Учебен театър НАТФИЗ, „Крал Лир“ от Уилям Шекспир, режисьор Лилия Абаджиева, сценография и костюми Васил Абаджиев, видео дизайн и визуална среда Иван Абаджиев, в ролите: Димитър Василев, Ангела Канева, Благовест Мицев, Дениза Павлова, Валерия Върбанова, Кристиян Стоичков, Рафаел Бижев (студенти от класа на проф. Иван Добчев); Анна Кошко, Навид Афзали, Паолина Димитрова, Габриел Петков, Георги Власев, Цветелина Велева (студенти от класа по „Актьорско майсторство” на Лилия Абаджиева). Снимки Диди Савова, Никола Узунов. Премиера 25 март 2023 г.

Лилия Абаджиева: „Непомерното страдание на Лир надмогва всички трагически герои на Шекспир, изобразени както преди, така и след написването на това произведение“.

Ще се хвана за една дума от казаното: „непомерно“. И леко ще я префасонирам: „извънмерно“. Тъкмо извънмерното е ключът към предложената от Лилия Абаджиева и студентите от НАТФИЗ интерпретация на „Крал Лир“. Лир е извънмерен в страданието си – вярно, но Лир е извънмерен и в гнева си, и в глупостта си, и в гордостта си. В гнева си, защото осъжда Корделия за искрените ѝ думи; в глупостта си, защото вярва на Гонерила и Регана и на неискрените им думи; в гордостта си, защото отказва да приеме, че думата, която го титулува, вече не е „крал“, а „бивш крал“ (ударението е върху бивш), подложен на милостта на дъщерите си, които – както се знае, съвсем не са изтъкани от милосърдие. В известна степен можем да определим трагедията на краля като трагедия на човек, доверяващ се на думите повече, отколкото трябва. Затова в спектакъла на Лилия Абаджиева – ако има дума, която се откроява най-силно, това е думата „природа“. Тя е акцент в знаменития монолог на Едмънд, извънбрачния син на Глостър, но за нея се държат и доста от другите персонажи. Всички са донякъде извънмерни. Хюбрисни. В това е метафората на извънмерното: когато срещу природата тръгнеш с нещо, което е извън нейната мяра (а думата в частност и езикът в цялост са извън природната мяра – втора сигнална система, не първа: езикът е хюбрис), то тогава биваш наказан със страдание, със загуба на статус, с лишаване от човешкост. В този смисъл „Крал Лир“ наистина е, както отбелязва Лилия Абаджиева, „социално-философска трагедия“: мярата е основна философско-етическа категория, цялата „Никомахова етика“ на Аристотел се гради върху нея (да не споменавам, че и Шекспир има пиеса с такова заглавие). Нарушавайки природната мяра, доверявайки се сляпо на думите, Лир постъпва извънмерно, извън-мярата. В това е според мен значението на пародийната (стигаща до гротеска) сцена, имитираща присъдата на краля за трите му дъщери: пародията е изкривена песен, изкълчена и изметната; не песен, а около, не ода, а около – пародия (παρά–ᾠδή). Лир пее фалшиво, Лир пее неприродно, Лир пее извънмерно и непомерно.

Как обаче да се изрази това на сцена? Лилия Абаджиева се е опряла на единственото възможно средство – актьорското тяло. Удивително е какво правят тези млади хора на подиума, особено младежите – премятат се през глава, ходят на ръце, какви ли още не акробатични номера показват. С всичко това демонстрират извънредни умения, именно извънредни: те не са по природния закон, те са изскачащи извън природния закон. В това отношение играта им е блестяща: с всяко свое движение, жест, мимика, гримаса те подчертават извънредността на случващото се, преминаването му отвъд границата, оттатък покраищата и хоризонтите. Особено въздействащи са гримасите: има една картина на Йеронимус Бош, „Носене на Кръста“, в която Спасителят се е превил под тежестта на смъртния инструмент, затворил е очите си, а около него – гримасничещи лица, непомерни лица, извънредни лица. Такива са и гримасите на актьорите в „Крал Лир“, когато решат гримасничат – непомерни, извънредни, оттатъшни. Лилия Абаджиева казва за пиесата на Шекспир, че изразява „трагическата ситуация на човешкото достойнство“ и с всички движения на актьорските лица и тела вади всъщност наяве тази трагичност, цялата трагична уродливост на ситуацията с човешкото достойнство в днешния свят. А за това се изискват извънредни усилия, невъобразими чак: след края на спектакъла имах възможност да ѝ кажа, че доста е измъчила актьорите, на което тя отговори: „Те са млади, могат“. Ясно е, така е, но не е само младостта: и отдадеността има значение, и тя е, която най се забелязва в представлението: всички на сцената вярват в това, което правят, поради което го правят с цялото си сърце и с всичките способности на актьорското си тяло. Лилия Абаджиева е заразила младежите с дух, който ги прави сигурни, прави ги уверени и смели: играем нещо добро, играем нещо много добро и точно затова и ние трябва да сме толкова добри. И са добри, да, много са добри.   

Спектакълът започва със строените в една редица всички актьори (бяха 13, макар като участници да са посочени 14), покачени на дълга маса – започва единият да говори, малко след него другият, после третият, четвъртият… В резултат се получава звукова какофония, в която думите се превръщат в шум, в глъч, в смут, докато накрая всички хорово не я превърнат във вик, в крясък. И този вик от думи отлита някъде в пространството, изгубва се и блуждае неориентиран, не можещ да си намери място, не знаещ къде му е мястото. По същия начин както героите в „Крал Лир“ на Лилия Абаджиева не могат да си намерят мястото – лутат се, бъхтят се, премятат се през дългата маса и на пода, но не поместени, а непоместени. Тази непоместеност е третата характеристика на нейната интерпретация: Лир, Шутът и Едгар не си намират място в заслона, дето уж се крият от бурята; Глостър не си намира място, когато „скача“ от скалата в пропастта, Корделия едва си намира място след искрените си думи, но не свое място, а чуждо, друго ѝ. Единствените, които са вклинени, поместени, които стоят уверено на краката си, това са лошите – Едмънд, Гонерила, Регана. В този свят, който обгръща Лир, няма място за доброто, той е уютен и гостоприемен единствено за злото – само то се чувства на мястото си, само то присъства стабилно и уверено. Затова толкова често дългата маса – неустойчива, малко рискована за движение по нея, тясна пътека над бездната на живота и смъртта, се превръща в главно място на действието – за да се покаже тази непоместеност, да се изяви цялата колебливост на съществуването. Което от нищо не е защитено, което на всякаква агресия е подложено, което е наобиколено от злочестия и нещастия: екзистенцията е обречена да бъде винаги на прицел, винаги под обсада, винаги над пропаст. Няма сигурни места в света, казва ни спектакълът, отвсякъде и навсякъде дебне беда.

Лир, извънмерен,
Лир, извънреден,
Лир, непоместен,
Лир, Лир, ние сме Лир…