0
423

Леки сетива

„Отмъстителна поезия”, Златна Костова, Black Flamingo Publishing, 2016

zlatna11

Книгата със стихове на Златна Костова е едно цялостно удоволствие и удовлетворение за сетивата на читателя. Прекрасно оформена от Кирил Златков, с фотографиите на Яна Лозева. И с редактор като Аксиния Михайлова. С издател, който видимо държи на това, което прави.

Признавам, че познавам Златна Костова като преводачка и  журналистка, но това е първата ми среща с нейните стихове. И тази среща е изненадваща и вълнуваща за мен. Надявам се, ще бъде такава и за читателите, които ще прочетат поезията й. Защото тук имаме поезия. Със способността й да преминава през сърцето, да привлича неусетно в думите, да постига съпреживяване на настроения и състояния. Да ги изговаря в тяхната проумяна и почувствана същност.

„Бяс”, „С педя по-висока”, „Утопия” – жената в тези стихове е многолика, непредвидима, завладяваща. Не толкова защото знае, а по-скоро защото се оставя на неяснотата. Потъва в нея, приема я. Тя се пита дали е „ангел” за някого, или пък „наказание”? Отговорите никога не са еднозначни, поетесата го съзнава и това съзнаване е втъкано в стиховете й.

„Отмъстителната” поезия на Златна Костова е удивително способна да спре поглед на малките неща, но е още по-способна да усеща значимостта на мига. Онзи, в който всъщност се случва важното – влюбване, съмнение, питане. Или просто мига, в който се мълчи. Тази поезия „разказва” малки истории – за „летни планове” или за „ядене на плодове”. Тя неусетно овладява сетивата на читателя, той я приема толкова за своя, че може да се слее с героинята. С нейния романтичен поглед към света и любовта, с лекотата, с която приема и привързаността, и отдалечаването. Но най-вече със способността да запази любопитството, очакването, вярата, че мечтаното не може да бъде разрушено.

И всичко това – със спокойствието на мъдър и зрял човек, с вдъхновението на дете.

Това са стихове, в които любовта сякаш „свети”. Не с блясъка на илюзорното, а чрез приемането й в добрите и лошите моменти. В съмненията и прошките, в болките и надеждите. Поезия, която звучи тъй всекидневно, а е способна да изгради свят от много „вечност”. Книга за обичащи и обичани.

 

Контрапункт

Преструвам се пред себе си,

че не съм чула думите ти,

признанието за …

признанието във …

че не си казал онова,

което ми каза,

 

но докато те слушам,

усещам как премалявам от вълнение

и колко силно искам

да бъда с теб,

без да имаме история,

без да имаме бъдеще,

да вървим прегърнати

по тихите улици

на това чуждо градче,

да спираме да се целуваме

под всяко старо дърво

с надеждата,

че ще се опазим

 

от дъжда.

 

 

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияОще следсъборни мисли
Следваща статияКапитанът на кораба