3
1445

Либерализъм без свобода?

Идеята за пазара в практически превод днес

огнян1009

Въпрос от първостепенна важност е доколко пазарът, особено съвременният капиталистически пазар, е изобщо възможно поле за реализация на индивидуалната свобода.

Напоследък публичният дебат около принципите и практиките на либерализма се разгаря с нова сила по цял свят след повече от две десетилетия широк консенсус. Така, далеч от това да остане да битува като мъртва или приемана по подразбиране догма, либерализмът всъщност оживява отново.

България, разбира се, не е изключение от този процес. С няколко свои неотдавнашни статии Даниел Смилов артикулира важни позиции в този дебат [1]. Това, което основно тревожи д-р Смилов, е налагането на един по неговите думи „карикатурен” образ на либерализма, който го обвързва със социалния произвол и изключване и го очертава като идеология, трудно удържаща в себе си идеята за справедливостта.

В източноевропейски, включително български, контекст част от заслугата за този образ според Смилов се пада на враговете на либерализма с техните злощастни посткомунистически предразсъдци. Но друга част от проблема той вижда също така в определена симптоматична самоинтерпретация вътре в либералните среди. „Оттегляйки се от дебатите за еманципаторска, прогресивна политика, която да изравнява шансове и да приобщава, либерализмът отваря огромно пространство за „революционни” теории – от леви и десни екстремизми до Ислямска държава – които не вещаят нищо добро.”

Оттук основната теза, която Смилов издига, гласи, че в действителност либерализмът е съвместим със социалната справедливост. Със своите обзорни и по своята амбиция просветителски текстове той показва как традицията на либерализма е далеч по-богата и многопластова, отколкото личи от обичайно тиражираните представи за нея. Вземайки повод от тях, бих желал на свой ред да добавя няколко критически щрихи в картината.

Смилов ясно поставя политическия либерализъм на присъщата му интелектуална основа, идваща от зрялото Ново време. В нея той посочва два основни принципа: демокрация (властта се излъчва посредством пряко гласуване) и конституционализъм (вкл. разделение на властите и защита на правата), които по неговите думи вече представляват „основен, безалтернативен модел” за развитите западни демокрации.

Все пак основна тема в изложението на Смилов е другият обществен феномен, който с право сме свикнали да свързваме с либерализма – свободният пазар. Но каква е взаимовръзката между демократичен конституционализъм и капиталистическа икономика? Каква е зависимостта между политически либерализъм и пазарен либерализъм? Защо периодът на еманципиране на капитала от политическото съвпада с периода на задълбочаване на така притеснителния демократичен дефицит? Жизненоважни теми, които авторът оставя без обсъждане.

Това нямаше да представлява огромен проблем, ако текстовете на Смилов не се градяха до голяма степен на внушение, работещо от положената „безалтернативност” на политическия либерализъм към една някак уж естествено произтичаща от нея необходимост на пазарния такъв [2]. Това най-ясно личи в първата му статия, където от горепосочените общи принципи на политическия либерализъм, той набързо се прехвърля на предполагаемо защитаваната от Джон Ролс „пазарна демокрация” [3].

Че политически и пазарен либерализъм не се имплицират взаимно сочат очевидни контрапримери като социалната държава или държавата от Хегелов тип. Както Смилов точно отбелязва, либерализмът в най-общ смисъл стъпва върху модерното схващане за индивидуалната свобода: на свободата като негативно право да мога да върша каквото не би пречило на другите, но също и да упражнявам своята лична съзидателност. Въпрос от първостепенна важност е обаче доколко пазарът, особено съвременният капиталистически пазар, е изобщо възможно поле за реализация на тази свобода.

От 80-те години насам социалната държава на Запад е в процес на постепенно, но неумолимо разглобяване тъкмо от пазарния либерализъм и абсолютизирането на определен тип схващане за икономическа ефективност. В контраст с това в класическите си варианти от ранното Ново време либерализмът черпи сили от една нова за времето си координация между индивидуална свобода и обществена отговорност.

През големия XVIII в. класическата либерална мисъл е в своя разцвет. След Джон Лок съчиненията си пишат бащата на икономиката Адам Смит и предтечата на съвременната идея за гражданско общество Адам Фъргюсън. В своя Втори трактат за управлението Лок впряга като почти взаимозаменяеми идеите за право и собственост и гради революционна аргументация в подкрепа на бунта срещу потъпкващите ги управници. Но пак там той разгръща една мощна теория за произхода на собствеността от труда, положен като смисъл на човешкия живот.

