0
1425

Лидери, дефекти и добродетели

Задачата на лидера е да преведе хората си оттам, където се намират,
дотам, където никога не са били.

Хенри Кисинджър     

Така е, несъмнено е така, но въпросните хора трябва първо да поискат, да искат да бъдат преведени: против тяхната воля може да ги преведе само деспотичният – не и демократичният лидер. А започвам с Кисинджър, защото му вярвам – дотолкова, доколкото е допустимо да се вярва на политик. Вярвам му, защото той години, десетилетия наред е водил като лидер съгражданите си, при това в моята политическа, в моята идейна посока: срещу господството на комунизма над десетки страни и народи. Водил ги е, водеше ги според мен не с нужната радикалност, но на фона на обстоятелството, че цяла фаланга негови колеги – професионални политици и държавници, анализатори, тактици и стратези на Студената война, политолози и съветолози – бяха далеч по-конформистки настроени от него и водеха Свободния свят не към противодействие, а към съдействие с лъжата и злото на Съветската империя, приносът на малобройните съмишленици на Кисинджър бе благодат за народи като нашия. От морална гладена точка, а тъкмо тя, както ще проличи в хода на текста, е във фокуса на вниманието ми, делото на Кисинджър е и успешно, и неуспешно, но, който е чел книгите му, знае, че той е оползотворил пълноценно опита си на политик – успешен и неуспешен.

Моята авторска задача в момента обаче е не да правя равносметка на каузата на Кисинджър – това той сам вече е правил неведнъж в изследванията и мемоарите си. Аз си имам свой собствен граждански път, белязан от свои победи, свои крушения, свои равносметки. Предпочитам да споделя тях, тях да преизживея с днешна дата. Това е по-трудно, по-болезнено, но и по-градивно.

В този смисъл ще тръгна от онова, което заявих преди някой-друг месец на срещата с германския президент Йоахим Гаук в столичния Военен клуб. Тогава казах по адрес на домакина на събитието – действащия български държавен глава – следното: „Когато един президент намери гражданския кураж и мъдростта да се разграничи от всички политически групировки, за да се превърне в президент на цялата нация, той заплаща този си акт на цивилизованост с една безмерна, космическа самота. Така той може да се окаже загубен и за собствената си партия, но е спечелен за народа си. В моите очи печалбата е по-голяма от загубата.” Така е според мен, така е явно и според Плевнелиев – според партията му обаче явно не е така. Защото малко по малко, свенливо, дискретно ГЕРБ му обърна с времето гръб, остави го сам в нелекия двубой с политическите му противници, а понякога дори партията му се солидаризираше тихомълком с тях. Колкото до мен, аз едва ли щях да тръгна да се себецитирам, ако резултатите от последвалите президентски избори не потвърдиха по един толкова горчив начин изказаните навремето от мен опасения. Оказа се, че Плевнелиев надхвърли партията си: докато той намери формата да се еманципира от ГЕРБ, ГЕРБ не намери великодушието да легитимира доблестното му политическото поведение. Така единственият президент, за когато аз бих гласувал отново и с двете си ръце, се оказа едномандатен – без подкрепата на партията му една евентуална негова кандидатура би била обречена. ГЕРБ пък загуби президентските избори поради тесногръдие и глупост, а с тях – и правителствената власт – отново поради тесногръдие и глупост. Загуби неочаквано за себе си, но за мен очаквано. Както щеше очаквано да спечели с Плевнелиев воглаве – може би без дори да се стига до балотаж. Но ГЕРБ искаше свой, партиен, ведомствен президент, какъвто пък Плевнелиев не искаше да бъде. Никой не формулира алтернативата с такава отчетливост – политическият език е език на условностите – но в същността си нещата стояха точно така, точно така начело на нацията ни междувременно застана президент, който гледа на Русия не като на заплаха, а като на упование. Като на заплаха новият ни държавен глава гледа по-скоро на евроатлантическата общност. Този му поглед говори, че следваната от него кауза е противоположна на каузата на Плевнелиев. И още нещо подсказват отправените от ген. Радев препратки: че, за разлика от предшественика си, той е не еманципираният и независим държавен глава, от който страната ни има нужда, а е партийно обвързан. Обвързан с най-ретроградната национална политическа сила, обвързан така яко и така всестранно, че едва ли ще намери силите да се развърже – цял един мандат. А (Боже, опази!), може би и втори.  

