Начало Сцена Леонс и Лена, Бюхнер и състоянието на човешкото
Сцена

Леонс и Лена, Бюхнер и състоянието на човешкото

4498
Алексис Мустън, Скица на Бюхнер, ок. 1835 г.

„Леонс и Лена“ от Георг Бюхнер, превод Ирина Илиева, режисьор Боян Крачолов, музика Явор Милчев, костюми Никол Трендафилова, участват Васил Дуев, Галя Костадинова, Деница Даринова, Димитър Крумов, Иван Николов, Симона Здравкова. Yalta Art Room, премиера на 7 и 8 януари 2023 г.

„Леонс и Лена“ познава малко сценични реализации в България. Наглед по-често е играна в немскоезичния свят. Качена на сцена едва през 1895 г., първата заслужаваща внимание постановка там е от 1923 г. Запомнящите се след нея обаче са малко повече от дузина. Писана през 1836 г. по повод конкурс за комедии, чийто срок 22-годишният Бюхнер на това отгоре пропуска, тя носи на титула си заблуждаващото „комедия“, водещо до серийни недоразумения. Подвеждането към търсенето на смехотворност, както и на опори в романтизма (към който Бюхнер е скептичен), в утопията, феерията, антиутопията и т.н., е сигурен пътеводител към провал.

През 1836 г. Георг Бюхнер е отново в Страсбург, сега поради преследването му в Хесен като революционер. Сам той твърди, че прекарва дните със скалпел в ръка, а нощите си – над книгите. Тъкмо през тази година защитава дисертацията си „Изследване върху нервната система на мрените“ и представя лекцията „За черепните нерви“. В залата за дисекции той се вижда заобиколен от механизми-мъртъвци, а присмехът си описва като смях над човека само затова, че е човек, срещу което не може да се стори нищо.

Боян Крачолов предлага впечатляващо прецизен прочит. Бюхнер застава гневно срещу човека, приемащ себе си за механизъм. Срещу бленуването по едно общество от мъже и жени, които да са изкуство и механизъм, чиято механика да е безотказна поне петдесет години. При него става дума за самодостатъчни механизми с нерви, сетива, емоции, воля, разум, сред които и „механиката на любовта“: за „невроналната машина човек“ в цялото ѝ великолепие. Разгръща се един колабирал космос без история и без движение. Човекът е вцеден в луковица от вкарани една в друга кутии, отварящи се една след друга: в големите има малки, а в малките – съвсем нищо.

В писмо до годеницата си от 1832 г. Бюхнер описва съвременния му човек като „топка за игра на историята“ и като „пяна върху вълната“. Този човек мисли, върти правилни силогизми, интуитивно или преднамерено повтаря Фихте или Хегел, но си остава акциденция на своята субстанция – своя крал и педагог. Универсалният космически принцип в този „спинозистки“ свят е скуката, бягството от която се оказва невъзможно. Дори смъртта не е такъв изход. Механизмът не изгражда, той възпроизвежда и се руши. Неговата утопия е съвършеното бездействие, безвремието, монотонията. Ако би могла да се извлече някаква идеология, тя е идеологията на радикалното насилие. Бюхнер спира дотук: до установяването на липсата на живот и разфасоването на трупа.

Крачолов не слага акцента върху механичността на персонажите, даже там, където Бюхнер я изкарва директно на сцената. Заедно с това не се опитва да замаже фрагментарността на текста, а тъкмо напротив – основава се върху нея. Затова няма да се притесни да „подкара“ публиката си още от фоайето чрез знакова сцена между Леонс и лазещия през краката на зрителите Валерио. Тази линия ще се продължи в залата. Забележителен е начинът, по който е овладяно пространството, в което са разгърнати три или по-скоро четири сцени. Разпадането на човешкото, тълкувано от Бюхнер, се внушава основно чрез фрагментирането: на текста, на пространството, на времето, на антропологическото. Тъкмо в негово име се обобщават роли и сцени, синтезират се ситуации.

Актьорите, всички без изключение, демонстрират много висок потенциал и „покриват“ нелесната режисьорска интерпретация. Трябва да призная, че представлението, което гледах, а именно предпремиерата, ме задължава да говоря тъкмо за потенциал. Съвършено убедени, че трябва да се предпазват от натурализма, те тръгнаха от „горно до“ и почти не напуснаха тази „екстатична“ тоналност. Така представена, постановката остави усещането, че е или твърде равна, или твърде дълга. Разполагам с вътрешна информация, че следващите представления показват тенденция към преодоляване на това състояние. „Разопаковането на луковицата“, изградено от Бюхнер, предполага тъкмо разнообразие, много-образност на клонененето към човешкото нищо.

„Леонс и Лена“ на Боян Крачолов и неговия екип, както в концептуалната си част, така и в сценичната си реализация, изисква специално внимание. Тя предлага радикален поглед към човешкото, към неговата нищета, и стои в продуктивен контраст с масовия нагон да се обслужва самодоволството на днешния човек.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Свързани статии

Още от автора