Много рядко се изрича фактът, че църквите, храмовете са всъщност болници, в които човеците търсят лекуване на душите си. Такова лекуване, каквото нито една друга болница не предлага.
В телевизионното студио водеща беше Мира Добрева. Гостът ѝ – лекар-анестезиолог, бивш министър – зададе реторичен въпрос. Може би знаеше, че питането му след няколко минути ще намери точния човек за отговор. Защото след доктора в същия стол седна свещеник, натоварен с големи отговорности в управлението на Софийската епархия. А питането беше: защо „църквата“ не затвори храмовете на Великден? Трябвало е да го направи, ако не друго, като уважение към държавната власт.
Лекарят беше д-р Мирослав Ненков, опитен специалист във Военно-медицинска академия. Свещеникът беше отец Ангел Ангелов, духовен надзорник на Софийска епархия и предстоятел на храма „Света София – Премъдрост Божия“.
Не знам дали отецът е гледал на екрана отвън, докато е чакал влизането си в студиото. Навярно не е чул точно това чудене на лекаря. Но той така или иначе трябваше да отговори на куп други въпроси, зададени от водещата. Мнения и реплики, записани от анонимни анкетирани и поименно пратени до предаването. В 90 процента от случаите, отношението на анкетираните, на съвременните българи към т.н. „църква“ (този термин е крайно изменчив в разбирането на всеки, носи условно съдържание, но се използва от всички, постоянно и на едро), та значи отношението към нашата църква съвпада с отношението, което на драго сърце изразяваме и към българската държавност.
Църквата „трябваше да направи“ това или онова. Църквата „не трябваше да допуска“ едно или друго. Църквата „трябва да се приближи“ до хората. Църквата „трябва да покаже“, че… Църквата „трябва да се откаже“ да… Църквата „трябва да престане“ да… Повечето зрители искаха да изразят принципни и общи липси, които усещат от страна на църквата. А д-р Ненков имаше едно просто искане, но със символен характер. Повтарям: храмовете да останат затворени за Великден не само като чиста противоепидемична мярка, но и като знак, че ЦЪРКВАТА УВАЖАВА ДЪРЖАВАТА.
Ето че за един интелигентен човек, какъвто е д-р Ненков, за един хуманитарен специалист, експерт, който освен това има непосредствен опит в държавната администрация на най-високо възможно ниво (министерски кабинет), за него съществува фундаментална разлика между Църквата и Държавата. Йерархическа разлика. И същевременно двете се намират в диалектическа връзка, тоест едното не може да подминава другото. В представата на лекаря очевидно едната институция дължи уважение към другата. Това със сигурност не означава, че според д-р Ненков Държавата не дължи уважение към Църквата, разбира се. Той самият вероятно изпитва уважение към църковните институции. Но когато се стигне до практиката с главна буква, до взимането на решение в името на някаква реална и професионална полза, тогава става ясно – според отношението – че едната институция може спокойно да се оттегли от някакви свои практики (в случая литургически), защото практиките на другата институция, държавната, са много по-валидни, по-реално свързани с живота и неговото опазване. Накратко, светският доктор не може да допусне, че това понятие, „църквата“, е специфична реалност, а не (само) институция. Той, както и повечето участници в актуални дискусии, като че пропускат, че църквата не се изчерпва само с красиви сгради със символично значение и специфично облечени мъже, които извършват някакви действия в тези сгради. Не ни хрумва версията, че църквата като институция се занимава – не по-малко, отколкото болницата „Пирогов“ – с ЛЕКУВАНЕ. Наистина, много рядко се изрича фактът, че църквите, ХРАМОВЕТЕ СА ВСЪЩНОСТ БОЛНИЦИ, в които човеците търсят лекуване на душите си. Такова лекуване, каквото нито една друга болница не предлага. Защото светската наука в крайна сметка минава през физиологията и достига най-много до психологията. Отвъд една граница обаче човешката нужда в нас започва да се превръща в потребност, която засяга нещо повече от психиката. Тя засяга душевността, а това е обект на друг тип духовна практика, на една цяла култура, която е църковността. Това е нейната особена функция – да лекува това, което е нелечимо по никакъв друг път, освен с тайнството, даващо надежда.