По стечение на цяла поредица обстоятелства от исторически и народопсихологически характер, които тук няма да разисквам в детайл, националната ни политическа култура не е на равнище и не отговаря на ситуацията – тя носи отпечатъка по-скоро на Балканите, отколкото на Европа. Това състояние илюстрират и крамолите, съпроводили последната предизборна и изборна кампания за държавен глава – илюстрират го и резултатите от надпреварата. Отношението на най-крупната политическа сила у нас говори, че ГЕРБ предпочита да гледа на президента като на свой неофициален партиен пълномощник. В тези си претенции ГЕРБ не е с нищо по-лош от останалите политически партии, но с нищо не е и по-добър от тях. Всички те са целели (къде по-откровено, къде по-перфидно) да превърнат президентската институция в своя неформална партийна агентура и всички малко или много са успявали да го сторят. Президентът Първанов стигна най-далеч в този деструктивен път – в негово лице президентстваше чистосърдечно неокомунистическата му партия. Най-потресаващ, най-циничен пример в това отношение днес пък е назидателно размаханият пред новоизбрания президент пръст на БСП – традицията трябва да се съблюдава. Показателно е отправеното от водещи функционери на тази властолюбива партия предупреждение към ген. Радев да следва неотклонно партийната ѝ линия – показателна е и безгръбначността, с която генералът реагира (или по-точно не реагира) на наглия партиен ултиматум. Предупреждаващите явно не схващат един от фундаменталните принципи на демокрацията – разделението на властите, явно не го схваща и генералът. Или, по-точно казано, схваща го, но предпочита да го пренебрегне, готов е да го пожертва в интерес на покровителите си. Това е в стила на царящия в редиците на българските социалисти авторитаризъм, но е в разрез с вековните демократически традиции и практики, които на родна земя са много, много дефицитни. Подхранван от тяхната дефицитност, този разрез не вещае нищо добро за бъдещия ни път. Плевнелиев го съзнаваше и затова отказа да бъде ген. Радев – на една партия един генерал стига. Дори когато, както често става не само в България, кандидат-президентът тръгва от редовете на една определена политическа сила, в качеството си на държавен, на общодържавен лидер негова морална и негова обществена задача е да замени партийността с държавността, тяснопартийния – с националния интерес, конюнктурните цели на партията, на която довчера е служил – с дългосрочните перспективи, към които да поведе народа си днес. Струва ми се, че Плевнелиев пръв се опита да направи тъкмо това – и опитът му се оказа успешен. Тъкмо тази му успешност се оказа пък ведомствен провал, който прекрати преждевременно политическата му кариера.

Ако окачествим този провал като парадокс, можем да продължим в тази посока с констатацията, че парадоксът е несправедливост към Плевнелиев. Според мен несправедливостта е не само лично към президента, а, доколкото той съзнателно рискува личната си кариера в името на цели, които я надвишават стратегически, и към нацията ни, към всички нас. Не знам дали и доколко морални категории като справедливост и несправедливост са съотносими към институциите. В „Смъртта на Помпей” Пиер Корней стигна до извода, че „справедливостта не е добродетел на държавата”. В „Юлий Цезар” Шекспир пък пише, че няма по-голямо злощастие от това да отделиш властта от морала. В цялата разнолика и противоречива историята на цивилизацията ни обаче властта и моралът са били по-често разединени, отколкото обединени. Най-малко родната история прави изключение от тази горчива традиция – не прави изключение и родната демокрация. Не справедливостта – ефективността е водещ принцип на всяка държавна институция. А (както и човекът) човечеството е така устроено, че присъщото на всяка държавност безкомпромисно преследване на ефективността често се заплаща с попътни морални компромиси, сиреч става за сметка на морала.

