0
1892

Летни размишления (3)

*** 

Когато плуваш на кораб, изведнъж си даваш сметка, че накъдето и да водят пътищата ти, винаги си оставаш „на място” спрямо небето.

Перифразирам по памет една интуиция на художника авангардист Алцек Мишев от срещата му с публиката в София (в галерията „Swimming pool”, където в момента е и първата му изложба, откакто преди близо половин век е напуснал родината си). В историята на съвременното изкуство Алцек Мишев си остава като Плувеца. През 1982 г. той осъществява прочутия си пърформанс „Преплуване на Атлантическия океан”. За целта го пренасят в аквариум – като „златна рибка” – на борда на кораба „Куин Мери 2” – от Лондон до Ню Йорк. По време на цялото това пътуване Алцек Мишев си поставя за цел „сам” да преплува океана. Ето защо стриктно – 4 часа сутрин и 4 четири часа следобед – той плува в огромния басейн на „Куин Мери 2”, за да избяга от регулярността на презокеанския рейс, подчинен на законите на движението (комуникацията) на съвременната цивилизация, както някога отшелниците са се оттегляли в пустинята. А по-късно – въпреки огромния медиен шум около неговия пърформанс, който би могъл и да прерасне в „златен дъжд” – той не се поколебава да изобличи фалша на съвременното изкуство (като пазар за много пари), оставайки верен на самия себе си. Че и написва книгата „Моите лъжи”, по думите му изпреварваща с десетилетия някои от съвременните битки с „фейк нюз”.

Седнал на ръба на празния басейн в уникалното покривно пространство на галерията Swimming Pool, където се оглежда цялото небе в центъра на София, Плувеца се върна далеч назад в детството си – към Дупница, където някога се заражда идеята „да преплува океана в басейн”. Подтикът идва от ограничението – от тогавашните телени мрежи по границите на несвободна България – и от разказите на негов вуйчо, завършил право в Гренобъл, за това, че има и „друг свят”, където хората пътуват свободно, че има толкова големи презокеански кораби, на чийто бордове се побира дори басейн с олимпийски размери. За малкия Алцек „басейнът” се изчерпва с градинския маркуч в летните жеги. Сетне у него назрява усещането, че всеки има собствения си „гьол” или собствения си „вир”, който трябва да изплува. И след като през 1971 г. „отплува” по нелегален начин от България, един ден той „улавя” отразеното небе, преплувайки по своя си начин океана.

 ***

Странно защо художниците или фотографите често добавят огледало в творбите си? С какво отразеното в него „вторично изображение” променя замисъла, защо толкова привлича погледа, сякаш е по-ярко или по-контрастно от оригинала? Нима удвоеният в отражението си предмет е „по-автентичен” в представите ни? Може да се твърди единствено, че удвоявайки се в огледалото, той поне не се раздвоява, а по някакъв необичаен начин ни въвлича в собствената си илюзорност.

По същия начин и отражението във водите на някое езеро тайнствено „снема” оригинала, потапяйки го заедно с това в облачното или безоблачно небе. „Толкова обикновено подобие”, както го определя в прозата си Пушкин. Зависимостта в случая е от фона на „срещата”: в контура на отразения образ има нещо смайващо и непонятно, идващо неясно откъде. „Има” го и сякаш го „няма”, като идея в Платонов смисъл. Дали тук не се крие и предусещането за „небе на земята”?

***

Небето е отражението на Рая: то сякаш е мястото на първото „докосване”, където въображаемият ни наглед се сблъсква с невъзможността на думите, които все още не са се превърнали в слова. По-късно Хайдегер ще определи тази изначална всепълнота като „просвет”.

Дали заради това, без този „просвет”, мъчително трудно отделяме нещата от техните сенки?

Все попадаме на сенчестите страни на нещата; дори в любовта търсим „сянката от любов”.

***

Ние (почти) не се променяме: ситуацията се променя. Сезоните се сменят, дори най-ярките цветове избледняват, проливните дъждове уталожват жегата, „изчезват като вода, която се оттича, като разпуснал се охлюв” (Пс. 57:8), а човекът си е винаги един и същ – поне в същността си. Съществуването му непрестанно бива накърнявано (дори съкращавано) от историята на собствените му деяния, уж „предхождащи същността”. Ала не някаква История (с главна буква) твори човеците, а именно те, бидейки сътворени, упорито я добутват до някакъв, неясно какъв край.

Всеки опит за осмисляне на историята в дефиниции е измамен социален детерминизъм.

Светът си остава неопределим, в което е човешката свобода.

Единствено така тя може да осъществи себе си, тъй както и „истината ще изникне от земята, и правдата ще надникне от небесата” (Пс. 84:12).

Някой ден.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияДецата на войната
Следваща статияСвета Богородица в Петричани