Има различни видове заплахи за нашия живот и различни видове спасение. Има заплаха от пожар и затова имаме пожарна. Има опасност от удавяне и затова на най-посещаваните места по бреговете има спасителни постове. Има и една много по-голяма заплаха и тя е генералната заплаха от отчаянието, обезсърчаването пред фактите и тормоза на смъртта като повсеместно нещастие. И затова от хилядолетия – много преди да има медицина в съвременния ѝ, социално организиран и финансирано подреден вид, много преди здравната каса – съществува духовната християнска практика.
Църквата не се занимава с това да демонстрира уважение или неуважение към светската власт. Всички хора, които са граждани, се подчиняват на светските закони. Но има и друго. И сега ще се обърна към д-р Ненков с по-непосредствени думи. Защото преди да го познавам като министър на здравеопазването, като сериозния и ангажиран лекар, какъвто е днес, за мен той е Мирослав, момчето, което бе мой съученик от първи клас.
Приятелю, църквите, както и да ти изглежда на теб – могат да бъдат казани много неща за тях, но едно е много вярно, – храмовете са болници, те лекуват, в тях хората лекуват душата си. Това, че в момента може би нямаш нужда от такова лечение или смяташ, че то не се случва в християнския храм, не означава, че мнението ти на терапевт и специалист е меродавно. Не за десетки, не за стотици, не за хиляди, а за милиони и милиони хора в историята и в сегашния момент храмовете са болници. И до голяма степен да ограничиш достъпа до тях… Просто не става така. Не че понякога не е наложително или невъзможно по някакви технически причини. И вярвай ми, това беше направено от много духовници, но тихо, спокойно, с лични призиви. Направи го лично и българският патриарх, с думи, които вярващите хора ясно са разбрали и са разчели в тях посланието – как да се държат и къде да отидат или къде да останат в дните на Страстната седмица. Ето ти една разлика между църквата и държавата – тишината на разговора, личното познанство с човека, на когото имаш да съобщиш нещо. Като разликата между зрителите на онова телевизионно предаване, в което ти участваше. За хората, които не те познават, ти си човек с научна титла и дълга визитка, бивш министър, експерт, сериозен мъж, в чиито ръце е човешки живот всеки ден и по много пъти на ден дори. Но освен това, за мен ти си Мирослав от първи клас, познавам една реалност на твоя живот и тя е уникална реалност, защото е част от нашето общо детство.
Хората, които са в църквата, се познават един другиго по подобен начин – не само като граждани и субекти/обекти на социални процеси. Хората в църквата живеят заедно, поне за минути, но заедно. Извън вратите на храмовете този живот – невидим като детството, като вътрешната реалност на човека – този живот продължава.
Драги Мирославе – и тук завършвам фамилиарното отклонение и се извинявам за него, – ние имахме хубаво училище, прекрасна учителка. Не можем да се оплачем от нашето образование, иначе и ти нямаше да станеш отличния лекар, който си днес. Но има една липса в нашето образование. Ще ми се да ни бяха преподавали не само познатата патриотична история, в която нямаше много думи за мястото на духовниците като лидери на народа ни. И никакви думи за християнството като философия и духовна мисия, облагородила племена, царе и създала по същество законността, която днес наричаме демокрация. Ще ми се да ни бяха учили не (само) на „Морал и право“, но и на история на българската църква като неразделна част от историята на българската държава.
Има нещо, казано толкова просто и ясно, колкото и неочаквано. Думите са на отец Георги от Жегларци в документите от преследването му през 1968 г. Той се обръща към своите прокурори: „аз съм честен служител на Църквата, благодарение на която вие днес сте българи и заемате тези постове“. Да, всяка държавна власт у нас произтича от държавността сама по себе си и от националната ни независимост, които от своя страна са плод на духовната дейност на църквата, опазила най-важните градивни елементи за нацията.
В последните векове българската държавност по-дълго е опазвана в църквите, отколкото в институциите на самата държава.
Също като лечението – има болници, които лекуват тялото, има и друг вид болници.
Казано по-образно, лекарите могат да бъдат и в бяло, и в черно.
Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Партиен дом“, „Кристо и свободната любов“, „Господин М.“, „Балкански ритуал“ и на сборника с разкази „Свещена светлина“ (отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
