0
418

Литературата очовечава света

Разговор на Деян Енев с Никола Радев

НИКОЛА РАДЕВ СНИМКА 1

Литературата не оправя света, тя го очовечава. Без нея светът оскотява. Има една чудна испанска поговорка и тя ме е окриляла винаги: „Вземи каквото искаш, каза Бог. Вземи и плати за него!“.

Ти не си първият и последният писател на тоя свят.

Запомни това.

Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.

Не е възможно.

(Деян Енев, „Старите писатели”)

 

Дебютният ви сборник с две новели „Матроска обич“ излиза в поредицата „Войнишка библиотека“ на Военно издателство през 1964 г. и печели три години поред анкетата за най-четената книга в армията. Тогава вие сте матрос във Военно-морския ни флот и това е прецедент – няма друг случай войник на редовна служба да пише и издава книга. Разкажете как посегнахте към перото, кой ви окуражи, как гледате сега на първата си книга?

Тази книжка поражда в мен срамежливо умиление. Но в ония далечни времена, нейде през 1958 година, лежах дълго с воден плеврит в противотуберкулозни болници и изтърпях осем пункции. От самотата на физическото страдание човек съзрява бързо, помъдрява – жалко че не съм го казал аз, но затова пък го опровергах. Вечерта, преди да си пререже вените, съседът ми по легло ми подари едно томче. В него прочетох писмата на Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска, прописах стихове. След две години, когато пристъпих прага на Варненското военно окръжие, сякаш пристъпвах към сцена на литературно четене – до повиквателната в джоба си стисках бележник със стихове. Но още същия ден ни остригаха, старшината на ротата ни прибра дрехите, вкара ни в банята на флотската база и оттам излязохме матроси новобранци. След това започна строевата подготовка на плаца, тактическите занятия с противогази и карабини по баирите на Аспарухово, отвори ни се апетит – дори макароните ядяхме с хляб. Все още тайно пописвах, но в представата ми поетите бяха все с буйни коси – категоричен признак за наличие на талант, а аз – стриган нула номер… Тогава реших да премина към прозата. Това решение ще да е било дълбоко обмислено, защото и до днес продължавам да се занимавам с белетристика и бавно да лисея…

В школата за корабни радисти някой от матросите бе получил колет: курабии, наредени в кутия за обувки. След като изядохме курабиите, взех кутията, инсталирах в нея електрическа крушка с фасунга и шнур, пробих дупчица с молив. През нощта, когато другите заспаха, сложих кутията до възглавницата си, включих щепсела в близкия контакт – от дупчицата бликна снопче светлина, колкото да освети половин страничка, и ето – писателското бюро бе готово!…

Така за около две седмици върху коравата възглавница изписах със ситен почерк една тетрадка и я изпратих в „Български воин“. Попаднала на писателя Станислав Сивриев.

За какво се разказваше в тази тетрадка? За това, че трудно се става войник, че писмата все се бавят, а понякога тези, най-чаканите, на влюбените момичета, въобще и не идват. Разказвах за другарите си от ротата, за взводния командир и мичмана, за омразата си към отдельонния командир.

Минаха се няколко месеца, бях забравил за тетрадката и мукавената кутия. Но неочаквано ме извикаха в комендантството. Когато ме събуди матросът, почивах след нощна вахта – станах и мърморейки, тръгнах след него. Щом влязохме в комендантството, почнах да се разсънвам – в стаята, в която влязохме, освен дежурния офицер, имаше и един цивилен. „Цивилният“ ме огледа хитро-хитро, засмя се, стана, прегърна ме и извади от джоба си малка спретната книжка, подаде ми я. На бялата корица бе нарисувано момиче, а в нозете му, като разпиляна синя слама – море. Прочетох си името отгоре, заглавието „Матроска обич“, усетих как за миг кръвта се оцеди от главата ми, а после нахлу с топъл шум в слепоочията…. Ние, моряците, сме народ със стара слава, уж сме свикнали с нейните приятно-сладки убождания, но тогава усетих как баретата ми отеснява, попипах я внимателно, защото имах чувството, че се е превърнала в ореол… Не се и досетих, че писането е упорит самотен труд над белия лист, че е свързано с огорчения и кратки възторзи. „Цивилният“ се радваше повече от мене, запознахме се – беше Христо Минчев, редакторът на книгата.

