Писателят се е вълнувал от стълкновението между духа и властта, прозрял е, че е в състояние да осмисли живота си единствено като го свърже с политическите тежнения на времето.
През една майска вечер в 1933 г. на площада пред операта в Берлин лумва необикновен огън. Околните улици и смълчаните сгради се огласят от маршови стъпки, от военни песни и политически лозунги. Отвсякъде пристигат камиони, натъпкани с книги; голобради студенти и мъже в кафеви униформи свалят куп подир куп и ги хвърлят в пламъците. От високоговорителите кънти задавеният глас на министъра на пропагандата Гьобелс, който обявява „всенароден поход срещу дързостта и предизвикателството, упадъка и моралната разруха, булевардната литература, класовата борба и материализма”. Тази нощ под плисналия пролетен дъжд димят книгите на Курт Тухолски, Карл фон Осиецки, Хайнрих Ман, Бертолт Брехт и на мнозина други. На пето място в публикувания списък на забранените автори, чиито произведения подлежат на унищожение, е името на Лион Фойхтвангер.
ИЗГНАНИЕ
Докато пламъците на книжните клади под звуците на щурмовашката песен „Хорст Весел” осветяват спускащата се над Германия дванадесетгодишна нощ, Фойхтвангер по щастлива случайност не е в страната. След продължително лекционно пътуване из Съединените щати той е отседнал в Южна Франция. Още през същата есен новите немски управници му отнемат гражданството, конфискуват неговата къща и цялото му имущество, погубват ръкописите му, сред които има и един напълно завършен роман. Нацистите не могат да простят на Фойхтвангер романа „Успех” (1930), в който ги е осмял като никой друг и е разбудил общественото съзнание за настъпващата „кафява чума”. Томас Ман си спомня: „Тогава в Мюнхен четях с огромно удоволствие този голям сатиричен роман, освежителен балсам за всички страдащи от все по-разпространяващата се страшна зараза, от неподдаващата се на изцеление политическа скотщина.”
Отговорът на прокудения от родината писател го поставя пък в списъка на най-опасните „врагове на отечеството”: заедно с Хайнрих Ман, Ромен Ролан, Хърбърт Уелс и други видни литературни творци Фойхтвангер основава във Франция „Библиотека на изгорените книги”, тя публикува наново онова, което нацистите се опитват да унищожат.
През септември 1939 г. започва Втората световна война, а през пролетта на следващата година германските войски навлизат във Франция и колаборационното правителство на маршал Петен затваря в лагер всички немски, холандски и австрийски граждани в страната. Тук попада и Лион Фойхтвангер. Опасността е голяма, защото нацистите настояват да им бъдат предадени незабавно техните политически противници. Най-после задгранични приятели успяват да организират бягството на писателя, а той от своя страна измъква от лагера Хайнрих Ман.
ПРЕЛОМЪТ
Дългите години на изчакване и внезапният поврат с настъплението на националсоциализма в Германия и Европа се превръщат в съдбоносни преживявания за петдесетгодишния писател. Отсега нататък той ще вложи в борбата срещу нацизма целия си талант, цялото си влияние, всичките си творчески сили.
Но и много по-рано, още в първите си драми и стихотворения Фойхтвангер се е вълнувал от стълкновението между духа и властта, изследвал е неразрешимото противоречие между съзерцанието и делото. Той вече е развил основното си схващане за ролята на писателя като предупредител и прорицател, като духовен водач. Но след принудителната емиграция в Калифорния, където остава до края на живота си, съкровените теми и мотиви на Фойхтвангер зазвучават по-определено, той е прозрял, че творецът и изобщо интелектуалецът е в състояние да осмисли живота си единствено като го свърже с политическите тежнения на времето.
Приключила е епохата на съзерцателния хуманизъм, достигната е преломната точка, от която нататък духът изглежда дотолкова застрашен, че всяко бездействие и идейно бягство в миналото е равносилно на съучастничество в престъплението. Девиз на Фойхтвангер става крилатата фраза на Жан Жорес: „От миналото ще вземем огъня, не пепелта!” Занапред в своите романи и разкази той ще рисува герои, които преодоляват политическата си пасивност и се изпълват с трагичен оптимизъм, с онова бойко състояние на духа, което позволява да се живее и твори въпреки несгодите и угнетението – с надеждата не за избавление, а за победа. Убеден, че последна дума в хода на човешката история има разумът, Фойхтвангер си поставя за цел да съхрани за идните поколения картината на своята преходна епоха, но така, че тя да изглежда като нещо превъзмогнато и вече отминало. Той описва съвремието си през птичия поглед на историка, който по изровени отломки възстановява чертите на един далечен свят. А пресъздава историята като неотделима част от съвремието.