Това е време, когато „пазар” звучи освобождаващо в контраст с принудата на наследствените привилегии, а commerce на ползващите тази дума европейски езици означава не само търговия, но и най-вече „общуване”. Днес да наричаме по този начин механизма на световния капитал би било проява на странен, но прецизен вкус – ако тогава търговията е била общуване, то сега и общуването е търговия. Когато Кант пише своята студия Към вечния мир[4], той дава красноречив израз на битуващата в тогавашната култура интуиция, че народите се обединяват или посредством войната, или посредством търговията – идея, залегнала в създаването на либералното наднационално политическо тяло на Европейския съюз. Днес знаем, че те общуват най-добре посредством двете заедно.

Оставяйки встрани историческия поглед, с който Смит и Фъргюсън слагат на нова основа политикономическия анализ, Смилов пропуска да отбележи в каква голяма степен положителната сила на идеята за пазара произтича от наследени от XVIII в. нагласи, някои от които обаче са се превърнали в изпразнени от реалното си съдържание лозунги. Достатъчно е да споменем все още радващите се на широко обращение злоупотреби с метафората на Смит за „невидимата ръка”, която обаче при него черпи вдъхновение от стоически концепции за божествения разум и световната хармония. И наистина, в речника на определени съвременни идеолзи думата „пазар” функционира вече като синоним на „световна хармония”.

Вместо да проблематизира функционирането на идеята за пазара в твърде различните условия днес, Смилов сякаш я взима за даденост и ни насочва към по-нови формални теории на политическата рационалност, представени като целящи да я оправдаят. Но такива теории далеч не винаги притежават най-добрите ресурси да отчетат въпросната промяна в характера на пазара – а когато я отчитат, действително я подлагат на критика.

Ролс наистина прави пробив (през 70-те) със своята вдъхновена от Кант версия на либерализма – с тезата, че справедливостта е централна политическа ценност, както и с гледището, че всяка несъвършена реална ситуация следва да има за свой коректив една идеална теория. Но ключовият за концепцията му експеримент с „булото на незнанието” предявява прословутото изискване за разумен плурализъм и социабилност от страна на всеки индивид – така, както класическите либерални мислители предполагаха, че човекът е обществено животно по природа амбициозно, но дружелюбно. При нарастващите нетолерантност и омраза, извиращи от неравенствата, системно генерирани тъкмо от логиката на съвременния пазар, подобно изискване следва да ни подсети, че понякога идеалното е идеално спрямо някоя друга реалност, не спрямо наличната [5].

Толкова по-интересно е, че в късния си magnum opus, Justice as Fairness (2001), Ролс критикува именно актуалната свръхконцентрация на капитал, която според него създава силно изкривяващи дисбаланси в политическата справедливост. Изглежда „демокрацията на собствениците” у Ролс не е непременно съвсем същото като „пазарната демокрация” у Смилов.

От своя страна, теорията на Роналд Дуоркин предполага едно проблематично твърдо разграничение между естествен талант и амбиция за труд. Концепцията му за пазар на застраховки, смекчаващ резултиращите неравенства в изходните позиции на всеки, е любопитно решение, предвид особения живот на капитала от финансови деривати, довел до настоящото състояние на перманентна криза.

Ясно е, че тези проблеми далеч не могат да бъдат избистрени в една кратка публицистична статия. Като богати и силни теории концепциите на Ролс и Дуоркин подлежат на многобройни оспорвания и разбягващи се интерпретации. Сред заслугите на текстовете на Смилов е, че той изобщо ги лансира в публичния дебат.

Без изрично да назовава като свой противник т.нар. неолиберализъм, авторът привежда поредица от аргументи, целящи сякаш да докажат, че либерализмът може да бъде и социален. По аналогичен начин в една друга скорошна статия той се опита да ни убеди, че автентичната левица е либерална (в неговия смисъл), т.е. пропазарна[6]. Но тъкмо неолибералните развития след 80-те може би следва да ни правят предпазливи към всяка възхвала на пазарните отношения, дори когато тя е направена с куп уговорки. Свидетели сме на повсеместното комодифициране на здраве и образование, нахлуването на бизнес и служби в личното пространство, финансиализирането на икономиките, пренасочването на публичен ресурс, надвисналия екологичен колапс… Това са моменти, чийто произход в съвременния капитализъм Смилов не разглежда в своите анализи.

От друга страна, той е съвсем откровен относно идеологическата цел, която си поставя: „безспорно ефективността и свободата на пазарните решения трябва да се използва максимално, да се създава широка социална база от предприемачи, средна класа, хора, независими от общественото преразпределение. Но решенията, които се предлагат, трябва да бъдат атрактивни и за останалите: те също трябва да са убедени, че политическият модел се отнася с уважение към техните права и интереси.” Това може да бъде четено и превратно: след като пазарът е разрушил „социалната база”, то тя „трябва да бъде убедена”, че това се е случило в неин интерес.

