият ѝ пред очите ѝ е окован във вериги, арестуван и осъден на доживотен затвор. На финала тя вече е въплъщение на злото, което – притворно и коварно – съзнава себе си като противочовешко и приписва на друг своите злодеяния.

Метаморфозата на доброто в зло, настъплението на злото в името на доброто и на любовта, поглъщането на доброто и на любовта от злото – за това е филмът.

Дори когато на финала се разбира, че тя е бременна, по един виртуозен режисьорски начин на зрителя му се подсказва, че дори и това неродено още дете ще бъде убито в името на нейния ламтеж към господство, богатство и комфорт. Режисьорската работа е филигранна, майсторска, пестелива, без никакви външни ефекти, изчистените детайли се натрупват, изящните кадри, изпълнени с подтекст, следват един след друг и убеждават зрителя в главоломната деградация на Катрин, към която отначало изпитваме съчувствие и състрадание, но постепенно се разкрива нейната безогледна пресметливост, смразяващо безсърдечие и чудовищно коварство, скрити под красивата миловидна външност и изискано поведение, догаждаме с отвращение всеки следващ ход, вече с нищо не можем да сме изненадани от голата жестокост и ледено безчувствие на тази демонична жена.

Шекспир подчертава неестествената, ирационалната, метафизична неприродна природа на злото, като въвежда в началото на своята трагедия вещиците и предоставя на тяхната зла природа да го вдъхнат на Макбет. Ирационалната природа на злото е показана и в неестественото видението на кинжала преди убийството на краля. Във филма на Уилям Олдройд не присъстват вещици и неестествени видения, но злото има не по-малко необясними за разума вещерски прояви.

Злата амбиция на Шекспировия Макбет е насочена към трона, към властта и господството, а пагубната амбиция на Лесковата и на филмовата Макбет е насочена навътре, най-напред се проявява като справедлив бунт срещу злото отношение към нея, после като справедливо възмездие, към задоволяване на естествената нужда от любов, която все повече придобива образ и мащаби на противоестествена похот и следват сцени на хладнокръвно замислени и извършени убийство след убийство.

След като чува предсказанието на вещиците, у пълководеца Макбет се възпламенява (Шекспир казва „пламва“) злата воля и амбицията да осъществи предреченото. Това възпламеняване коренно променя по-нататъшните негови мисли, действия и цялостния му характер, който вече е подчинен единствено на осъществяването на сляпата му амбиция за власт.

Шекспир показва злото като произхождащо от тъмните сили, но не го представя абстрактно, а проследява как то оправдава своето действие със съществуващото зло в света – „За да измамиш този свят, стани, какъвто той е“. Това са универсалните подбуди на злото във всички негови проявления – навсякъде и винаги то действа като ответ на друго зло, като справедливо въздаяние. Така започва и при Катрин. Докато зрителят гледа тормоза и униженията, на които тя е подложена, очаква и като че ли подсъзнателно дори я подканя да се разбунтува, да отмъсти.

Лейди Макбет е ярко „силен характер“, но силата ѝ се изразява единствено в злодейството и нараства паралелно с него. И във филмовата драма постепенно злото така обзема Катрин, че става точно като шекспировата злодейка – хладнокръвна, целенасочена и преследваща целта си до край с несмущавано от съвест съзнание.

Това е друга характерна черта от образа на злото – че то се множи, няма предел, не се засища, никога не е удовлетворено, винаги иска още. В Шекспировата трагедия, след убийството на краля, Макбет убива пазачите, убива Банко, убива всичко живо в замъка на Макдъф – жена, деца, прислуга, накрая, убива и всяка истина, нито една дума, която изрича, вече не е истина. Филмовата Лейди Макбет също извършва убийство след убийство, лъжата става естественото ѝ състояние, съвестта ѝ е безчувствена и умъртвена. Това всъщност е най-дълбоката злина на злото – че убива този, който го причинява, неговият извършител неизменно става негова жертва.

Неговата метаморфоза е неусетна, неговото развитие е стъпка по стъпка – злото се заразява от друго зло, учи се от друго зло, инспирира се от друго зло, изпитва афинитет към всяко зло, върви към своята цел с коварство и хитрост, заличава своите кървави следи с убийства, мие кървавите си ръце с нова кръв, оправдава своите постъпки с лъжа.

Основен противник на злото е гузната съвест, затова основен стремеж на злото е да потисне, заглуши и убие съвестта, защото съзнава, че гузната съвест го лишава от удовлетворението и радостта, които си е въобразявало и в името на които е вършило злодеянията. Но именно заглушаването на съвестта е най-трудно постижимо, затова злодеецът се стреми да убеди себе си в правилността и полезността на вършеното злодеяние. Именно тук всесилното зло е най-безсилно, защото то не познава природата на съвестта, не знае, че тя не му е подвластна, дори всичко друго да е покорило под своята власт. Съвестта е като рецепторите за болка на тялото – те изпълняват предпазващи функции, за да опазят човека и човек престава да изпитва болка чак когато вече е мъртъв. Катрин, както и шекспировите злодейци, не знаят природата на съвестта, не знаят, че тя е сянка, която неизменно придружава деянието, убитите са в гроба, целта е постигната, следите са заличени, а очакваната радост напълно отсъства, изместена от угризения – „умът ми е гнездо на скорпиони“, стене лейди Макбет.

Когато злото е вършено от користни подбуди, съвестта рано или късно се събужда – Шекспировата Макбет налудничаво мие ръцете си, но те все остават оцапани в кръв. Филмовата Лейди Макбет сякаш е по-безкористна в злодеянията си, те изглеждат като справедливо възмездие, затова нейната съвест като че ли не изпитва угризение, но въпреки всичко тя вече е обсебена и неспасяемо подвластна на злото, в нея не е останало нищо човешко, тя вече изглежда напълно ненормална, когато в съзнанието ѝ се заражда мисълта да убие детето, което предстои да се роди.

С изящно кинематографично майсторство и психологическа достоверност е проследена и защитена метаморфозата на безропотната съпруга във властна изкусителка и безсъвестна убийца. И при Катрин, както и при крал Макбет и лейди Макбет постепенно се усилват признаците на изгубване на ума и нормалния разсъдък.

Всички автори, които интерпретират сюжета на лейди Макбет, ни казват: Човекът престава да бъде човек, когато прекрачи границите на човешкото. Злото разчовечава.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЗащо PISA не е в българското училище
Следваща статияСреща