0
1446

Лимонов

Еманюел Карер

Откъс от книгата за Едуард Лимонов, за която френският писател Еманюел Карер получава престижната награда „Рьонодо“ 2011. Изданието е на „Колибри“, преводът – на Росица Ташева.

„Лимонов“ е романизирана биография на Едуард Лимонов (р.1943 г.) – руски писател, политик, противоречива и ексцентрична личност. Бил е дребен бандит в Украйна; идол на съветския ъндърграунд по времето на Брежнев; клошар, после слуга на милиардер в Манхатън; моден писател в Париж, както и автор на 10 книги; войник на страната на сърбите във войните в Югославия; политически затворник – в два затвора и един лагер; основател на обявената извън закона Национал-болшевишка партия в Русия; кандидат за президент; основател на опозиционно движение срещу Путин. Вижда себе си като герой, много хора го виждат като фашист. На Лимонов обаче – казва Карер – трябва да му се признае едно: „Той обича и винаги е обичал само необлагодетелстваните… Предпочита бедните пред богатите, завършените мръсници, които са рядкост, пред добродетелните, които са легион, и колкото и хаотична да изглежда траекторията му, в нея има определена последователност и тя е, че той винаги, абсолютно винаги е бил на страната на несретниците“.

Еманюел Карер е френски кинокритик, сценарист и писател. През 1984 г. издава първата си книга – „Смелост“. Един от сценариите му, „Снежният клас“ – получава наградата „Фемина“ (1995). Неговият роман „Врагът“ е екранизиран през 2002 г. от Никол Гарсиа. Другият му голям роман „Царството“, издаден през 2014 г., печели награда на в. „Монд“, на сп. „Лир“ и на сп. „Поан“. „Лимонов“ получава престижната награда „Рьонодо“ 2011, както и Наградата за европейска литература на Нидерландската фондация за литература. 

Еманюел Карер, „Лимонов“, ИК „Колибри“, 2017  г., превод от френски Росица Ташева.

Украйна, 1943–1967 

…Когато Сталин умира, на 5 март 1953 г., той е на десет години. Родителите му и хората от тяхното поколение са прекарали целия си живот в сянката на вожда. Той е имал отговор на всички въпроси, които са си задавали, отговор лаконичен и грубоват, неоставящ място за съмнение. Те си спомнят дните на ужас и траур, последвали германското нападение от 1941 г., и деня, в който, излязъл от ступора си, той е говорил по радиото. Обръщайки се към мъжете и жените от своя народ, той не ги е нарекъл „другари“, нарекъл ги е „приятели“. „Приятели“ – тази толкова проста, толкова близка дума, дума, чиято топлина са били забравили и която в огромната катастрофа е галела душите, е означавала за руснаците толкова, колкото за нас думите на Чърчил и Дьо Гол. Цялата страна скърби за този, който я е произнесъл. Учениците плачат, защото не могат да дадат живота си, за да удължат неговия. Едуард плаче заедно с тях.

По това време той е чувствително, малко болнаво момче, което обича баща си, бои се от майка си и напълно задоволява изискванията им. Член на отрядния съвет на пионерите в класа си, името му всяка година е изписвано на почетното табло, както подобава на офицерски син. Чете много. Любимите му автори са Александър Дюма и Жул Верн, и двамата много популярни в Съветския съюз. По тази черта нашите толкова различни детства си приличат. И аз като него съм се равнявал по мускетарите и по граф Монте Кристо. Мечтал съм да бъда трапер, изследовател, моряк – по-точно китоловец като Над Ланд, чиято роля играеше Кърк Дъглас в „Двайсет хиляди левги под водата“. С опъната върху мускулестите гърди фланелка на райета, татуиран, присмехулен, с желязно самообладание, той доминираше с физическата си сила професор Аронакс и дори мрачния капитан Немо. Тези три фигури олицетворяваха учения, бунтовника и човека на действието, който беше и човекът от народа. И ако зависеше от мен, аз щях да избера последния. Но не зависеше само от мен.