На системно генерираното от съвременния пазар (не само в национален, но и в глобален план) социално изключване Смилов предлага да реагираме с палиативни и по същество отново пазарни мерки като ваучери и бонове. В български контекст той издига точни аргументи против предлаганата образователна реформа, включваща съмнително въвеждане на принципа „парите следват ученика” и държавна подкрепа за частните училища [7]. Но пропуска здравната, която с тристепенната си система би унищожила солидарния момент в осигуряването и би систематично изключила широки слоеве от здравни грижи, осъждайки бедните не само на бедност, но и на болест.

Разбира се, и двете реформаторски инициативи са естествено следствие от неолибералната логика, свеждаща публичните блага до предоставяни от администрацията услуги и гледаща на държавата като просто един от агентите на пазара, който в случай на нужда следва да подпомогне другите. Изобщо Смилов (в това той не е изключение сред новите либерални автори) така и не успява да мисли социалното, т.е. общественото, извън регистъра на пазарното.

Ако в ранната модерност политически и пазарен либерализъм някога възникват ръка за ръка, то днес те изглежда са неразривно свързани. Трудно е да си представим съвременния пазар без поддържаща го държава. Тук опираме не само до простия факт за необходимостта от цялата огромна юридическа и административна машина, поддържаща фундаменталната институция на частната собственост. Развитието на капитализма през 90-те и особено през новия век болезнено изкара наяве как капиталът все повече разчита на държавни интервенции в уж свободните пазари – интервенции, така добре познати ни под формата на austerity measures и bailouts. Нещо повече, той се ползва от тях, за да трансферира и концентрира свободно, но системно публични блага в частни ръце.

Проблемът не е, че у нас, четвърт век след 1989 г., посткомунистическото минало остава да тегне, изкривявайки идеята за свободата и съчетаемостта ѝ със справедливостта. Проблемът не е и във вулгаризацията на либералната идея за свободен пазар. Проблемът е, че по същото време самата реализацията на тези идеи пое нов курс в глобален мащаб.

Привидността за свободно асоциирани индивиди беше снета от дейността на безличния финансов капитал. От ограничител за кипящия пазар самата държава се превърна много повече в негов инструмент. Припомняйки си малко странната напоследък българска словоупотреба, можем да кажем: актуален стана проблемът за деградирането на демокрацията в посока олигархия.

Така за изненада на онези поддръжници на либерализма, които Смилов желае да обори, актуалният въпрос изобщо не е: по какъв начин е възможен пазар без (или с минимум) държава? Актуалният въпрос е (нещо, с което той по никакъв начин не би се съгласил): по какъв начин е възможно общество без пазар – такъв, какъвто го познаваме днес? И доколкото обществото беше разрушено тъкмо от пазара, този въпрос вече е еквивалентен на въпроса: по какъв начин е въобще възможно общество сега? Само отговор в тази посока би ни придвижил към разрешаване на голямата задача, завещана ни от либерализма: осъществяването на свободата и справедливостта.

Класическите и новите либерални мислители могат много да ни помогнат да промислим това положение, не само с пропуските на своите теории, но и с онези елементи от тях, които техните съвременни либерални интерпретатори отбягват.

Доц. д-р Огнян Касабов е преподавател по естетика в СУ „Св.Климент Охридски“. Научните му интереси са в областта на естетиката, философията на Новото време и съвременната философия. Автор е на книгата Техника на природата, органика на изкуството (2014).


[1] <http://kultura.bg/web/изгубеното-в-превода-на-либерализма-i/> и <http://kultura.bg/web/либерализъм-пазар-и-равенство/>.

[2] Впечатляващо е как друг коментатор, от своя страна определящ себе си като консервативен – проф. Калин Янакиев, наскоро направи аналогичен, макар и далеч по-смел спекулативен скок: от прозрението в определени истини на християнското учение, той с лекота изведе „рационалната естественост на свободния пазар, капитализма и демократичната държавност”; <http://kultura.bg/web/доколко-европа-и-днес-е-на-разума/>.

[3] Това всъщност е само една от многобройните интерпретации на сложната теория на Ролс; вж. Tomasi, J. – Free Market Fairness. Princeton: Princeton University Press, 2012.

[4] София: Изд. на БАН, 1993.

[5] Самият д-р Смилов допусна, че коалирането на либералните ГЕРБ и Реформаторски блок с расисткия Патриотичен фронт е „идеологически изчистен” вариант на политическо действие – <http://m.focus-news.net/?action=news&id=1978713>. Но тук може би интерпретаторското смирение задължава да приемем, че той е използвал някоя от тези думи в смисъл, различен от обичайния.

[6] <http://kultura.bg/web/защо-лявото-е-в-криза/>.

[7] Вж. <http://kultura.bg/web/либерализъм-пазар-и-равенство/>.