КОРЕНИТЕ НА ИЗКУСТВОТО
Вече в емиграция Лион Фойхтвангер започва в своя изгнанически дом сред живописните хълмове на залива Санта Моника в Калифорния книга за испанския художник Франсиско Гоя. Писателят отбелязва: „Подтик да напиша романа не бе желанието да прибавя към многобройните биографии на Гоя още една. Онова, което не ме напускаше, докато разглеждах живота и творчеството на великия испанец, беше бавното и мъчително развитие, което ясно проличава в неговата същност и неговото дело.” А в това развитие се отразява отново взаимоотношението между художника, изкуството и обществото – постоянно жива тема, която занимава Фойхтвангер през всичките му дни. Затова в животоописанието на художника „Гоя или трудният път към прозрението” той изобразява преди всичко испанската действителност от XVIII век. Тук писателят успява да вложи напълно онова, което според него прави един исторически роман значителен: атмосферата и пулса на епохата.
Но в тази книга има още нещо и то е същественото: проследявайки „трудния път към прозрението” на селския син Франсиско Гоя, достигнал върха на успеха в Испания на абсолютния монархизъм, Лион Фойхтвангер внушава, че корените на трайното изкуство са в непосредствената връзка с обикновените хора. По този начин миналото се прелива в настоящето и романът пресъздава вече не само картината на една отминала епоха, но и тази на днешния ден с всички парещи политически проблеми.
САРКАЗМЪТ
Фойхтвангер търси и открива типологическо съответствие между съдбата на испанския художник и тази на един модерен творец. Открива я преди всичко в сарказма при портретирането на кралското семейство, в жлъчната сатира против нравите на испанската аристокрация и духовенството, заключена в серията от офорти –„Капричии”, във възмущението от зверствата на войната, изразено в картините „Битката при Пуерта дел Сол” и „Разстрел на въстаниците през нощта на 3 май”. Изпитал ужасите и на следвоенната реакция, Гоя изобразява своето потресение в трагичните цикли „Тавромахия” и „Сънища”, а също в странните фрески, с които покрива стените на собствения си дом. Подобно на мнозина съвременни творци Франсиско Гоя е принуден да бяга от страната си и умира в емиграция. Затова книгата обхваща периода от живота на художника, когато се извършва големият прелом в неговото изкуство, годините, когато под напора на Великата френска революция всичко старо и прогнило в западащата се Испанска империя се руши, въпреки че външно още са запазени закостенелите форми на живот.
ЖИВОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ
„Към края на осемнадесетото столетие – четем в романа, – почти навсякъде в Западна Европа Средновековието е изживяно. На Иберийския полуостров, заграден от три страни с море и от четвъртата с планини, то обаче все още съществува… Тая страна все така представлява най-архаичната част от континента. Нейните градове, носии, жестовете на нейните обитатели, та дори и техните лица изглеждат на чужденеца странно застинали, същински останки от дълбока древност. А отвъд Пиренеите се намира най-светлата, най-просветената страна на света – Франция“. Там е извършена революция, обезглавен е кралят, отнета е властта на благородниците. В Испания обаче иберийските традиции са се сковали по трагично-смешен начин. Над тънещия в нищета народ живее разточително една малка прослойка от аристократи и духовници, които са поставили на трона Карл IV като „божествен владетел”, а инквизицията с всички средства на църквата се мъчи да задуши всяка свободолюбива мисъл.
ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННОСТ
Книгата на Фойхтвангер позволява да бъде прочетена така, че да блеснат в неочаквано осветление съдбоносните съвременни политически и идейни стълкновения. Това прави романа многозначен, дълбок, придава му прозорливост. Франсиско Гоя, „човекът с лъвското лице”, произлязъл от народна среда, вече пет години е придворен художник при крал Карл IV. Той се радва на благоразположението на министър-председателя дон Мануел де Годой, радва се на растящата си слава на художник, на своята тиха, но предана жена Хосефа и на трите си деца. Големци и придворни се тълпят да бъдат рисувани от прочутия портретист. Като артист Гоя се смята незаангажиран в политическите дела, но все пак върши дребни услуги на либералната опозиция, която се бори срещу църквата и трона. Връзките му с либералите го правят подозрителен за Великия инквизитор. Като предупреждение и своеобразно наказание художникът е принуден да присъства на изтезанията на предводителя на свободомислещите. Тогава Гоя дава израз на потресението си в пет малки картини, от които на зрителя „пламва сърцето и се свива жлъчката”. И все пак той продължава да рисува портрети на членове от кралското семейство.
СТРАСТТА
В такъв един решителен за Гоя момент той е обхванат от непреодолима страст към демонично красивата и своенравна доня Кайетана де Алба, чието дворцово блестящо същество той не може да проумее, а и тя не разбира неговото изкуство. В смъртта на своята дъщеря художникът вижда възмездие и знамение, но не може да се откаже от живота, който води, и от съдбоносната си връзка с капризната и безсърдечна доня Кайетана.
Повратът настъпва, когато създава поръчания му групов портрет на кралското семейство. Там той влага всичко, което напира в разбунената му душа. За удивление на големците, въпреки гротескното изображение, картината намира одобрението на монарха, който провъзгласява Гоя за „пръв придворен художник” и му определя годишно възнаграждение от петдесет хиляди реала. Тогава Гоя заминава в старинния град Санлукар при любимата си доня Кайетана и в дълго сдържания си копнеж по нея я изобразява като облечена и гола Маха. Докато я рисува, той обаче прозира в нейната истинска същност – вярвал е, че между двамата няма игра, а има истина, страст, пламенност, любов, като в увличащо фанданго, но оказва се, че тя го е лъгала през цялото време, отнасяла се е към него като с кралски шут и палячо. Разривът с любимата жена разтърсва дълбоко Гоя. Изпълнен с погнуса, той се отвръща от измамния свят на двореца и започва да дири истината за живота.
ЦЕЛИТЕ НА ИЗКУСТВОТО
Остаряващият, почти глух майстор се завръща в Мадрид вече не като „пръв художник” на краля, а като скромно облечен човек от народа. Неговото страдание е изострило погледа му. Сблъскало го е с „непонятните” явления на действителността. В Сарагоса, града, край който се е родил, Гоя нахвърля върху хартия всички призраци, които разкъсват сърцето му – демони”с котешки муцуни, с кукумявчи очи, с криле на прилеп. А когато инквизицията се противопоставя на публикуването на неговите „Капричии”, художникът се вижда принуден да подари щампите на кралското семейство. Така самата кралска художествена печатница започва да разпространява картините, с които Франсиско Гоя се намесва в политиката и историята на Испания, възприел идеите на своя приятел, писателя Кинтана, че „изкуството е безсмислено, ако не упражнява въздействие”.
Ето как биографията на Гоя се превръща в „роман за изкуството”, и то в двоен смисъл – веднъж като разказ за съдбата на художника и неговото творчество, а втори път като притча за задачите и предназначението на изкуството в съвременния свят.
СИЛАТА НА СЛОВОТО
Още в романа си „Успех” Фойхтвангер е предупредил: „Опитват се да променят света със сила само онези, които не могат да го обяснят убедително. Аз вярвам в изписания лист повече, отколкото в картечниците.” Сам писателят си поставя художествената задача да обясни своя свят и с това да допринесе за неговото ненасилствено преобразяване към светлина и мъдрост. Доколко е успял в това намерение, проличава от словото на Томас Ман, произнесено за седемдесетгодишнината на Фойхтвангер: „Думите му, било то за литературни, политически или чисто човешки проблеми, са занимателни и поучителни, смехът му е топъл и заразителен, в преценките му за света и хората има повече хумор, отколкото строгост. Юбилеят му ще раздвижи немалко пера навсякъде по земята – и с основание, защото неговото творчество е радвало, вълнувало и обогатявало хиляди и хиляди хора от най-различни страни.”
Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.