Родителите ми рано ме накараха да разбера, че китоловец не би било възможно да бъда, по-добре да стана учен – нямам спомен, че третата възможност, бунтовник, е била обсъждана по онова време, още повече че страдах от силно късогледство, и значи, идете да ловите китове с очила на носа! Носех очила от осемгодишна възраст. Едуард също, но той е страдал повече от мен. Защото за него този недостатък не е заличавал някакво химерично бъдеще, а кариера, за която е бил по най-нормален начин предназначен. Офталмологът, който го прегледал, оставил малко надежда на родителите му – с толкова лошо зрение синът им имал всички шансове да бъде освободен от военна служба.

За него тази диагноза е трагедия. Никога не е смятал да бъде нещо друго освен офицер, а научава, че няма дори да ходи войник, че е обречен да бъде това, което от най-крехка възраст е презирал – цивилен. И може би такъв е щял да стане, ако сградата на офицерите от НКВД не е била разрушена, обитателите ѝ – разпръснати, а Савенкови настанени в новото предградие Салтов, в отдалечената периферия на Харков. Салтов, това са улици, които се пресичат под прав ъгъл и които никоя управа не е имала време или средства да асфалтира, и четириетажни бетонни кубове, наскоро построени и вече порутени, където живеят работниците от три завода, съответно наречени „Турбината“, „Буталото“, че и „Сърп и чук“.

Намираме се в Съветския съюз, където по принцип не е унизително да си пролетарий, обаче повечето от мъжете в Салтов са неграмотни алкохолици, повечето от децата им напускат училище на петнайсет години, за да работят в завода или по-често да се шляят по улиците, да се наливат и да си разбиват физиономиите, и не е ясно как, дори в безкласовото общество, Савенкови могат да гледат на преселването си другояче освен като на декласиране. Още от първия ден Рая горко съжалява за улица „Червеноармейска“, за общността на офицерите, горди, че принадлежат към една и съща каста, за разменяните книги, за вечерите, когато, разкопчали куртката си върху бялата риза, мъжете пускали конфискуваните в Германия плочи и танцували с младите си съпруги фокстрот или танго. Тя обсипва Вениамин с упреци, дава му примера на по-ловките му другари, които са се изкачили с три чина за времето, през което той едва-едва е станал лейтенант, и са получили истински апартаменти в центъра на града, докато те трябва да се задоволяват с една стая за трима души в това ужасно предградие, където никой не чете, никой не танцува фокстрот, където изисканата жена няма с кого да си поговори и където след всеки дъжд улиците преливат от черна кал. Не стига дотам да каже, че е било по-добре да се омъжи за някой като капитан Левитин, обаче толкова явно си го мисли, че малкият Едуард, който до такава степен се е възхищавал от баща си, от ботушите, униформата и пистолета му, започва да го съжалява, да го намира за почтен, но глуповат. Новите му другарчета не са синове на офицери, а пролетарии, и тези сред тях, които му харесват, не искат да станат пролетарии като родителите си, ами бандити. Тази кариера, също като армията, си има поведенчески кодекс, ценности и морал, които го привличат. Той вече не иска да прилича на баща си, когато порасне. Не иска да бъде почтен и глуповат, а да води свободен и опасен живот – живот на мъж.

В тази насока прави решителна крачка в деня, когато се сбива с един свой съученик, едър сибирец, наречен Юра. Всъщност той не се бие със Юра, а Юра го бие като тупан. Завеждат го в дома му зашеметен и покрит със синини. Вярна на принципите на офицерския стоицизъм, майка му не го съжалява, не го утешава, тя застава на страната на Юра и това е много добре, смята Едуард, защото от този ден животът му се променя. Той разбира едно много важно нещо, а именно че има два вида хора – тези, които можеш да биеш, и тези, които не можеш да биеш, като тези, които не можеш да биеш, не са по-силни или по-тренирани, а са готови да убиват. Това е тайната, единствената, и милият малък Едуард решава да мине във втория лагер – той ще бъде мъж, когото не бият, защото знаят, че може да убива. Откакто вече не е „завеждащ нощен клуб“, Вениамин често заминава в командировка за няколко седмици. Не е ясно в какво се състоят тези командировки и Едуард, който е започнал да води собствен живот, слабо се интересува от това, но един ден, когато Рая му казва да се прибере за вечеря, защото баща му се връща от Сибир, му хрумва да отиде да го посрещне.