Струва ми се, че цял един мандат Плевнелиев се опитваше да съчетае малкото реална власт, с която разполагаше като български президент, с многото морал, който носеше като човек. И ако загуби преждевременно президентството, то е не защото не успя, а напротив – защото успя да го направи, успя да спечели моралната битка. (Единствен предшественик на Плевнелиев, който предприе подобен опит с неговата непоколебимост, бе д-р Желев.) За мен Плевнелиев бе успешен президент, и то в най-съществения смисъл: той съумя да се себесъхрани и себеотстои като човек, сиреч не позволи безчовечността, която съдържа всяка – и най-благородната държавна институция, да обезчовечи и него. Съумя, с други думи, да запази една животоспасяваща в нравствения смисъл дистанция между личност и длъжност – толкова, колкото е необходимо, за да не пожертва човека в интерес на държавника. Малко, броени са в цялата ни национална история държавниците, които са съумели да го сторят. Плевнелиев е един от тях. Наред с това той е най-светският ни президент и допринесе най-много за европеизирането ни, за приобщаването ни към цивилизацията. Той бе първият ни държавен глава, който съзря в ширещото се на Балканите русофилство бариера срещу пътя ни към Европа. Към която като нация ние хем принадлежим културално и исторически, хем все не смогваме да се приобщим актуално и политически. Според мен Плевнелиев не направи достатъчно за съхраняване на нашата чезнеща историческа памет за злодеянията на комунизма и за тяхното разобличаване, но направи повече от всички останали. Сигурен съм, че неговото редовно присъствие и на траурните церемониални тържества, обезсмъртяващи паметта на жертвите на комунистическия режим, и в наказателните концлагери, и на откриването на паметника на Георги Марков не бе само протоколно – той участваше в тези знакови събития не само като държавен глава, а и като човек и съчовек. Наред с това нейде към средата на мандата си той създаде към президентството комитета „25 години свободна България”, в рамките на чиято обществена дейност изнасяхме по училища и университети лекции, които демаскираха жестокостта и цинизма на тоталитарния режим. И всичко това – в един исторически момент, в който негови колеги и политици от първата фаланга честваха (честват и днес) деня на най-кошмарното ни робство – девети септември – като ден на освобождението на страната ни от един несъществуващ на родна земя фашизъм и полагаха (полагат и днес) венци пред пиедестала на най-малограмотния, най-дълголетния и най-брутален тиранин в цялата ни национална съдба. Всички тези почитатели на злото са воини от войнството на ген. Радев.

Като президент Плевнелиев разпозна, както споменах, имперска Русия като вековна и актуална заплаха както за света и Европа, така и (особено) за националната ни независимост – и не се побоя да го заяви и на родна, и на международна земя. Той предупреждаваше неуморно срещу тази зловеща опасност – дори тогава, когато неговите партийни съмишленици тръгнаха по пътя на външнополитическия конформизъм. Гражданският кураж на един държавен глава да защитава, когато това се окаже обществено необходимо, и непопулярни тези, също не е българско и балканско качество. Малцината родни държавници, които са дръзнали да го направят, често са заплащали тази си доблест с живота си. Плевнелиев заплати, слава Богу, по-ниска цена.

След споделеното дотук, онези, които не ме познават, биха могли да ме заподозрат в сервилност към най-високопоставения човек в държавата. Да тръгна да ги разубеждавам, значи да вляза в една отбранителна роля, която не ми отива и която по моему с нищо не съм заслужил в целия си полувековен граждански път. Не, няма да се себеобяснявам и себеоправдавам. Не ми трябва външно морално алиби – имам си вътрешно. Ето го: след като през всичките му президентски години никога, дори когато го е заслужавал, не съм написал нито ред в услуга на президента, след като в стотиците си публикации и интервюта не съм произнесъл и дума в негова подкрепа, да тръгна да го правя по користни съображения сега, след като мандатът му изтече, е, меко казано, нелогично. Особено след като Плевналиев недвусмислено заяви, че краят на президентството му слага край и на политическата му дейност. И, за да стана и малко личен, ще добавя, че в гражданския си път аз съм имал сериозни разногласия с действащия ни държавен глава – и той го знае. Знаят го и всички, които са следили националния обществено-политически процес през последните 4-5 години. А онези, които не са го следили, няма и защо да го знаят. Значи и да го оповестявам, няма защо. Настоящият текст е само опит да дам гласност на виждането си за обществения принос на един президент, на когото демократична България като цяло и демокрацията в България в частност дължат много. Президент, който бе повече европеец от сънародниците си и по-малко балканец от тях и затова стана жертва и на тяхното тесногръдие, а до голяма степен – на тесногръдието и на собствената си партия. Президент, който в каменистия ни път ни към Европа и света крачеше крачка пред електората си, но електоратът му отказа да го последва. Казано по-простичко, настоящият текст е опит да потърся отговор на съществения по моему въпрос защо президентът Плевнелиев не бе подобаващо разбран и оценен, защо неговият принос за доброто на нацията ни често оставаше незабелязан дори от привържениците му. Опитвам се, както споменах и в началото на текста, да споделя тревожностите и надеждите (или по-скоро безнадеждностите) си, породени от националната политическа ситуация. Именно да споделя – не и да съдя, а още по-малко – да разчиствам сметки и да търся обезщетения.                           

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияКъм Царството
Следваща статияКризи, елити, популизъм