Командирът ми капитан-лейтенант Кабакчиев ме пусна веднага в градска отпуска. Тръгнах по булевард „Ленин“ – Варна отведнъж ми се стори друга. На витрината на книжарница „Н. Й. Вапцаров“ видях наредени двайсетина мои книжки, една от тях отворена, вижда се снимката ми. Наоколо гъмжеше от хора и аз не посмях да спра и да ги погледам. След три часа, когато „движението“ намаля, застанах пред витрината почти като класик, излязъл от читанката и облякъл матроска униформа. Но скоро след това службата ми показа и нещо друго: колкото и да изглежда близко, хоризонтът е безкрайно далече, както е далече и голямата литература, и за отплаването към нея е нужен мощен кораб и издръжлив екипаж.

Досега имам двадесет и девет издания на български и на всяко от тях съм се радвал, но споменът за онова щастливо време, когато можех да сложа на корицата матроска снимка, си остана незаличим.

НИКОЛА РАДЕВ СНИМКА 309
Матросът Никола Радев през 1964 г., когато излиза дебютната му книга „Матроска обич“.

През пролетта на 1968 година в една варненска сладкарница Живко Сотиров ми каза, че щели да изпращат студенти в Литературния институт „Максим Горки“. На две чашки коняк „Екстра“ с лимонче и захарче написахме молба до Съюза на писателите – да бъда изпратен там студент. След две седмици ме извикаха в София. Поетът Анастас Стоянов, главен секретар на Съюза, ми каза, че съм най-сериозният кандидат, да се стягам. Дори ме запозна с Радка Тодор Г. Влайкова, която беше в кабинета му. Старицата ми се усмихна мило и аз приех тази усмивка като благословия на мадоната.

Но през август отидохме със Станислав Сивриев на улица „Ангел Кънчев“ 5. Оказа се, че документите ми се загубили. Богдан Глогински, тогава референт в Съюза, тръгна да ги търси. Не ги намери, но ги търси дълго, както се търси игла в копа сено. Сивриев кипна, прегази секретарката и влезе при секретаря по прозата Николай Хайтов. Каква родопска приказка си казаха двамата и до днес не знам, но Хайтов пожела да ме види. След виждането с един телефон уреди преводачка и за една нощ преведоха новелата ми „Не се сбогувай“, изпратиха я със самолет в Москва. Подир седмица дойде телеграма, че съм приет…

Още на първото семинарно занятие ръководителят ни Сергей Залигин поиска всеки да каже нещо за себе си. Бяхме двадесет и двама – млади, видели имената си на една-две книжки, с очи, замъглени от закана срещу литературата – това страшилище, в което са се отъркали много като нас. Сега се опитвам да видя и себе си, и другите – ще да сме били като телета даначета, вързани край копа сено…

Всеки стана и разказа: откъде е, кое познава най-добре, какво пише. Толкова се мъчехме да бъдем скромни, а се „натрупаха“ петдесетина ненаписани шедьоври, с които трябваше за няколко години да опресним световната литература.

Сергей Павлович се окашля възглухо, благодари ни и рече:

– Ще бъда щастлив, ако от тази зала излязат един-двама писатели!…

С това започнахме спринта, а подир пет години на финала стигнахме осем души. Залигин разгони останалите. Освен другото, той ни приучи да се отнасяме с отговорност към своята работа.

Едно от хубавите неща в института са неговите преподаватели – видни съветски писатели и литературоведи. По време на моите студентски години на булевард „Тверски“ 25 бяха Владимир Лидин, Лев Касил, Фазил Искандер, Лев Ошанин, Лев Озеров, Евгений Долматовский, Виктор Розов, Александър Коваленко, Сергей Наровчатов, Юрий Трифонов, Егор Исаев, Борис Бедний, Евгений Винокуров, професорите Михаил Ерьомин, Александра Динник, Тахо-Годи, Водолагин, Кирпотин, Исбах, Татяна Архипова. На всекиго от тях дължа по нещо.

Младостта си е младост – аз и моите еднокашници бяхме пристигнали в многомилионната Москва изпълнени с творчески планове, за реализацията на които са нужни поне три живота; със самочувствие, което може да се дяла в гранит и да се поставя на пиедестал. Но за пет години страстите прекипяха – наред с теоретическата подготовка, нашите преподаватели ни учеха да не се плашим от гениите, а да спорим с тях вежливо. Е, това не го научих и никога не захванах спор с тях – те са безспорни. Затова пък с колегите понякога се ядем един друг…

По мое време в по-горните курсове се учеха Николай Рубцов, Борис Примеров, Юрий Кузнецов – поети, добили широка популярност. В нашия курс бяха Иван Евсеенко, Георгий Баженов, Надежда Кондакова, Светослав Рибас, Хаджи Расим, Бангуолис Балашавичюс, Гащан Агнаев, Анатолий Данилченко – все силни имена в младата съветска литература. Още тогава те знаеха много за човека и е обяснимо: споменът за войната е още жив; грандиозното строителство върху развалините; огромните разстояния, които сега се преодоляват лесно и за часове те сблъскват с невероятни съдби, характери, страсти; коренно различните климатични пояси с величествено неповторимата природа – всичко това е житейски материал, който се превръща в литература, стига да имаш сърце и очи. А те имаха.