По силата на един навик, който ще му остане за цял живот, той подранява и остава да чака на гарата. И ето че най-после влакът Владивосток-Киев пристига, пътниците слизат, отправят се към изхода, Едуард е застанал така, че да не изпусне нито един, но Вениамин не се появява. Едуард се осведомява за часа на пристигането на влака – лесно може да сбърка, тъй като между Владивосток и Ленинград има осем часови пояса и на всички гари часовете на пристигане и заминаване на влаковете се обявяват по московско време. И днес е така, работа на пътника е да си направи изчисленията. Разочарован, той обикаля пероните, преминава от една платформа на друга, заливан от оглушителния шум, който се отразява от огромните стъклени прегради на гарата. Накрая стига до сектора за разтоварване на стока. И там, в един изолиран ъгъл на гарата, между два спрели ешелона, става свидетел на следния спектакъл: цивилно облечени мъже в белезници, с разкривени лица, се спускат по една дъска от товарен вагон. Войници в шинели и извадени щикове ги блъскат безжалостно към черен камион без прозорци. Операцията се ръководи от офицер. Той държи в ръка дървен планшет, върху който са прикрепени с метална щипка купчина документи. Другата му ръка лежи върху кобура на пистолета. Офицерът произнася имената със сух глас. Този офицер е баща му.

Едуард остава скрит, докато и последният затворник не се качва в камиона. После се прибира смутен и засрамен. От какво се срамува? Не от това, че баща му подкрепя чудовищна репресивна система. Той няма никаква представа за тази система, никога не е чувал думата Гулаг. Знае, че съществуват затвори и лагери, в които затварят закононарушителите, и няма нищо против. Това, което става, което зле разбира и което обяснява смущението му, е, че ценностната му система е на път да се промени. Когато е бил дете, е имало от едната страна военните и от другата цивилните и макар да не е бил на фронта, баща му в качеството си на офицер е заслужавал уважение. В кодекса на момчетата от Салтов, към които той е на път да се присъедини, фигурират от едната страна бандитите и от другата ченгетата. И ето че в момента, когато избира лагера на бандитите, открива, че баща му е не толкова офицер, колкото ченге, при това от най-низшата категория – надзирател, пазвантин, дребен пазител на реда.

Сцената има нощно продължение. В единствената стая на семейството леглото на Едуард е срещу леглото на родителите му. Той няма спомен да ги е чувал да правят секс, но си спомня, че са разговаряли шепнешком, докато са го мислели за заспал. Потиснат, бащата разказва на Рая, че вместо да придружава осъдени от Украйна в Сибир, както прави обикновено, той е довел от обратната посока цял контингент от арестанти, които ще бъдат разстреляни. Това редуване е било въведено, за да не се разстройват прекалено лагерните надзиратели – една година се разстрелват всички осъдени на смърт в Съветския съюз в един затвор, на следващата година в друг. Напразно търсих следа от този неправдоподобен обичай в книгите за Гулаг, но дори ако Едуард не е разбрал добре думите на баща си, сигурно е, че хората, което е повиквал на излизането им от вагона и чиито имена е зачерквал в списъка си при влизането им в камиона, са отивали на смърт.

Един от тях, разказва Вениамин на жена си, му е направил много силно впечатление. Досието му носи печат „особено опасен“. Млад човек, винаги спокоен и учтив, говори елегантен руски и успява в килията си, както и в товарния вагон, да прави всеки ден гимнастика. Този издръжлив и изискан смъртник се превръща в герой за Едуард. Момчето се улавя, че мечтае един ден да стане като него, и той да влезе в затвора и да се хареса не само на нещастните зле платени ченгета като баща му, но и на жените, на бандитите, на истинските мъже – и ще го направи, както ще направи всичко, за което е мечтал като дете.

4
Където и да отиде, той е най-малкият, най-дребният, единственият с очила, но винаги има в джоба си автоматичен нож, чието острие е по-дълго от ширината на дланта му и е равно на разстоянието между гърдите и сърцето, което означава, че с него може да се убива. Освен това той умее да пие. Не баща му го е научил, а един съсед, бивш военнопленник. Всъщност, казал му е военнопленникът, пиенето не се учи – просто трябва да си се родил със стоманен черен дроб. Какъвто е случаят с Едуард. Има все пак няколко чалъма – да изпиеш преди разпивка малка чашка олио за смазване на червата (и мен са ме учили на същото – майка ми го знаеше от един стар сибирски свещеник) и да не ядеш, докато пиеш (учили са ме на обратното, така че давам този съвет предпазливо). Благодарение на тази техника и на вродените си дарби Едуард може да изгълта литър водка за един час, по чаша от 250 г на всеки петнайсет минути. Този светски талант му позволява да шашне дори азерите, дошли от Баку да продават портокали на пазара, и да печели облози, от които си изкарва джобните пари. Позволява му също да печели пиянските маратони, които руснаците наричат запои.

Запоят е сериозна работа, не е едно здраво вечерно натаралянкване, което у нас плащаш на другия ден с тежък махмурлук. Запой означава дни наред да не изтрезняваш, да обикаляш кръчмите, да се качваш на влакове, без да знаеш накъде отиват, да споделяш най-интимните си тайни със случайно срещнати хора, да забравиш какво си говорил и правил. То е нещо като пътешествие. Така една нощ, след като са започнали да се наливат и им се е свършило горивото, Едуард и най-добрият му приятел Костя решават да оберат един магазин за хранителни стоки. Четиринайсетгодишният Костя, когото наричат Котарака, вече е лежал за въоръжен грабеж в поправителна колония за малолетни. От висотата на този свой опит той запознава последователя си Едуард със златното правило на обирджията. „Действай смело и решително, без да чакаш идеалните условия, защото идеални условия не съществуват.“ Оглеждат се бързо, наляво, надясно, да видят дали някой не минава по улицата. Увиват юмрука си в свитото на топка яке. С рязък удар счупват стъклото на прозореца на мазето и готово, вътре са. Тъмно е, не трябва да светват. Задигат толкова бутилки водка, колкото могат да се поберат в раниците им, после разбиват касата. Само двайсет мизерни рубли. В кабинета на директора има сейф, но иди отвори сейф с нож. Костя все пак опитва и докато той се мъчи, Едуард търси какво още може да се открадне. На закачалката зад вратата вижда пардесю с астраганена яка – става, може да се продаде. На дъното на едно чекмедже начената бутилка арменски коняк, несъмнено притежание на управителя, който не продава този вид алкохол на пролетарските си клиенти.

Според личната социология на Едуард всички търговци са негодници, но трябва да им се признае, че отбират от хубаво. Внезапно чува гласове, стъпки, съвсем наблизо. Страхът стиска червата му. Той си сваля гащите, кляка, като вдига краищата на откраднатото палто и изпуска струя рядко лайно. Фалшива тревога.

Малко по-късно, вече излезли по същия начин, по който са влезли, двете момчета спират на една от онези зловещи детски площадки, които проектантите на пролетарските градчета толкова обичат. Седнали на мръсния и влажен пясък в подножието на една толкова ръждясала пързалка, че родителите не водят там децата си от страх да не хванат тетанос, те изгълтват коняка и след като първо се е позасрамил, Едуард се похвалва, че се е изсрал в кабинета на директора. „Бас държа, казва Костя, че този мръсник ще се възползва от обира, за да обяви за откраднати мангизите, които лично е свил.“ Още по-късно отиват у Костя, чиято майка, вдовица от войната, протестира и се жалва, когато двамата се затварят в неговата стая, за да продължат да пият. „Затваряй си плювалника, стара кучко – изискано отговаря синът ѝ през вратата, – ако не искаш аверчето ми Ед да ти го начука!“…