Валентин Караманчев ви определя като най-своеобразния, чепат и с най-откровено изразено собствено мнение директор на издателство („Профиздат“), с когото е работил като шеф на ДСО „Българска книга и печат“ през годините, дори на фона на видни имена като Слав Хр. Караславов, Симеон Султанов и Вера Ганчева. Разкажете за безспорните си издателски заслуги – как издадохте „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, „Задочните репортажи“ на Георги Марков, как ставаше „провирането“ през идеологическите „цедки“?

Когато Ивайло Петров донесе ръкописа на „Хайка за вълци“ в „Профиздат“, той ми подари, въпреки че я имах, и първата част на романа, отпечатана в издателство „Български писател“ в обем 182 страници, със следния дарствен надпис: „На Кольо, за нашето дългогодишно приятелство. Ивайло“.

И наистина ние вече бяхме навършили петнайсет години другарство. Винаги – и тогава, и сега, се гордея, че съм бил приятел на Ивайло Петров. Аз благоговеех пред него, а часовете и дните, прекарани заедно, за мен бяха истински празници. Ние двамата сме земляци и битът, поминъкът, обичаите и говорът ни са еднакви. А в образа на чичо Мартин от „Преди да се родя и след това“ се оглеждат черти от характера и мурафетите на двамата позабравени вече разбойници от нашия край – Курдоолу и Демир Пеев – Демирчето, моя вуйчо от селото на майка ми Сюн бей, сега Баново, обесен във Варненския затвор през ноември 1938 г. като главатар на разбойническа чета. Още пазя като ценна семейна реликва кавала на Демирчето, с който той, като последно желание пред бесилото, изсвирил три тъжни мелодии на палачите си, и който Ивайло е разглеждал и държал в ръцете си…

Онези, които са общували с Ивайло Петров, знаят какъв изключителен събеседник и полемист беше той – противоречив и точен, пестелив и лиричен, деликатен и безспорен; мъдрец с прозрения и дълбока съкрушителна поетика. Бях заслепен от яркия му талант и обаятелната му личност на непримирим особняк. Затова и нямаше абсолютно никакви причини да не издам романа, ако ще и да гори чергата под краката ми.

Разбира се, аз си имах в запас редица „селски“ хитрости как да постъпя. Първо написах писмо да председателя на Комитета по печата Валентин Караманчев и поисках разрешение да бъда аз редактор на книгата – не исках да топя който и да е от редакторите си, ако стане сакатлък и се стигне до наказания след отпечатването…

Мисля, че постъпих хитро, като реших да намеря мастит рецензент – да застане зад романа, а аз – зад неговия гръб на зàвет. Тончо Жечев се одума да бъде той, но аз имах едно наум и си замълчах. Той дълго и люто ми се кара и сърди след туй, сдобрихме се едва в Трявна, когато като член на журито му присъдихме Славейковата награда…

Мечтаният рецензент можеше да бъде само Пантелей Зарев! Академик. Заместник-председател на Българската академия на науките. Заместник-председател на Държавния съвет. Народен представител. Автор на многотомната „Панорама на българската литература“. Биограф на Първия ни партиен и държавен ръководител – в списание „Септември“ бяха публикувани откъси от биографията. Само той и никой друг! Нали благодарение на него излезе двутомникът „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев – помолиха го да напише предговор на изданието и работата стана. За два дни го отпечатаха в сто хиляди тираж и за един свърши. Позвъних на академик Зарев, представих се, поисках среща. Тя стана същия ден следобед в кабинета му в БАН. В чантата си освен ръкописа носех попълнен и подпечатан договор с него като рецензент, а също и целия хонорар в плик, който доста надхвърляше тарифата – тази хитрост също не бе за пренебрегване…

След месец бях бетониран – имах 13 страници „вътрешна“ рецензия – задълбочена и подробна, изцяло положителна и убедителна.

НИКОЛА РАДЕВ СНИМКА 209
Никола Радев на ловджийски мухабет с Дончо Цончев, Марко Семов и др.

Нищо повече не можеше да ме спре да пристъпя към издаването на този изключителен български роман, който направо се нареди на рафта на литературната ни класика. Та нали класиката ни е иззидана от „селска“ литература. Тя затова ухае на хляб и човещина. Дори „Под игото“ на дядо Вазов е селски роман. Да не говорим за Елин Пелин и Йордан Йовков.

Темата за селото и земята винаги е била главна за българския писател. Защото всичко, което дава селският, а значи истинският живот, е полезно и морално. То е топлата плазма в кръвта българска. Почти само в България градът винаги е живял за сметка на селото, особено допреди 20-30 години. Затова умре ли селото ни, умира държавата! Какво да се прави, като не увират дървените глави на политиците ни?… По същество социалистическата революция в България не е извършена на 9 септември 1944, а по време на масовата колективизация. Защото българският селянин е собственик и стопанин, той има здрава връзка със земята, за него тази колективизация е привнесена прибързано и грубо от Съветския съюз. Но руският селянин няма чувство към земята. Той е бил крепостен, мужик. Продавали са го със земята. През 1917 година Ленин с декрет я раздаде на селяните и след десетина години отново му я взеха – пак с декрет.

У нас масовизацията се извърши насилствено, на много места с извращения, уродливо и отмъстително, по български. Много от помъчените и насилени тогава отдавна са в гроба; малко останаха и тия, които си спомнят. Затуй романът „Хайка за вълци“ си остава най-важният, най-убедителният и безпощаден документ във времето напред!

Но да се върнем в далечната 1986 г., когато всичко се нареждаше по конец и оставаха броени часове книгата да се качи на машината на Държавния полиграфически комбинат „Димитър Благоев“. И тогава взеха, че влязоха в директорския ми кабинет двама млади, добре подстригани и костюмирани момци, показаха си едновременно и вежливо служебните карти от Държавна сигурност. Сигурно съм си глътнал езика, защото не помня нищо от разговора ни – нито в детайли, нито като цяло. Предадох им копие от рецензията на академик Зарев, както и втория екземпляр на ръкописа. Казах още, че книгата е качена на машините, че съм направил много харчове по нея и помолих за отговор до четири дни. Когато си заминаха, позвъних в ЦК на БКП на секретаря Стоян Михайлов, с когото вече се познавахме. Той кипна, направо се развика: те не могат да ти нареждат нищо, ако имат забележки, да ги кажат на нас!

„Хайка за вълци“ излезе през август и се разграби. Вежливите момчета повече не се появиха. След месец започна полемика за романа на страниците на „Литературен фронт“ – тя тръгна на 23 октомври и приключи на Коледа с обобщаваща редакционна статия. Участваха професорите Васил Колевски, Тончо Жечев, Пенчо Данчев, както и Серафим Северняк, Иван Карадочев, Чавдар Добрев. Имаше всякакви мнения – издържани и недотам. От цялата история не падна и косъм тогава от плешивата ми вече глава, няма какво сега да се правя на герой. Планът на издателството бе изпълнен и преизпълнен, получихме и годишни премии. На следващата година от трибуната на поредната Априлска литературна дискусия в парк-хотел „Москва“ проф. Милена Цанева заяви, че събитието на 1986 г. е романът „Хайка за вълци“. Тихото й гласче прогърмя в залата. Но в брой 19-и от 8 май 1991 година във вестник „Литературен форум“ излезе дребна закачка по мой адрес: че като редактор и издател на романа „Хайка за вълци“, отпечатан в 150 000 тираж, съм бил „признал нещо в смисъл“, че чета ръкописа и тръпна от страх и че „аз съм поправил някои неща, за които той (Ивайло Петров – б.м., Н. Р.) не знае. Не съм го уведомил, защото ще се разсърди и ще си вземе ръкописа“. Тъй като бяха поставени под съмнение качествата и моралът ми на издател, светкавично написах писмо до главния редактор, поета Марко Ганчев, което той публикува. Там заявих: като повечето свои колеги и аз не съм лишен от страхове. Изтъкан съм от комплекси и слабости, но никога, дори и на чашка, не съм се правил на герой, че съм издавал преследвани книги неведнъж. И много добре съм знаел, че „Хайка за вълци“ е връщана вече от „Български писател“ и издателство „Георги Бакалов“; че около издаването на първата част срещу автора са написани доноси и изложения до „най-висши и отговорни“ инстанции. Изпитвах страх наистина, но поех риска, защото бях убеден, че този голям български роман може да бъде забавен, но не може да не бъде отпечатан. Трябва да си хептен сурова букова талпа, за да спреш този роман, който бъка от живот и страст; да искаш да му се удари още една ютия и да се доизглади художествената правда… Поправките в ръкописа са извършени в сп. „Септември“ и авторът се е съгласил с тях. Лично аз не съм „бутнал“ нито думичка в ръкописа, приет в издателството на 20 февруари 1986 г. в 564 машинописни страници и също в толкова подписан от мен за печат на 4 май с.г.

Хитруванията ми като издател отдавна приключиха. Само ще добавя, че аз съм редактор и на книгата „Геният и неговият наставник“ от Цветан Стоянов още в 1978 г. и имам заслуга да бъде отпечатан в нея планът и материалите за последната ненаписана глава на книгата. Така съвременният български читател за пръв път чу имената и се докосна до текстовете на руските буржоазни мислители, забранени тогава – К. Победоносцев, Н. Бердяев, В. Соловьов, В. Розанов, Д. Мережковски и др. Госпожа Антоанета Войникова ще потвърди това. Като директор на издателството печатах книги на Иван Динков, когато беше в немилост, издадох след двайсет и пет години принудително мълчание стихосбирката „Появяване“ на Константин Павлов. На титулната страница поетът ми е написал: „Драги Кольо, искам да ти благодаря специално за риска, който пое. Вярно е, че времето си направи шега с нашето геройство, обаче ние пак сме си юнаци. С обич, Коста, ноември 1989 г.“ И още – на следваща си стихосбирка „Агонийо сладка“, издадена от „Факел“ през 1991 г. – „На Кольо, който ме реанимира за българския народ“.

В „Профиздат“ отпечатах в масови тиражи „Задочни репортажи“ на Георги Марков, подписани за печат месеци преди 10 ноември 1989 г., „Капут“ на Малапарте и „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, като възстанових десетки страници и на двете книги, орязани в предишни издания от цензурата, романа „1984“ на Оруел, „Чевенгур“ на Платонов, „Черешови води“ на скандалния Георги Божинов, заради когото навремето разгромиха редакцията на сп. „Септември“, с предговор от моя съгражданин Божидар Кунчев, сега професор.

Преди месец излезе шестото издание на „Когато Господ ходеше по земята“, вашия безспорен, да го наречем, бестселър, наред със „Седем ключа на вода“, тази книга ви донесе и Шолоховата награда за литература. Новото издание обаче е уникално, защото е допълнено с нови 200 страници и е снабдено с много прецизен предговор от литературния критик Никола Иванов, който казва: „Когато Господ ходеше по земята“ е страхотна смес от свеж хумор и висока трагика.“ Всъщност това е книга за писателския труд, за смисъла на литературата. Защо трябва да се чете?

Хуморът минава и заминава! Весело да става, да тече купонът! Трагиката е свързана с житейски превратности и мъка, а мъката се помни. Книгата е резултат на моя 50-годишен литературен опит. В нея са част от литературните ми предпочитания и приятелства, в нея съм целият аз – в нея няма нищо измислено.

Литературата не оправя света, тя го очовечава. Без нея светът оскотява. Има една чудна испанска поговорка и тя ме е окриляла винаги: „Вземи каквото искаш, каза Бог. Вземи и плати за него!“. Стремил съм се сметката ми с живота да е изплатена и чиста, дано е тъй… Но той и животът се промени. Отивайки си от живота, народният писател Николай Хайтов отрони следните кошмарни думи: „Този свят го оставям по-лош, отколкото го заварих!…“. Но преди време прочетох в един вестник нещо, казано от млада жена, юристка от Северозапада ни, казва се Силвана Дилова. И се хванах за думите й, като удавник за сламка. Те са следните: „Злото винаги е на крачка от пълната победа, но Господ никога не му я отрежда!“.

Дано!

Никола Радев е роден през 1940 г. в с. Левски, Варненско. Завършил е литературния институт „Максим Горки” в Москва. Служил е във Военноморския флот и в Параходство „Български морски флот” като първи помощник капитан. Плавал е във всички райони на Световния океан. Работил е още като журналист и книгоиздател – десет години е бил директор на „Профиздат” и осем на „Земя”. От 1999 г. до 2003 г. е председател на Съюза на българските писатели. Автор е на 14 книги в 29 издания. Между тях са „Седмото весло”, „Седем ключа на вода” „Залезът на морските вълци”, „Когато Господ ходеше по земята” и др. Негови книги са преведени на немски, руски и унгарски. Носител е на Международната литературна награда „Михаил Шолохов” (Русия), на националните награди «Людмил Стоянов» и «Станислав Сивриев», както и на Голямата литературна награда «Варна».